О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
гр. София 06.02.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 29 януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1938 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място], чрез адв. П. Т. срещу решение № 1668/28.12.2016 г. по в.гр.дело № 1797/2016 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 1559/20.04.2016 г. поправено с решение № 3121/01.08.2016 г., двете постановени по гр.дело № 1559/2015 г. на Варненския районен съд в частта, в която са отхвърлени предявените от И. Д. И. срещу [фирма] [населено място] искове за осъждане на ответника да му заплати пропуснати ползи за периода 15.06.2012 г. до 20.03.2014 г. в размер на сумата 1252.02 лв., представляваща разликата между размера на месечните трудови възнаграждения, които би получил ищецът и полученото от него обезщетение за временна нетрудоспособност вследствие от претърпяна трудова злополука на 15.06.2012 г. и пропуснати ползи за периода 18.09.2014 г. до 30.01.2015 г. в размер на 1052.40 лв., представляваща разликата между размера на месечното трудово възнаграждение, което би получил ищецът и получаваната от него пенсия вследствие на претърпяна трудова злополука на 15.06.2012 г. на основание чл.200,ал.1, вр.ал.3 КТ ведно със законната лихва върху посочените главници, считано от 01.06.2015 г. до окончателното изплащане и в частта, в която са отхвърлени предявените от ищеца искове за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за забава върху главниците за горницата над присъдените в общ размер 1584.45 лв. до 2022.45 лв. или още общо 438 лв., от която 378.09 лв. представляваща обезщетение за забава върху главницата от 1252.02 лв. за периода от 15.06.2012 г. до 01.06.2015 г. и 59.91 лв. обезщетение за забава върху главницата от 1052.40 лв. за периода от 18.09.2014 г. до 01.06.2015 г., както и в частта на присъдените в тежест на ищеца разноски над сумата 1364.50 лв. до 1523.63 лв. Вместо отменената част е осъден [фирма] да заплати на И. Д. И. обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи за периода от 15.06.2012 г. до 20.03.2014 г. в размер на 1252.02 лв., съставляваща разликата между размера на месечните трудови възнаграждения, които би получил И. и полученото от него обезщетение за временна нетрудоспособност вследствие на претърпяна трудова злополука на 15.06.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 01.06.2015 г. до окончателното изплащане и обезщетение за забава върху същата главница за периода от 15.06.2014 г. до 01.06.2015 г. в размер на 378.09 лв., и обезщетение за имуществени вреди за периода от 18.09.2014 г. до 30.01.2015 г. в размер на 1052.40 лв., представляващи разликата между размера на месечното трудово възнаграждение, което би получил И. и получаваната от него пенсия, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 01.06.2015 г. до окончателното изплащане и обезщетение за забава върху същата главница за периода от 18.09.2014 г. до 01.06.2015 г. в размер на 59.81 лв.
С решение № 296/09.03.2017 г. по в.гр.дело № 1797/2016 г. на Варненския окръжен съд е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1668/28.12.2016 г., постановено по в.гр.дело № 1797/2016 г. на Варненския окръжен съд, като във всички диспозитиви на решението след израза”постановени по гр.дело №” и преди „на X. състав на В.” да се чете „6338/2015 г.”, вместо изписаното „ 1559/2015 г.”.
В касационната жалба се поддържат основания за недопустимост на решението, тъй като въззивният съд се произнесъл по непредявен иск. Според жалбоподателя посочените в диспозитива на въззивното решение в обжалваната част суми и периоди не фигурират в петитума на исковата молба и във въззивната жалба на ищеца. Поради това счита, че решението в обжалваната част е недопустимо. Изразено е и становище за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – необоснованост на изводите на въззивния съд.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. относно допустимостта на въззивното решение, по който въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, намерила израз в ТР№ 1/2002 г. по гр.дело № 1/2001 г. на ВКС, в което е прието, че при постановени от съд недопустими или нищожни решения се касае до нарушаване на процесуални норми, за чието съблюдаване съдът трябва да следи служебно при всяко положение на делото преди да реши спора по същество. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивния съд се е произнесъл по непредявен иск. 2. необоснованост на съдебното решение. Жалбоподателят поддържа, че в теорията и практиката няма разногласие по въпроса кои пороци водят до необоснованост на решенията, че тя се дължи на нарушения на правилата на логиката, което представлява достигане до погрешни фактически изводи въз основа на иначе правилно констатирани факти.
Ответникът по касационната жалба И. Д. И. не е изразил становище по жалбата.
Третото лице помагач на страната на ответника ЗАД [фирма] [населено място] и Й. М. М. не са изразили становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че не е спорно между страните наличието на трудово правоотношение между И. Д. И. и [фирма] към 15.06.2012г., по силата на което И. е заемал длъжността „Работник настилки“, от 17.09.2013г. е заел длъжността „Пазач“, като трудоустроено лице и на 30.01.2015г. е прекратено трудовото правоотношение, на осн. чл. 325, ал. 1 от КТ, с оглед постъпилата от И. молба за това.
Приел е за безспорно, че претърпяната от И. Д. И. на 15.06.2012г. злополука е приета от работодателя за трудова, установено от входираната в ТП на НОИ декларация № 99287/20.06.2012г. и издаденото разпореждане № 145/26.06.2012г. на НОИ. Посочил е, че с първоинстанционното решение му е присъдено обезщетение за претърпените от него имуществени вреди в размер на 246. 84лв., изразяващи се в разходи за лечение по време на престоя в болничното заведение след ПТП и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000.00лв., изразяващи се в претърпени физически и психически болки и страдания, следствие от ПТП, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 01.06.2015г до окончателното изплащане на задължението и мораторна лихва върху главницата от 246.84лв. за периода от 15.06.2012г. до 01.06.2015г. в размер на 74.54лв. и върху главницата от 5000.00лв. за същия период в размер на 1509.91лв. В тези части решението е влязло в сила, като необжалвано.
Съдът е приел, че е спорна основателността на претенцията на И. за заплащане на обезщетение от страна на работодателя за претърпените от него имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на разликата между получаваното от него обезщетение за временна неработоспособност и трудовото възнаграждение, което би получил, ако не беше претърпял трудовата злополука в периода от 15.06.2012г. до 20.03.2014г. от 6342.60лв. и в месечен размер на разликата между получаваната от него пенсия за инвалидност-250.00лв. и трудовото възнаграждение, което би получавал, ако не беше претърпял трудова злополука в периода от 18.09.2014г. до 01.09.2017г. от 500.00лв. месечно. Прието е, че претенцията обхваща както законната лихва върху главниците, считано от датата на завеждане на иска в съда-01.06.2015г. до окончателното изплащане на задължението, така и мораторна лихва за периода о 15.06.2012г. до 01.06.2015г. в общ размер на 3499.84лв.
Прието е за безспорно по делото, че И. Д. И. по време на работа на 15.06.2012г. е претърпял ПТП, като намиращ се в кабината на т.а. марка „М. 380Д“, рег. [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма], който е бил блъснат от т.а. марка „М. А.“ с рег. [рег.номер на МПС] “, собственост на „С. Б.“ –клон В., причинявайки му контузия на долната част на гърба и таза и тази злополука е приета за трудова, съгласно разпореждане № 145/26.06.2012г. на НОИ, РУ „СО“-В.. Прието е за установено от представената по делото медицинска документация-болнични листа, епикризи и ЕР на ТЕЛК, че И. И. е бил във временна нетрудоспособност от датата на злополуката 15.06.2012г. до 04.09.2013г., когато му е определена трайно намалена работоспособност от 60%., че в този период е получавал обезщетение за временна нетрудоспособност. Посочил е, че в претендирания период от 15.06.2012г. до 20.03.2014г., според заключението на вещото лице по основната ССчЕ той е получил обезщетение за временна нетрудоспособност в общ размер на 9127.61 лв., получил е и нетно трудово възнаграждение за периода от 17.09.2013 г. до 20.03.2014 г. в общ размер на 410.69 лв., а би получил нетно трудово възнаграждение за периода от 15.06.2012 г. до 20.03.2014 г., ако не би претърпял трудова злополука в общ размер на 10790.32 лв. Прието е, че разликата, която се получава по израза 10790.32лв. – 410.69 лв. – 9127.61лв. е 1252.02 лв.
Въззивният съд не е възприел заключението на вещото лице по допуснатата СМЕ, доколкото д-р Д.Д. поддържа, че установените увреждания на И. И., касаещи поясния отдел на гръбначния стълб не са във връзка с ПТП на 15.06.2012г. Посочил е, че според вещото лице основните оплаквания на И. са във връзка с хроничните дегенеративни изменения в поясния отдел на гръбначния му стълб. Болестните находки са характерни за болестни и възрастови дегенеративни промени на гръбначните прешлени. Приема още, че възстановяването относно травматичните увреждания на И. във връзка с процесното ПТП е приключило. Съдът е посочил, че за разглеждания период е представена обилна медицинска документация, в която са описани уврежданията на И. Д. И. в следствие на ПТП, продължилото с месеци лечение и възстановяване на пострадалия, остатъчните му оплаквания и взетото предвид от освидетелствалите го състави на ТЕЛК. Съдът е възприел и показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели Ж. Д. и Д. В.. Приел е, че изложените от двамата свидетели обстоятелства се потвърждават напълно от посоченото в тези амбулаторни листа, епикризи и ЕР на ТЕЛК. Посочил е, че дори и да се приеме, че не е имало счупване на Л4 прешлен, не следва да бъдат игнорирани данните в медицинската документация относно травматичните увреждания, като следствие от контузията на долната част на гърба и таза на И., включително увреждането в тежка степен на нервус ишиадикус, обусловили продължителен период на временна неработоспособност, както и 60% трайно намалена работоспособност на освидетелствания. Въззивният съд не е приел, че възстановяването относно травматичните увреждания на И. във връзка с процесното ПТП са приключили, както и изводите, че към момента на проведения от вещото лице преглед основните му оплаквания се дължат на хроничните дегенеративни изменения в поясния отдел на гръбначния му стълб. Посочил е, че те противоречат на данните от последното ЕР на ТЕЛК от 18.09.2014г., със срок до 01.09.2017г., с което е определена трайно намалена работоспособност на И. в размер на 70%, като същата се дължи на увреждания от трудова злополука, обусловила 60% трайно намалена работоспособност и общо заболяване, обусловило 34% трайно намалена работоспособност. Приел е, че процентът трайно намалена работоспособност е същият като определения на И. такъв, дължащ се на трудова злополука според ЕР на ТЕЛК от 09.04.2013г., но с последно постановеното ЕР на ТЕЛК от 18.09.2014г. трайно намалената работоспособност на И. се дължи и на общо заболяване, определящо едва 34% трайно намалена работоспособност. Съдът е приел, че изводът на вещото лице, че оплакванията на И. основно се дължат на хроничните дегенеративни изменения в поясния отдел на гръбначния стълб, а не във връзка с ПТП от 15.06.2012г. и възстановяването във връзка с процесното ПТП е приключило, не се потвърждава от събраните по делото писмени доказателства.
Като е взел предвид тези съображения съдът е приел, че следва да бъде уважена претенцията до размера на сумата от 1252.02лв., представляваща пропуснати ползи в периода от 15.06.2012г. до 20.03.2014г. Прието е, че следва да се уважи и акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на исковата молба-01.06.2015г. до окончателното изплащане на задължението. Според въззивния съд на страната се дължи и мораторна лихва върху всяко месечно задължение за периода от 15.06.2012г. до 20.03.2014г., считано от първо число на всеки месец до 01.06.2015г., която е изчислена с помощта на програмния продукт „А. Финанси“, в общ размер на сумата от 378.09лв. Посочил е, че исковата претенция за разликата над 1252.02лв. до претендираните 6342.60лв. следва да бъде отхвърлена. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че е частично основателна и претенцията на И. И. за осъждане на работодателя да му плаща ежемесечно обезщетение за пропуснатите ползи, представляващи разлика между получаваната от него пенсия и трудовото възнаграждение, което би получавал, ако не е претърпял трудовата злополука, получавайки по този начин по-нисък месечен доход. Прието е, че първоинстанционният съд не е посочил в решението си периода на претенцията на И. в тази част, поради техническа грешка. Приел е, че с уточняваща молба от 19.06.2015 г. на л. 47-48 от първоинстанционното дело ищецът е посочил периода от 18.09.2014 г. до 01.09.2017 г. Прието е, че първата дата от периода е датата, когато му е била определена 70% трайно намалена работоспособност с ЕР на ТЕЛК от същата дата и така определеният му процент е за срока до 01.09.2017г. Според въззивния съд не би следвало да се приеме, че периода от датата на завеждане на иска в съда-01.06.2015г. до 01.09.2017г. е за бъдеща претенция, доколкото правото на обезщетение произтича от претърпяната трудова злополука и вредите са сигурни, а размерът им установим. Приел е, че в случая е налице определена трайно намалена работоспособност на пострадалия И. И. и увреждането е следствие от трудова злополука. Приел е също, че когато вредата настъпва периодично, обезщетението се определя на периоди, ведно със законната лихва, считано от датата на падежа до настъпване на промяна в обстоятелствата, водещи до прекратяване или изменение на размера на обезщетението.
Съдът е приел, че в случая претенцията е основателна само за периода от 18.09.2014г., както се претендира до 30.01.2015г., т.е. период от време, попадащ до завеждането на иска на 01.06.2015г. и неоснователна за периода от 01.02.2015г. до 01.09.2017г. Изводът е изведен, като съдът е взел предвид, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 30.01.2015г. Според съда това по принцип не е основание да бъде отречено за напред правото на обезщетение, когато трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на работодателя и не е продиктувано от виновното поведение на работника. Приел е, че в случая трудовото правоотношение, съгласно заповед № 7/30.01.2015г. е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ-т.е. по взаимно съгласие на страните. Посочил е, че заповедта съдържа информация, че с молба № ЧР-29/29.01.2015г. И. И. сам е поискал прекратяването на трудовото правоотношение. Посочил е, че не следва да бъде прието, че работодателят дължи и за в бъдеще обезщетение на И., след както трудовото правоотношение е прекратено по негова инициатива и не работодателят го е поставил в състояние да разчита единствено на получаваната пенсия за инвалидност, че работникът е този, който е сезирал работодателя си с искане, което е било прието от последния, като е издадена цитираната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. С оглед на посоченото е формиран извод, че работодателят дължи обезщетение само за периода от 18.09.2014г., както е поискано от И. до 30.01.2015г., когато е прекратено трудовото правоотношение между страните. Приел е, че за периода от 01.02.2015г. до 01.09.2017г. претенцията е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. В отхвърлената част на иска въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът е приел, че за периода от 18.09.2014г. до 30.01.2015г., според заключението на вещото лице по допуснатата допълнителна ССчЕ, размерът на нетното трудово възнаграждение, което би получил И. възлиза на сумата от общо 2207.16лв. Тази сума е изчислена от съда възприемайки заключението на вещото лице по допълнителната ССчЕ и данните в справка № 1, като за 8-те работни дни за м.09.2014г. след 18.09.2015г. нетното трудово възнаграждение е 136.16лв., според същата справка № 1. Приел е също, че вместо сумата от 2207.16лв. И. е получил по 251.45лв. месечно пенсия като за м.09.2015г. в исковия период, т.е. след 18.09.2015г. е получил преизчислената от съда сума от 108.96лв., а за останалите 4 месеца- сумата от 1045.80лв., която сума включва пенсия по 251.45лв. месечно и сумата от 40.00лв., получена от лицето през м. 12.2015г., съгласно справка № 4 от основното заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ. Прието е, че разликата е в общ размер на 1052.40лв., за която сума следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца, ведно със законната лихва, считано от 01.06.2015г. до окончателното изплащане на задължението и лихва за забава върху главницата по месеци, считано от първо число на всеки месец от исковия период до 01.06.2016г. в общ размер на 59.91лв., изчислен от съда с помощта на програмния продукт „А. Финанси“. Прието е също, че претенцията за обезщетение, включително и за периода от 01.02.2015г. до 01.09.2017г. за разликата над 1052.40лв. до претендираните 18000.00лв. общо, или месечно обезщетение в размер на 500.00лв., ведно със законната лихва от 01.06.2015г. до окончателното изплащане на задължението и за лихва за забава, считано от първо число на всеки месец в периода от 01.02.2015г. до 01.09.2017г. до настъпване на основание за изменение или прекратяване на обезщетението следва да бъде отхвърлена, като неоснователна. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
По правните въпроси:
Съдът намира, че приложими в случая са разпоредбите на чл.280, ал.1 ГПК в редакцията на текстовете до изменението, прието със ЗИДГПК обн.Д.в. бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК, обн.Д.в.бр.86/2017 г.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, като постановено по непредявен иск.
Съгласно практиката на ВКС – ТР № 1/19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК за вероятната недопустимост на обжалваното решение, съдът следи и служебно в това производство. В трайната практика на ВКС се приема, че съдът е разгледал непредявен иск по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК, когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран – като обстоятелства, от които се поражда спорното право и като търсена защита. Въз основа на изложените в исковата молба факти и търсената защита съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право, прилагайки материалния закон. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Въззивното решение в обжалваната част е постановено в съответствие с тази практика на ВКС. Въззивният съд съобразно с изложените в исковата молба и в уточняващата молба от 19.06.2015 г./л.47-48 от първоинстанционното дело/ обстоятелства и петитум е определил правната квалификация на предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди по чл.200,ал.3,вр.ал.1 КТ и е разрешил правния спор съобразно тази правна квалификация. Следователно въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск.
Не следва да се допусне касационно обжалване по втория въпрос от изложението. Същият не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касае правилността на въззивното решение в обжалваната част. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Поставеният въпрос относно необосноваността на въззивното решение в обжалваната част, както се посочи по-горе е по правилността на решението и не представлява правен въпрос, а е основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по настоящото дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като поставеният въпрос не е правен само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1, т.1,2 и т.3 ГПК. Освен това жалбоподателят не е посочил и обосновал нито една от допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по този въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя ответник [фирма] [населено място], чрез адв.Пл. Т..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1668/28.12.2016 г., постановено по в.гр.дело № 1797/2016 г. на Варненския окръжен съд, поправено с решение № 296/09.03.2017 г., постановено по в.гр.дело № 1797/2016 г. на Варненския окръжен съд по касационна жалба вх. №2108/25.01.2017 г., подадена от ответника [фирма], със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], чрез адв.П. Т..
Определението е постановено при участие на третите лица – помагачи на страната на ответника – Й. М. М. от [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.7 и [фирма] Ад, [населено място], [улица],ет.5.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: