О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 914
гр. София, 10.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 1962 по описа за 2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. М. А. – М. срещу решение № 2125 от 29.10.2013 г. по гр. дело № 1657/2013 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, първи състав.
Ответникът Л. П. К. поддържа становище за липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Варненски окръжен съд е отменил решение от 07.12.2012 г. по гр. дело № 12300/2010 г. на Варненски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 09.04.2013 г. и е постановил друго за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от Л. П. К. против М. А. К., починал в хода на процеса и заменен от правоприемника си Д. М. А. – М.. За да уважи иска с произтичащите от това правни последици съставът на Варненски окръжен съд е приел, че сключения между страните на 12.11.2008 г. предварителен договор за замяна на ? идеална част от недвижим имот – вилна сграда и таванско помещение, построена в дворно място в [населено място], м. „Ваялар”, подробно описан в диспозитива на съдебния акт срещу движими вещи, подробно изброени в диспозитива на решението не е нищожен, както и е приел, че са налице предпоставки за обявяване за окончателен процесния предварителен договор. Разгледани са възраженията на ответницата по иска. Възражението за противоречие на процесния договор с добрите нрави поради липса на еквивалентност на насрещните престации е отхвърлено с мотива, че договарящите страни са приели стойност на недвижимия имот по данъчната му оценка, която не обуславя несъответствие в престациите въпреки разликата с пазарната стойност на имота. Решаващият състав се е позовал на чл. 96 ЗННД вр. чл. 33 ЗМДТ и е развил съображения за това, че законодателят допуска хипотеза, при която страните могат да сключат договор за продажба на цена, която е по – ниска и от данъчната оценка, като това не противоречи на добрите нрави. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно и възражението за нищожност на предварителния договор поради придобиване на процесните движими вещи през 2010 г. с мотива, че предварителния договор на бъдеща вещ не е нищожен. Изложен е аргумент за настъпване на вещно – транслативния ефект със сключването на окончателния договор. Развити са съображения за наличието на изискуемите в закона предпоставки за сключването на окончателен договор.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „при преценка действителността на сделка при направено възражение за нищожността й, поради накърняване на добрите нрави, само уговорените насрещни престации отразени в договора ли следва да се преценяват, или следва волята на страните да се тълкува за изясняване на действителните им отношения, целящи постигане на допустим от закона правен интерес – въпрос свързан с приложимостта на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД”. Въпросът действително е свързан с приложимостта на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, но при конкретни обстоятелства, формиращи фактическа обстановка, различна от разгледаната с решение по гр. дело № 485/2011 г. на ВКС, І г.о. и поради това обуславяща въпрос, който не е идентичен с въпроса, разрешен в касационното решение. ВКС е приел, че преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел на договора – удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес. В настоящия случай ответната по претенцията страна е поддържала, че искала да получи определена цена за имота, т.е. волята й била за друг вид сделка, а не за постигането на резултат /цел/ чрез сделката, чиито последици съдоговарящите действително желаят. Липсата на идентичност в правните въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд и ВКС обуславя извод за липсата на общо и допълнително основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респективно за отсъствието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. С другото решение на ВКС, по гр. дело № 5477/2007 г. страната не обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационен контрол, тъй като въпросите по въззивното решение и касационното решение са различни, в последното е обсъждана хипотеза на „скрито несъгласие”, а и в тази част ВКС е отменил второинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане по реда на чл. 218а ГПК – отм., като този вид съдебни актове, не формират съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /арг. т. 3 ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/.
Следващият въпрос е формулиран, както следва: „при преценка еквивалентността на престациите при сграда в режим на суперфиция следва ли да се вземе предвид наличието на вещно право на ползване определено в полза на същия имот при определяне на неговата действителна стойност”. Този въпрос не релевира основание по чл. 280, ал.1 ГПК, както поради липсата на общо основание, така и поради липсата на допълнително основание – чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Решаващите мотиви за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се отнасят до неоснователност на възраженията за нищожност на процесния предварителен договор, като еквивалентността на престациите е аргументирана с възможността, предвидена от закона сделки да се сключват и под данъчната оценка на имотите в съответствие, с която въззивният съд е приел, че договарянето на цена, равна на дънъчната оценка не води до извод за значителна нееквивалентност на престациите. Това разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение по гр. дело № 485/2011 г. на състав на І г.о., решение по гр. дело № 214/2009 г. на състав на ІІІ г.о. и др. В контекста на тези мотиви въпроса за включването на правото на ползване в оценката на имота не засяга крайния извод на съда, обусловил изхода на делото. Решението, на което се позовава жалбоподателката – решение по гр. дело № 151/2011 г. на ВКС, ІV г.о. е по въпроса за наличието на явно неизгодни условия по чл. 33, ал. 1 ЗЗД при сключване на договор за продажба, който не е идентичен спрямо въпроса за нееквивалентността на насрещните престации, като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по цитирания въпрос.
Третият по реда на изложението към касационната жалба въпрос е следният: „обвързан ли е решаващият съд от измерванията и констатациите на вещите лица при определяне на площта и стойността на имота или следва да обсъди и преценява заключението заедно с останалите доказателства, свързан с приложението на чл. 202 от ГПК”. Този въпрос не е обвързан с решаващите мотиви на въззивния съд, не произтича от произнасянето на съда по обстоятелства, обусловили изхода на делото. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване поставеният въпрос трябва да е формулиран във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, а в случая цитирания въпрос засяга фактически обстоятелства, има характер на фактически въпрос и не е развит в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. не е въведено мотивирано изложение на това основание поради липсата на съпоставка на разрешенията по въззивното решение и разрешенията във всяко едно от приложените касационни решения.
Друг въпрос, формулиран в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е редактиран както следва: „допустимо ли е въззивият съд да обсъжда и да основава решението си на доказателства, които са представени след преклузивния срок по чл. 146, ал. 3 ГПК пред първата инстанция от въззивника”. С него не са обосновани общи и допълнителни основания. Жалбоподателката не е посочила, кои са доказателствата, представени след срока по чл. 146, ал. 3 ГПК, въз основа на които въззивният съд е постановил решението си. Същата не е посочила съдебна практика, съдържаща разрешения, от които въззивния съд се е отклонил, а по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК жалбоподателката не е отразила неправилна или неактуална съдебна практика, респективно насоката, в която според нея същата практика следва да се развие и не е посочила разпоредби, които са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им.
Поставен е въпросът: „следва ли да се обяви за окончателен предварителен договор, който е сключен от продавач, който не е собственик на имота, предмет на договора, установено с влязло в сила решение в отношенията му с трето лице в хода на производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД по иск за трансформация на средства и противопоставимо ли е на третото лице вписването на исковата молба срещу ответника, предвид липсата на разпоредителна сделка”. Цитираният въпрос съдържа два въпроса. Вторият от тях – „противопоставимо ли е на третото лице вписването на исковата молба срещу ответника, предвид липсата на разпоредителна сделка” не е относим към мотивите на въззивния съд, който не се е произнесъл по него в тази хипотеза. Приложената практика също така не е относима към въпроса – решението по гр. дело № 1266/2009 г. на ВКС, ІV г.о. е по въпроса за противопоставимостта на вписването на исковата молба срещу наследник по закон по отношение на приобретател на наследство по завещание, обявено и прието след вписването, решението по гр. дело № 148/2009 г. на ВКС, ІV г.о. е относно обхвата на субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо и относно съотношението между чл. 30, ал. 3 ЗС и чл.31, ал. 2 ЗС, решението по гр. дело № 5692/2007 г. на ВКС, І г.о., постановено по ГПК -1952 г., отм. е относно хипотезата на чл. 40 ЗЗД, която не се разглежда в настоящето производство.
Въпросът – „следва ли да се обяви за окончателен предварителен договор, който е сключен от продавач, който не е собственик на имота, предмет на договора, установено с влязло в сила решение в отношенията му с трето лице в хода на производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД по иск за трансформация на средства” е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е относим към решаващите изводи на съда по делото, а отговорът на същия въпрос би обусловил извод, самостоятелно релевиращ правен резултат, различен от постановения. По отношение на поставения въпрос е налице и допълнително основание за допускане на касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед противоречието в правните разрешения, приети по него във въззивното решение и задължителната съдебна практика. Въззивният съд е приел, че решение по гр. дело № 6816/2011 г. на Варненски районен съд, с което е уважен иск по чл. 23 СК, предявен от М. С. /бивша съпруга на М. К./ против въззиваемата Д. А. – М. не води до извод, че продавачът на процесния недвижим имот не е негов собственик. Окръжният съд е приел, че М. К., а след правоприемството въззиваемата Д. А. – М. е собственик на прехвърлената ? идеална част от сградата. Тези изводи във въззивното решение са в противоречие с правните разрешения, обосновани в решение по гр. дело № 349/2009 г. на ВКС, състав на ІІІ г.о. /чиито разрешения в тълкувателната част, по чл. 290 ГПК съвпадат с изводите в решение по гр. дело № 3889/2007 г. на ВКС, ІV г.о./, в което е прието, че когато се касае за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот, съдът проверява дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали продавачът е собственик на имота, тъй като решението на съда поражда последиците на окончателен договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот. К. съд е изложил още, че отчуждителят /продавач/ трябва да е собственик на имота не към момента на сключване на предварителния договор, а към момента на постановяване на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Изводите на въззивния съд са в противоречие с разрешенията в цитираното касационно решение, предвид несъобразяването на правния ефект на решението по гр. дело № 6816/2011 г. на Варненски районен съд, с което е установена собствеността на М. С. върху процесния имот, като релевантно обстоятелство при преценка на фактическия състав на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, респективно при проверка на обстоятелствата за това, дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали продавачът е собственик на имота към момента на постановяване на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Цитираното касационно решение е постановено по реда на чл. 290 ГПК и формира задължителна съдебна практика.
С оглед на изложеното следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение само във връзка с посочения по – горе въпрос.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2125 от 29.10.2013 г. по гр. дело № 1657/2013 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, първи състав.
УКАЗВА на жалбоподателката да внесе държавна такса в размер на сумата 165.35 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представят документ за внасяне на таксата в деловодството на ВКС в същия срок.
Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: