О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
гр. София, 26.02.2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1920 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 140/26.05.2017г. по в.т.д. № 215/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 145/31.01.2017г. по т.д. № 196/2016г. на Окръжен съд – Пазарджик касаторът е осъден да върне на [фирма] сумата 34 000лв., като общо получена без основание сума по издадени от [фирма] данъчни фактури № 149/21.02.2013г. и № 150/26.02.2015г., платена като авансово плащане за специализирана машина, ведно със законната лихва считано от 04.02.2014г. до окончателно заплащане на сумата и е потвърдено решението на ПОС в частта за разноските и са присъдени разноски за въззивна инстанция в размер на 1520лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, еувентуално е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] е подал писмен отговор, в който оспорва основателността на касационната жалба и изпълнение на основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира заплащане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано от фактическа страна, че между страните е съществувала договорка за доставяне от страна на касатора на процесната машина, която е следвало да бъде продадена на ищеца, не е било сключено писмено съглашение във формата по чл.12 от Закона за регистрация и контрол на земеделската и горска техника, нито предварителен договор по чл.19, ал.3 ЗЗД. Въззивният съд е кредитирал заключението на СТЕ, която е установила, че доставената машина е била негодна за експлоатация според предназначението си. Направен е извод, че изхождащото от продавача предложение до купувача за доставка на употребявана дървообработваща самоходна машина, придружено със снимка на същата, е недостатъчно, за да е налице валидно волеизявление за сключване на договор за продажба с точна индивидуализация на предмета на продажбата – относно техническите характеристики на машината, нито относно продажната цена. Липсва насрещно волеизявление с изискуемото съдържание и от страна на купувача. След като няма изявления, то не може и да се приложи чл.293, ал.3 ТЗ и чл.326, ал.2 ТЗ. Поради, което е приел, че дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл.195, ал.2 ЗЗД не е правилна. От фактите по спора се извежда, че е налице сума, платена без основание, която подлежи на връщане.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ относно недопустимостта на въззивното решение при неотстранено противоречие между обстоятелствена част и петитум на иска и при разглеждане на непредявен иск; 2/ Може ли представен и приет по делото първичен счетоводен документ – фактура, да обективира търговска по смисъла на ТЗ сделка и достатъчен ли е, за да се приеме, че сделката е действителна?; 3/Допустимо ли е съдът, в отклонение от диспозитивното начало на гражданския процес, да обоснове решението си на факти и обстоятелства, които не са въведени от страните по спора и служебно да приеме, че една сделка е нищожна?; 4/ Неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка води ли автоматично до нищожност на последната или е нужно изявление от някоя от страните в тази насока, както изисква чл.293, ал.3 ТЗ ?; 5/ Каква е формата на продажба на МПС, което не е регистрирано на територията на Р България? Всички тези въпроси са въведени при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./, поради противоречие със задължителна практика на ВКС, както следва : по първи въпрос – обективирана в т.4 от ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, Решение № 21/25.02.2015г. по т.д. № 412/2014г. на ВКС, II т.о. и Решение № 19/30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, II г.о. и Решение № 71/22.06.2009г. по т.д. № 11/2009г. на ВКС, I т.о. ; по втори въпрос – в Решение № 71/22.06.2009г. по т.д. № 11/2009г. на ВКС, I т.о., Решение № 45/20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 252/03.01.2013г. по т.д. № 1067/2011г. на ВКС, II т.о. и др.; по трети въпрос– в Решение № 19/30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, II г.о., Решение № 156/10.06.2013г. по гр.д. № 1497/2013г. на ВКС, I г.о.; по четвърти въпрос – в Решение № 50/25.04.2012г. по т.д. № 95/2011г. на ВКС, II т.о. и по пети въпрос – в Решение № 485/18.06.2010г. по гр.д. № 3977/2008г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 56/10.06.2015г. по гр.д. № 5143/2014г. на ВКС, I г.о. По втори въпрос касаторът мотивира и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК / редакция до измененията с ДВ бр.86/2017г./, предвид противоречие с приетото разрешение в Решение № 284/17.06.2014г. по в.гр.д. № 413/2014г. на ОС-Хасково.
При позоваване на допълнителна предпоставка – че са от значение за развитие на правото, касаторът въвежда и следните правни въпроси: 6/Може ли съдът да се произнесе за действителността на една сделка при условие, че е налице изрична забрана по реда на чл.293, ал.3 ТЗ, според която норма страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, и тази забрана не е била преодоляна от страните по делото, нито пък съдът е дал указания в тази насока; 7/ Допустимо ли е прилагане на нормата на чл.326, ал.2 ТЗ, регламентираща законова фикция за определяне на цената на покупката на стоката, когато самата продажба е станала с помощта на фактура, а не чрез друг вид договор, включително и с нотариална заверка на подписите ? ; 8/ Когато въззивният съд констатира неправилна правна квалификация на спора, дадена от първоинстанционния съд, то в правомощията на първия ли е да даде указания като допълни тези на първоинстанционния съд във връзка с разпределение на доказателствената тежест между страните, както и да укаже кои факти смята за неподлежащи на доказване, коя от страните какви изрично факти следва да докаже с оглед на задължението на съда да напъти страните ?; 9/Когато спорното материално право е собствеността върху специализирана дървопреработваща машина и има представени писмени доказателства, че е налице обективна връзка с търговски взаимоотношения между страните, то съдът следва ли да се води от изискването за форма на договора по ЗРЗГТ, ЗДвП или специалните правила на ТЗ с оглед характера на сделката?
Настоящият състав на ВКС намира, че първият правен въпрос не изпълнява изискването за общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не са налице условия съдът служебно да допусне касационно обжалване на въззивното решение за проверка на евентуална негова недопустимост. Същият съдебен акт е по повод на въззивна жалба срещу решение на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл.294 ГПК. В решението по чл.290 ГПК предходната касационна инстанция не е констатирала нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствена част и петитум, а е обезсилила решенията на П. и ОС-Пазарджик поради произнасянето им по непредявен иск. В съответствие с наведените по исковата молба твърдения на ищеца в сега обжалваното решение на П. е прието, че правната квалификация на иска не е чл.195, ал.2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за вреди относно неизпълнението на задължение по договор за продажба по отношение на качеството на вещта. Доколкото се иска връщане на заплатена от ищеца цена за движима вещ, недоставена на същия поради състояние на вещта, което я прави изцяло негодна за употреба според предназначението й, то е налице упражняване на едно от правата по чл.195, ал.1 ЗЗД на купувача при продажба на вещ с недостатъци, а именно– да върне вещта и да иска обратно цената. Посочената норма регламентира специфична хипотеза на разваляне на договор за покупко-продажба и последиците от това разваляне, които правни последици са уредени и в чл.55, ал.1 ЗЗД. Следователно произнасянето по последния иск представлява произнасяне по предявения иск.
Втори въпрос относно доказателственото значение на двустранно подписана данъчна фактура не е разглеждан от въззивния съд, а и същият има отношение към проблема за сключването на търговска сделка, но не и към това дали тя е валидна, ако в закон е предвидена форма за действителност с оглед спецификите на вещта, обект на сделката.
Въпроси трети, четвърти и пети касаят формата за действителност на договор за покупко-продажба на специализирана дърводобиваща и извозваща самоходна машина. Следва да се има предвид, че въззивният съд само като допълнителен аргумент е посочил изискването за форма по чл.12 ЗРГЗТ / в случая ЗДвП е неприложим/, а основно изводите му по спорния предмет са направени с оглед даденото от него тълкуване на конкретното съдържание на изявената от страните воля. Въпрос относно приложението на чл.20 ЗЗД за критериите при тълкуване на договорите няма поставен от касатора.
Въпроси от шести до девети включително са въведени при позоваване единствено, че са от значение за развитие на правото, каквото самостоятелно допълнително основание няма предвидено в чл.280, ал.1, т.3 ГПК / редакция до измененията с ДВ бр.86/2017г./. Съобразно задължителните постановки в т.4 от ТР № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. Във всички случаи, за да е налице това основание, не е достатъчно касаторът само да се позове на същото, но е необходимо и да обоснове, че по поставения правен въпрос е създадена поради неточното тълкуване на закона съдебна практика, която се нуждае от промяна или че е нужно осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и че по същия правен въпрос законите са непълни, неясни или противоречиви и е необходимо да се създаде съдебна практика по прилагането им или тя да бъде осъвременена. Аргументация в тази връзка липсва в изложението към касационната жалба.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход от спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 140/26.05.2017г. по в.т.д. № 215/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място], [община] сумата от 1800лв., представляваща сторените от последното разноски за настоящата инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: