7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
София.14.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело 1911/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ап.22, чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 321 от 07.12.2015 г. по в.т.д. № 522/2015 г. на Апелативен съд – В., с което след отмяна на решение № 476 от 11.06.2015 г. по т.д. № 1568/2014 г. на Окръжен съд – Варна, дружеството касатор е осъдено да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата 50 322.58 лв., представляваща стойността на извършен от ищеца ремонт на възникнали в гаранционния срок недостатъци на извършени от ответника СМР по договор от 04.11.2011 г., както и разноски за производството пред двете инстанции в размер на 11 183.39 лв.
По реда на чл.247, ал.1 ГПК по делото е постановено решение № 68 от 17.03.2016 г., с което е допусната поправка са очевидна фактическа грешка в основното решение, като в диспозитива е отразена формираната в мотивите воля за присъждане и на законната лихва върху главницата, считано от дата на исковата молба 01.09.2014 г. до окончателното плащане на сумата. Срещу това решение също е депозирана касационна жалба, с доводи, че не се касае за очевидна фактическа грешка, а за допълване на въззивния съдебен акт, при липса на сезиране по реда на чл.250 ГПК.
В жалбата срещу основното решение се поддържат основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът твърди наличието на съществени нарушения на съдопроизводствени правила във връзка с проведеното обезпечаване на доказателствата, незаконосъобразен отказ на въззивния съд по доказателствените искания и нарушения при осъществяване на решаващата дейност по съществото на спора. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за повторно въззивно разглеждане, или постановяване на решение по същество за отхвърляне на исковите претенции, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на процесуалноправни и материалноправни въпроси. По част от тях се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК, а по друга част – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, заявява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на основното решение. По същество поддържа доводи за неговата правилност, по съображения в писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащи на касационно обжалване основно решение и решение, постановено по реда на чл.247 ГПК, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да постанови обжалваното основно решение, съдебният състав на Апелативен съд – В., преценявайки доказателствения материал по делото и доводите на страните, е приел следното:
Сключването на валиден договор от 04.11.2011 г. между [фирма], в качеството му на възложител и [фирма], в качеството му на изпълнител, по силата на който изпълнителят е следвало да достави и монтира топлоизолационна и хидроизолационна система за неизползваем плосък покрив с ЕПДМ мембрана, на обект „Спортно-възстановителен и културен комплекс” – [населено място]; Според чл.42.1 от договора, гаранционният срок за мембраната е 20 години, а за монтажа 10 години, като в чл.45 е предвиден ред за установяване на появили се в рамките на тези срокове недостатъци, както и възможността те да бъдат отстранени от възложителя. Не е спорно, че възложената работа е приета без възражения от възложителя, като е заплатено договореното възнаграждение. Обсъждайки подробно кореспонденцията между Община [населено място] и главния изпълнител – [фирма]; между последния и подизпълнителя и между страните по процесния договор, както и доказателствата във връзка със сключения между [фирма] и [фирма] договор от 24.06.2013 г. и данните за възникналите дефекти по хидроизолацията на сградата в рамките на гаранционния срок, решаващият съд е приел за доказани претендираните от ищеца вреди. Изведен е извод, че настъпилите вреди се установяват от : проведеното обезпечително производство по приложеното ч.гр.дело, в което вещото лице е остойностило същите на 78 544.48 лв., без ДДС; писмото-отговор на ответното дружество по повод уведомлението за рекламация, в което е посочено, че е направен анализ на причините, довели до разкъсване и компрометиране на монтираната инсталация; от гласните доказателства и от доказателствата за отстраняване от трето дружество на появилите се дефекти, съответно за заплащане на извършените СМР.
Отчитайки, че изпълнителят не се е отзовал на отправена от възложителя покана за извършване на оглед на нанесените щети и съответно за определяне на срок за отстраняването им, нито на уведомлението за рекламация, въззивният съд е приел за доказана хипотезата по чл.45 от договора, при която възложителят може сам да отстрани недостатъците за сметка на изпълнителя.
Съдебният състав на Апелативен съд – В. е отхвърлил като недоказано въведеното в процеса правопогасяващо възражение за наличие на форсмажорни обстоятелства, причинили вредите и съответно за освобождаването на ответника от гаранционната му отговорност, на основание чл.81 ЗЗД. Въз основа на представените от ответника писмени доказателства във връзка с метеорологичната обстановка за територията на [населено място] през периода 18-26 март 2013 г. и след подробно обсъждане на заключението на метеорологичната експертиза /част от комплексната експертиза/, съдът не е възприел дадената от ответника квалификация на вятъра като ураганен и съответно не е споделил доводите, че единствената причина за появилите се недостатъци е вятърът, със скорост 17-20 м/с, както и силните валежи. След преценка на заключенията на техническите експертизи е прието, че причина за вредите е некачественото изпълнение на възложените СМР.
Въззивният съд е счел за преклудирано възражението на ответника за липсата на план за разпределение на платната при реализиране на хидро- и топлоизолоцията на сградата, поради въвеждането му едва с писмените бележки пред първата инстанция. Независимо от констатираната процесуална недопустимост на възражението, то е счетено и за неоснователно, предвид липсата на данни изпълнителят да е поискал такъв план във връзка с изпълнението на възложената работа, по см. на чл.261 ЗЗД, поради което и на основание чл.260, ал.2 ЗЗД следва да отговаря за причинените вреди.
По молба на [фирма], въззивният съдебен състав е допуснал, на основание чл.247, ал.1 ГПК, поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на основното решение, като е отразена формираната и изразена в мотивите воля за присъждане и на законната лихва върху главницата, считано от дата на исковата молба 01.09.2014 г., до окончателното плащане на сумата. В постановеното решение № 68 от 17.03.2016 г. решаващият съд е направил ясно разграничение между основанията за поправка на очевидна фактическа грешка и основанията за допълване на решението, като не е възприел доводите на ответника, че се касае за хипотеза на непълно решение. Предвид конкретните данни по делото, е изведен извод, че в случая диспозитивът на решението не обективира точно ясно формираната и изразена в мотивите воля на съда, като това несъответствие следва да се отстрани именно по реда на чл.247, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваните съдебни актове.
По изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата срещу основното решение:
Първият въпрос, формулиран по следния начин: „Представлява ли отчетената скорост на вятъра от 17-20 м/с., класифицирана в метрологията като опасно явление и особено опасно явление, съответно код ”жълто” и код „оранжево” по скалата на Б., непредвидима и непреодолима сила по см. на чл.306 ТЗ и липсата на отчетен ураганен вятър, съгласно метеорологичните критерии, изключва ли приложимостта на чл.306 ТЗ”, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Отговорът на този въпрос е предпоставен от преценка на конкретни факти и доказателства, вкл. и на възприетото от съда експертно становище не само във връзка със съществуващите степени за скорост на вятъра, но и проявите/последиците/ на вятъра върху сушата, по скалата на Б.. Правилността на тази преценка, обективирана в мотивите към атакувания въззивен съдебен акт, е извън обхвата на производството по селекция на касационните жалби. От друга страна, въпросът е основан на поддържани в жалбата касационни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, без да се съобрази разликата между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията по чл.281, т.3 ГПК, както и задължителното тълкуване, дадено в т.1 от ТР №1/2009 г. ОСГТК на ВКС.
По въпроси № 2 и № 3, относими към изводите на въззивния съд за недопустимост, евентуално неоснователност на възражението на ответника за липсата на предоставен от възложителя план за изпълнение на строително-монтажните работи, не се доказва основният селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване, касаторът е длъжен да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил обективираната в решението правна воля на съда. От начина, по който са формулирани посочените въпроси е видно, че те се основават на твърдения на ответното дружество, сега касатор, които не са преценявани или не са възприети от решаващия съдебен състав. Поддържаните в жалбата доводи за допустимост на възражението за липса на предоставен от поръчващия проект, с оглед на заявеното пред първата инстанция становище за изпълнение на възложената му работа и приемането й без възражения, са релевантни към правилността на обективираните в мотивите към въззивното решение изводи. От друга страна, изведеният въз основа на тези доводи въпрос, не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като съгласно чл.264, ал.2, предл.първо от ЗЗД се преклудират само тези санкционни права на поръчващия, породени от изпълнение с явни недостатъци, каквито не са процесните недостатъци. По делото е установено по безспорен начин отправянето на надлежно уведомление за появили се, открити по-късно недостатъци, поради което и правото на поръчващия да претендира заплатените на трето лице разходи за поправката им, е счетено за доказано по основание от решаващия съдебен състав.
Поставеният въпрос – доколко следва да се приеме, че ответникът не е оспорил вида и размера на сочените от ищеца вреди, при положение, че с отговора на исковата молба е заявил, че оспорва изцяло исковата претенция по основание и размер, както и, че същото оспорване е възпроизведено в определението за доклад по делото и съставлява ли посочения по-горе извод на въззивния съд процесуално нарушение по см. на ГПК, е относим към правилността на решението. Зачитайки задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според които релевантният въпрос следва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не и за правилността на атакуваното решение и за възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, следва да се счете за недопустимо отъждествяването на основанията за допустимост на касационен контрол с основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, или обосноваването на съответния въпрос с доводи за неправилност на решението.
Формулираният от касатора правен въпрос, свързан с допустимостта на приетото заключение на вещо лице в производството по обезпечение на доказателствата, не е единствено обуславящ за изхода на делото. При произнасяне по основателността на предявения осъдителен иск въззивният съд е извел своите изводи не само въз основа на тази техническа експертиза, а и въз основа на всички събрани в исковото производство доказателства, както изрично е отразено в мотивите към атакувания съдебен акт.
Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения на страните се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, без да е формулиран изричен правен въпрос. Независимо от това, предвид съобразителната част към решението, не би могъл да се обоснове извод за отклонение от задължителна практика на ВКС по приложение на чл.236, ал.2 ГПК, вкл. и от практиката на ВКС, на която се е позовал касаторът – решение по т.д. № 1106/2010 г. и решение по т.д. № 955/2015 г. на ІІ т.о.
В представеното към касационната жалба на [фирма], срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка, изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поставил следния въпрос: Представлява ли липсата на произнасяне в диспозитива на съдебното решение по заявено искане за присъждане на законна лихва върху претендирана главница допусната очевидна фактическа грешка и подлежи ли такова допълване на поправка по реда на чл.247 ГПК, или страната следва да поиска допълване по реда на чл.250 ГПК. Поддържа се допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на определение по ч.т.д. № 4451/2013 г. на ВКС, І т.о.
Формулираният от касатора правен въпрос безспорно е релевантен за изхода на делото във връзка с постъпилата от ищеца молба за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. Независимо от наличието на главната предпоставка за достъп до касация, не би могло да се приеме за доказано поддържаното допълнително основание, поради неотносимост на потановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение по ч.т.д. № 4451/2013 г., І т.о. към поставения правен въпрос. Посоченото определение на ВКС е релевантно към предвидените в чл.248 ал.1 ГПК хипотези за допълване или изменение на решението в частта за разноските, а при постановяването му са съобразени релевантните към тези хипотези задължителни указания, дадени в ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид горното, искането за допускане на обжалването на основното решение, както и на решението по чл.247, ал.1 ГПК, не може да се уважи.
С оглед изхода на делото и представените от ответника по касация доказателства за плащане по банков път на уговореното адвокатско възнаграждение, следва да се ангажира отговорността на касатора за заплащане на разноски в размер на 4 200 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 321 от 07.12.2015 г. и на решение № 68 от 17.03.2016 г., постановени по в.т.д. № 522/2015 г. на Апелативен съд – В..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 4 200/ четири хиляди и двеста/ лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: