ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 906
гр. София, 19.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети април двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело №2448/2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Регионално управление “ С. централен регион” [населено място], срещу решение № 30 от 18.04.2012г. по в.гр.дело №30/2012г. на Разградски окръжен съд.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Разградски окръжен съд се е произнесъл по исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявени от ищците против Регионално управление “ С. централен регион” / РУ”СЦР”/ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател, починал при трудова злополука, като следва: за С. А. И. в уважената част – за сумата 26000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на неговата съпруга А. М. И., ведно със законната лихва от 21.12.2007г. до окончателното изплащане ; за О. С. А. в уважената част – за сумата 22000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на неговата майка А. М. И., ведно със законната лихва от 21.12.2007г. до окончателното изплащане; за Т. С. А. в уважената част – за сумата 22000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на неговата майка А. М. И., ведно със законната лихва от 21.12.2007г. до окончателното изплащане; както и в частта, с която ответникът по исковете е осъден да заплати по сметка на Окръжен съд – Разград 2800 лв. държавна такса и 46,66лв. деловодни разноски. За да уважи исковете за С. А. И., като съпруг на починалата работничка А. М. И. до размер на сумата 26000 лв., а за останалите ищци – О. С. А. и Т. С. А. , като нейни деца до размер на по 22000 лв. за всеки от тях, въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ, не е доказано съпричиняване на вредоносния резултат и неимуществените вреди следва да се репарират съобразно критерия за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД. От фактическа страна съдебният състав е констатирал обстоятелствата, при които е настъпила трудовата злополука – на 22.10.2007г., разнасяйки поща в селото, малко след 14 часа след обяд паднала с велосипеда, с който се движела, ударила главата си и получила получила контузия в лявата половина на лицето, подкожен хематом и оток на меки тъкани вляво слепоочно, кръвоизлив под меки мозъчни обвивки вдясно слепоочно и кръвоизлив под твърда мозъчна обвивка вдясно слепоочно – теменно с обособено контузионно огнище с хеморагична компонента теменно – тилно от същата страна и изразен мозъчен отток; въпреки проведеното лечение, вследствие на получените увреждания на 21.12.2007г. пострадалата починала в МБАЛ – “Света А.” – [населено място]; с разпореждане №49/08.11.2007 г. на РУ”СО” [населено място] декларираната злополука от осигурителя ТП “Български Пощи”- [населено място], станала с А. М. И., е приета за трудова по смисъла на чл.55 ал.1 от КСО; не са установени данни за съпричиняване на резултата.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е за приложение на принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне обезщетение за неимуществени вреди. Страната поддържа, че Разградски окръжен съд не е съобразил конкретните обективно съществуващи факти при определяне размера на обезщетението за ищците вследствие, на което намира, че в обжалвания съдебен акт е вложено различно от съдържащото се в практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД разбиране за справедливост. Така въведено общото основание за допускане не съдържа точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното решение, съгласно разясненията, дадени в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 1. За да се обоснове приложно поле на общото основание за допускане на касационно обжалване касаторът трябва да посочи въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл, а в случая с твърдението, че съставът се е произнесъл по приложение на принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД, без да отрази конкретно вложеното и обективирано в обжалваното решение разбиране от втората инстанция относно съдържанието на легалното понятие за справедливост и съществуващите според нея отклонения от практиката на ВКС, касаторът не е аргументирал наличието на общо и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разлика в тълкуванията, която жалбоподателят счита, че е допусната от въззивния съд спрямо разрешенията в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. не е направена. В тази насока са въведени единствено твърдения, без изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК да е мотивирано – изискване съставляващо процесуално задължение на касатора съгласно разясненията, дадени в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 1. Твърдението, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен конкретните обективно съществуващи факти за определяне на действително справедлив размер е общо оплакване за неправилност на второинстанционното решение и е относимо към нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на настоящето производство, а се обсъждат, ако бъде допуснат касационен контрол и касационната жалба се разгледа по същество. Освен това основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК има за предмет правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, а необсъждането на „конкретни обективно съществуващи обстоятелства” , както вече се посочи засяга правилността на съдебния акт, подлежаща на установяване в друго производство.
Жалбоподателят не е обосновал противоречие със задължителна практика и с твърдението, че „в случая не е отчетен фактът, ченаследодателката на ищците е починала два месеца по-късно и липсва произнасяне на ТЕЛК/НЕЛК относно причинната връзка между смъртта и условията на труд”. Както беше отразено и по – горе наличието на противоречива практика не може да се аргументира с твърдения за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК каквото е отразеното. Следва да се посочи, че при постановяване на решението в обжалваната част, въззивният съд е съобразил разясненията в ППВС № 4 /1961 г., както и разясненията в ППВС № 5/1969 г., също така е взел под внимание и разясненията по тълкуване на чл. 52 ЗЗД, дадени с ППВС № 2/1984 г., като е отчел спецификата на връзката между пострадалият от една страна и преживелият съпруг и децата – от друга, които са били в съвместно съжителство. Обстоятелството, че въззивният съд е съобразил разясненията в ППВС № 4 /1961 г., както и разясненията в ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. не обуславя довод за противоречие с правните разрешения в ППВС № 4/1968 г. Напротив при прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд в съответствие с разясненията в ППВС № 4/1968 г. е преценявал интензивността и проявлението на болките и страданията на всеки от ищците от загубата на починалата при трудова злополука, но в съответствие със задължителната съдебна практика е разглеждал проявлението на тези болки и страдания с оглед спецификата на връзката между тях. Постановленията на Пленума на Върховния съд, цитирани по – горе, не съдържат противоречиви правни разрешения, поради което и съобразяването им от въззивния съд не може да породи противоречива съдебна практика. Поради това се налага извода, че с постановяване на въззивното решение Разградски окръжен съд не се е отклонил от цитираната задължителна практика.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени няколко въпроса: „ следва ли да бъде призната за трудова злополуката, която е установена по реда на чл.55 КСО, но преди настъпване на смъртта; следва ли да бъде призната за трудова злополуката, за която не е възможно по категоричен начин да се установи точният час на настъпването й, предвид възможността работникът с оглед естеството на работата да извършва последната извън рамките на работното време, определено с трудовия договор; задължително ли е произнасянето на компетентният орган по чл.60 КСО да е придружено от решение на ТЕЛК за установяване на причинна връзка между увреждането, получено при инцидента, и последвалата смърт; следва ли при определяне размера на обезщетението да се вземе предвид факта, че работодателят е изпълнил всички задължения за осигуряване на безопасни условия на труд; следва ли обезщетението да се определи в намален размер и не се ли нарушава принципът на справедливостта при отрицателен отговор на поставените въпроси“. С посочените въпроси не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като освен, че тези въпроси не са обвързани с произнасянето на въззивния съд, същите не са поставени във връзка с допълнителните основания по цитираната разпоредба, чийто фактически състав, изисква страната да посочи неправилна или неактуална съдебна практика, когато поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона или да посочи конкретните норми, които намира за непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им. Предвид изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Съобразно изхода разноски за касатора не се следват. Ответните страни са претендирали присъждането на разноски. В процеса същите са представлявани от адв.Щ. при условията на чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА при оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение като съдът го определя в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая правната защита по делото се изразява в изготвяне на писмен отговор по касационната жалба и по аналогия на чл. 9 от Наредбата размерът на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на сумата 1538лв. Доколкото касационното обжалване не е допуснато и по арг. на чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати посоченото адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 30 от 18.04.2012г. по в.гр.дело №30/2012г. на Разградски окръжен съд в обжалваните части.
ОСЪЖДА Регионално управление “ С. централен регион” [населено място] да заплати на адвокат Щ. Щ. от АК [населено място], като пълномощник на С. А. И., О. С. А. и Т. С. А. адвокатско възнаграждение в размер на 1538лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: