5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
С., 15.02. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 547/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Г. Х. от [населено място] срещу решение № 4 от 12.01.2011 г., постановено по в. гр. д. № 465/2010 г. на Ловешки окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 82 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 506/2009 г. на Тетевенски районен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от Х. Х. против [фирма] иск за сумата 11 904.91 лв., претендирана като равностойност на неоснователно обогатяване вследствие влагане на лични на ищеца парични средства в извършване на ремонт, преустройство и узаконяване на сгради в собствен на ответника недвижим имот /УПИ – парцел ІІІ в кв.5 по плана на [населено място]/.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като се сочат касационни основания по чл.281, т.3 ГПК за неговата неправилност. К. поддържа, че в резултат на необсъждане и неправилна преценка на доказателствата и на нарушаване на правилата за доказване на отрицателни факти въззивният съд е приел за недоказан личния произход на средствата, изразходвани за ремонта и преустройството в собствения на ответника недвижим имот. Определя като необоснован и несъобразен с материалния закон – чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, извода в решението, че влагането на средствата не е довело до обедняването му, за да се дължи връщане на равностойността им. Позовава се на процесуално нарушение по чл.131 ГПК и чл.133 ГПК като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по възражение за погасителна давност, заявено от ответника след срока за отговор на исковата молба в хода на въззивното производство.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните въпроси : „1. Дали следва да се установи с писмени доказателства личния характер на предоставените от ищеца парични средства при преценка на основателността на иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД или главното доказване може да бъде извършено и по друг начин, включително с гласни доказателства, писмени доказателства и счетоводна експертиза в тяхната взаимна връзка; 2. Дали не е достатъчно да се установи извършване на плащането на паричните средства от ищеца, които средства не са на ответника, не са му възстановени и не е налице правно основание за извършване на плащането; 3. Допустимо ли е да се разгледа възражение за погасителна давност, което не е направено с отговора на исковата молба, а едва в хода на въззивното производство.”. Като основание за достъп до касация по първите два въпроса се сочи противоречието на въззивното решение с практиката на ВКС, съдържаща се в постановени при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ решения. Във връзка с третия въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката в решение № 816/14.05.2009 г. по гр. д. № 197/2009 г. на Пловдивски окръжен съд.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната с въззивната жалба част, с която е отхвърлен предявеният от Х. Х. против [фирма] иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 11 904.91 лв., Ловешки окръжен съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като в хода на делото не е установено неоснователно разместване на блага в патримониума на страните и обедняване на ищеца до размер на претендирана с иска сума. Изводът за отсъствие на обедняване е направен след съвкупна преценка на събраните пред двете инстанции писмени и гласни доказателства и на заключението на назначената съдебно – счетоводна експертиза, за които е счетено, че не установяват ищецът да е изразходвал свои лични средства на стойност 11 904.91 лв. във връзка с ремонта, преустройството и узаконяването на сградите в собствения на ответното дружество имот в [населено място]. Въззивният съд се е позовал на факта, че ищецът не е доказал да е разполагал с парични средства на стойност 11 904.91 лв. към релевантния за спора период. Съобразил е съдържанието на фактурите за закупени строителни материали и извършени дейности по повод на ремонта и преустройството, подписани от Х. Х. /по това време съдружник в ответното дружество/ като представител на получателя по сделките [фирма]. Взел е предвид и представената заповед на управителя на [фирма], с която Х. е оторизиран с изпълнението, контрола и отчетността на строителството, в т. ч. и с правото да подписва приемо – предавателни документи и да сключва сделки в интерес на дружеството. Съпоставяйки във взаимната им връзка посочените факти и доказателства, решаващият въззивен състав е достигнал до заключение, че плащанията са извършвани от ищеца със средства на дружеството, а не с негови лични средства, което изключва обедняването по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Освен с липсата на обедняване, неоснователността на исковата претенция е мотивирана и с изтичането на погасителната давност относно претендираното с иска вземане. Въззивният съд се е произнесъл по възражението на ответника за погасителна давност, след като е счел, че то е заявено надлежно с отговора на исковата молба в срока по чл.131 ГПК.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Първите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, макар и назовани „процесуалноправни въпроси”, съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на закона при преценката на доказателствата и необоснованост на решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на обедняване като елемент от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Изводът за липса на обедняване е резултат от констатацията на решаващата въззивна инстанция, че ищецът – касатор не е доказал да е изразходвал лични средства от своя патримониум в размер на сумата 11 904.91 лв. във връзка с извършването на ремонт, преустройство и узаконяване на сгради в имот на ответника, за да има право да търси обратно вложените средства по правилата на чл.55, ал.1 ЗЗД за неоснователно обогатяване. Произнасянето в този смисъл е обусловено изцяло от преценката на доказателствата и приетите за установени правнорелевантни факти, а съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС евентуалните грешки в процеса на осъществяване на същинската правораздавателна дейност на въззивния съд са неотносими към предвиденото в чл.280, ал.1 ГПК общо основание за достъп до касация. Дори съдът да е преценил неправилно фактите и доказателствата по делото, допуснатите в тази насока грешки са от значение за проверката на правилността на решението в производството по чл.290 ГПК и не попадат в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Освен поради несъответствие на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не може да се допусне и поради отсъствие на сочената от касатора допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД съществува непротиворечива константна и задължителна съдебна практика, която е намерила отражение и в приложеното към изложението решение № 591/03.11.2008 г. по т. д. № 335/2008 г. на ВКС, І т. о. Според задължителната практика в т.1 от ППВС № 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е да докаже разместването на благата – напр. даване на вещ или плащане на определена сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т. е. наличието на обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от ответника. В унисон с посочената практика е и произнасянето в обжалваното решение, с което предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е отхвърлен в резултат на извода, че ищецът – касатор не е доказал да е обеднял със сумата 11 904.91 лв. вследствие разходване на негови лични парични средства за целите на извършвания в имота на ответника ремонт. Що се отнася до доказателствата, с които следва да се докаже обедняването по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, това е въпрос, който зависи от конкретната преценка на ищеца и от относимостта и допустимостта на ангажираните доказателства и доказателствени средства.
Значим за делото, но не и единствено обуславящ за изхода му, е процесуалноправният въпрос за крайния момент, в който настъпва преклузията за въвеждане в процеса на възражение за изтекла погасителна давност. Решаващият аргумент за отхвърляне на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е отсъствието на обедняване като предпоставка за възникване на вземането за неоснователно обогатяване, а изтеклата погасителна давност е посочена само като допълнителен аргумент за неоснователност на исковата претенция. След като разглеждането на възражението за давност само по себе си не е обусловило неблагоприятния за касатора изход от делото, поставеният въпрос не може да се подведе под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Не е налице и допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по посочения за обуславящ процесуалноправен въпрос вече е формирана задължителна практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 111/08.10.2010 г. по т. д. № 1068/2009 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че възражението за погасителна давност се преклудира с изтичане на срока по чл.131 ГПК за отговор на исковата молба. Същото становище е застъпил и Ловешки окръжен съд, който е разгледал възражението за давност, след като е преценил, че то е заявено в срока по чл.131 ГПК с отговора на искова молба. Доколко е правилна преценката, че отговорът съдържа надлежно формулирано възражение за погасяване по давност на конкретната искова претенция, е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, която не може да бъде ревизирана по повод допускане на касационното обжалване в производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 4 от 12.01.2011 г., постановено по в. гр. д. № 465/2010 г. на Ловешки окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :