5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 911
гр. София, 25.07. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 236 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. А. Ж.-Г. срещу решение от 21.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 8588/2011 г. на Софийския градски съд. С него, като е потвърдено решение от 30.03.2011 г. по гр. дело № 23159/2010 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу Обединено детско заведение (ОДЗ) № „” – [населено място], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ – за отмяна, като незаконно, на дисциплинарното уволнение на жалбоподателката, извършено на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ със заповед № 90/25.03.2010 г. на директора на ответното ОДЗ, връчена й на същата дата, и за възстановяване на жалбоподателката на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител” при ответното ОДЗ; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото, направени в производството пред двете съдебни инстанции по същество.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответното ОДЗ № „”, в отговора си на касационната жалба поддържа становище и съображения за неоснователност на жалбата, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване; претендира и присъждане на направените разноски по делото.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в самата касационна жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните пет правни въпроса: 1) кога изявлението (заповедта) на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда правно действие; 2) какви са начините за връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение и КТ изчерпателно ли изброява същите; 3) дали връчването на заповедта е част от процедурата по налагане на дисциплинарното наказание; 4) следва ли да е налице „редовно” връчване на заповедта, за да се приеме, че прекратяването на трудовото правоотношение е законосъобразно; и 5) необходим ли е подпис на лицето, представляващо работодателя (в случая – директора на ОДЗ), за установяване, че е доведена до знанието му молба на работника или служителя, или е достатъчно същата да е депозирана в предприятието на работодателя (в случая – в детското заведение). Жалбоподателката навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези правни въпроси били решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Разрешаването на изведените от жалбоподателката правни въпроси са включени в предмета на спора по делото и са от значение за неговия изход, разрешени са от въззивния съд и са обусловящи правните му изводи в обжалваното решение. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 от ГПК, е приел, че дисциплинарното уволнение на жалбоподателката, наложено й за това, че същата не се е явила на работа в течение на два последователни дни – 18 и 19.03.2010 г., когато е била на семинар в Б., без да е имала разрешение за това от работодателя или да е ползвала разрешен й от него отпуск, е законосъобразно извършено, тъй като тя не се е ползвала от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ – процесната заповед № 90/25.03.2010 г. й е била връчена преди обяд на 25.03.2010 г. – при отказ от нейна страна да я получи, удостоверен с подписа на двама свидетели, а тя е представила болничен лист към 17 часа същия ден; процесната заповед е надлежно мотивирана; преди налагането на дисциплинарното наказание с връчването на заповедта, от жалбоподателката са били поискани и тя е дала писмени обяснения; същата е извършила дисциплинарното нарушение за което е наказана и то е достатъчно тежко, за да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Наред с това, в отговор на изричните оплаквания във въззивната й жалба, градският съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателката, че молбата й за отсъствие от работа била доведена до знанието на директора на ответното ОДЗ – върху тази молба няма отбелязване тя да е входирана, а обстоятелството, че тя е подписана от колегата й, съгласила се да я замества, не е достатъчно, доколкото не е налице одобрение от директора, респ. от изпълняващия тази длъжност към този момент. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на жалбоподателката, че процесната заповед за дисциплинарното й уволнение не й е била връчена лично, като в тази връзка съдът е изложил съображения, че изброяването в чл. 195, ал. 2 от КТ на начините на връчване на заповедта за дисциплинарно наказание не е изчерпателно и няма пречка тя да се връчи и по друг начин, като от значение е фактът на узнаването на съдържанието й – в случая жалбоподателката се е запознала със съдържанието на заповедта в момента на отказа й да получи същата, поради което липсата на подпис за връчването се явява само последица от реакцията й на несъгласие.
С оглед горното следва да се приеме, че изведените от жалбоподателката правни въпроси поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Не са налице обаче, наведените от жалбоподателката допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на възивния съд. Съображенията за това са следните:
Жалбоподателката не е посочила и представила никакви съдебни актове в подкрепа на становището си, изведените от нея правни въпроси да се решават противоречиво от съдилищата. Противоречиво решаване на даден правен въпрос от съдилищата, респ. противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК е налице тогава, когато даден правен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение, в противоречие с влязло в сила решение на първоинстанционен или въззивен съд, или с решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК. При непосочване и/или непредставяне от касатора на такива влезли в сила съдебни актове (преписи от тях), не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Освен това, правните въпроси, изведени в изложението на жалбоподателката, в случая са разрешени от въззивния съд при точно приложение на закона и в пълно съответствие със задължителната за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в множество касационни решения (например: решение № 39/27.02.2012 г. по гр. дело № 410/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 209/02.05.2012 г. по гр. дело № 768/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 629/01.11.2010 г. по гр. дело № 279/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 688/23.11.2010 г. по гр. дело № 114/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 542/23.08.2010 г. по гр. дело № 1767/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.). В тази константна практика на ВКС еднозначно се приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 3 от КТ, заповедта за налагане на дисциплинарно наказание поражда правно действие от момента на узнаването на същественото й съдържание от наказвания работник или служител – чрез връчването й по реда на чл. 195, ал. 2 от КТ – срещу подпис на същия или с писмо с обратна разписка, или по друг начин, включително, когато връчването (лично, по пощата или по друг начин) е извършено при отказ от страна на наказвания да получи заповедта и да се подпише за това, стига това да е надлежно удостоверено и несъмнено установено, както в настоящия случай. Във всички тези случаи, съгласно разпоредбите на чл. 335, ал. 1 и ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 195, ал. 3 от КТ, дисциплинарното уволнение се смята за наложено и извършено, респ. трудовото правоотношение се прекратява от момента на връчването на работника или служителя на заповедта за това дисциплинарно наказание, респ. на друг писмен акт, чрез който той се запознава и узнава същественото съдържание на волеизявлението на работодателя за налагането на дисциплинарното уволнение. При липса на такова връчване (при което не стои въпрос за „редовност” или „нередовност” на същото), изобщо няма наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, респ. изобщо не се стига до прекратяване на трудовото правоотношение, но настоящият случай не е такъв. В КТ (за разлика, например от ЗАдв, ЗННД, ЗЧСИ и др.) не е предвидена и уредена „процедура по налагане на дисциплинарно наказание”, респ. „дисциплинарно производство” – в смисъл на динамичен фактически състав, на процедура с отделни фази, осъществяващи се в хронологична последователност, а нормите на раздел ІІІ на глава ІХ от КТ установяват материалноправни предпоставки, които трябва да се спазят и да са налице преди връчването на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, за да е упражнено законосъобразно субективното материално потестативно право на работодателя за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение”. Писмената молба на работника или служителя за отсъствие от работа (за ползване на отпуск или поради друга причина), дори когато е дадено писмено съгласие от друг работник или служител за заместване на отсъстващия, и дори те (писмените молба и съгласие) да са достигнали до знанието на работодателя (респ. – на лицето, което го представлява – компетентния за това негов орган; в случая – директора на ОДЗ), не са достатъчни, за да оправдаят такова отсъствие от работа, след като за него не е дадено изрично разрешение от страна на работодателя, респ. последният писмено не е разрешил ползването на отпуск.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение на въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Установената в случая съдебна практика, в която се възприема изложеното по-горе разрешение на изведените от жалбоподателката правни въпроси, е еднозначна и е формирана при точно и стриктно приложение на закона, като тази практика не се нуждае от промяна, осъвременяване или обогатяване, поради което се споделя напълно и от настоящия състав на ВКС. Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, при разрешаването на формулираните от жалбоподателката правни въпроси, въззивният съд изцяло се е съобразил с тази константна съдебна практика и е приложил закона точно.
С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателката, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Независимо от изхода на делото пред настоящата съдебна инстанция, на ответника не следва да се присъждат, претендираните от него разноски по делото, тъй като не се установява той да е направил такива за касационното производство (като в тази връзка не е представен и списък на разноските по чл. 80 от ГПК), а за производството пред първата и въззивната съдебни инстанции по делото, разноските вече са му присъдени от СРС и СГС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 21.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 8588/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.