О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 908
гр. София, 30.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 342 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], чрез адв. К. П. против решение № 258/21.10.2015г.по в.т.д. № 115/2015г. на Апелативен съд – В. Т., с което е потвърдено решение № 5/22.01.2015г. по т.д. № 12/2014г. на ОС-Ловеч за отхвърляне на исковете на касатора против Т. А. Д., Д. И. И. и И. П. Б. с правно осн. чл.240, ал.2 ТЗ вр. чл.121 ЗППЦК вр. чл.116б, ал.1, т.1 от ЗППЦК вр. чл.45 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на дружеството сумата от 51 308,02 лв., с която са увредили касатора като са задължили дружеството към И. Н. Н., от която сума: 22 508,02 лв. са платени на осн. чл.331, ал.2 КТ и 28 800 лв. на осн. т.2 от допълнително споразумение № 3/14.10.2008г., а при условията на евентуалност сумата от 15 308,02 лв. – разлика между действителния размер на 7 брутни месечни възнаграждения / 16 800лв./, които е следвало да получи И. Н. и реално изплатената за това сума / 32 108,02лв./, с която разлика ответниците като членове на УС са задължили дружеството.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба: Т. А. Д., Д. И. И. и И. П. Б., оспорват основателността на същата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът Т. Д. претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между касатора и И. Н. през 2003 г. е бил сключен трудов договор за длъжността „ юрисконсулт“ с възнаграждение от 350 лв. С допълнително споразумение № 3/14.10.2008г. работодателят и работникът са уговорили, че възнаграждението е в размер на 2400 лв. като при прекратяване на трудовото правоотношение служителят ще получи обезщетение в размер на 7 работни заплати независимо от основанието за прекратяване на връзката. Четири месеца след подписване на допълнителното споразумение трудовият договор е бил прекратен по взаимно съгласие и на служителя е била изплатена сумата от 51 308,02 лв. Апелативният съд е констатирал, че сумите са платени след влизане в сила на заповеди за изпълнение, издадени по заявление на И. Н., като в заповедните производства изпълнителният директор на дружеството-касатор – Вл.П. не е подал възражения и е сключил споразумение с кредитора за заплащане на сумата по допълнителното споразумение. При тези фактически констатации въззивната инстанция е направила извод, че уговореното в допълнителното споразумение обезщетение не противоречи на добрите нрави и на закона, не е налице прекомерност в размера му и то съответства на възможността по чл.66, ал.2 КТ в полза на работника да се уговарят с трудовия договор и по-благоприятни условия от тези по КТ. Съобразени са били конкретните фактически дейности, включени в трудовата функция за длъжността, заемана от И. Н., както и съществуващата към релевантния период практика да бъдат стимулирани по подобен начин и други служители на дружеството. ВтАС е приел, че допълнителното споразумение е било подписано само от единия ответник Т. Д. и за сключването му не е било вземано решение на УС. Въззивният съд не е намерил за доказано участието на ответниците Д. И. и И. Б. при задължаване на дружеството или при заплащането на процесните суми на И. Н.. Счел е, че в резултат на поведението на трето за спора лице- Вл.П. / неподаване на възражение срещу заповедите по чл.410 ГПК и сключване на споразумение с кредитора/ се е стигнало до заплащане на обезщетението по т.3 от допълнителното споразумение. Според ВтАС липсват два от релевантните, за да бъде ангажирана солидарната отговорност на ответниците, елемента: действие или бездействие на същите лица в нарушение на задълженията им като членове на УС и липсва вина, поради което исковете са били отхвърлени.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда материалноправния въпрос относно основанията за търсене на солидарна отговорност на членовете на УС на търговско дружество за вреди, причинени на дружеството при позоваване на допълнителни основания за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – поради противоречиво разрешаване на идентични хипотези в решение № 187/22.05.2014г. по т.д. № 187/2013г. на ПлОС, Решение № 4926/07.07.2014г. по гр.д. № 11339/2010г. на СГС и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – тъй като според касатора така повдигнатият правен въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че така формулираният от кастора правен въпрос не представлява общо по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК основание за селектиране на касационната жалба. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Безспорно въпросът при какви предпоставки може да се търси солидарна отговорност от членовете на УС на АД за вреди, причинени на дружеството от техни действия / бездействия в това им качество, е от значение за спора по чл.240, ал.2 ТЗ. Но в настоящия случай касаторът не конкретизира коя предпоставка счита за релевантна, по която да твърди, че има произнасяне, свързано с приложение на материалноправна или процесуалноправна норма и то да е обусловило крайните правни изводи на въззивния съд. Същевременно следва именно произнасянето във въззивното решение по този проблем да е в противоречие с цитираните от касатора съдебни актове, представляващи незадължителна съдебна практика, за да е изпълнено и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторът поставя правния въпрос в аспекта на обсъждане на доказателствата по делото и установените според него от тях факти в отклонение от преценката на апелативния съд. Във фазата по селекция на касационната жалба ВКС не е компетентен да извършва проверка за обоснованост на фактическите изводи на въззивния съд съобразно събраните доказателства по делото.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
В полза на ответника Т. Д. следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 4200лв.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 258/21.10.2015г.по в.т.д. № 115/2015г. на Апелативен съд – В. Т..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Т. А. Д. ЕГН [ЕГН] сумата от 4200лв., представляваща сторените от последния разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: