О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 915
гр. София, 24.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесети юни двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3468/2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ю. Н. Н. чрез адвокат Р. Г. Д. срещу решение № 7674 от 21.11.2012 г. по гр. дело № 3371/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ брачен въззивен състав.
Ответникът И. Ц. Ц. не е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия /ГК/, състав на трето отделение /ІІІ о./ намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване ВКС, ГК, състав на ІІІ отделение, взе предвид следното:
С обжалваното решение състав на Софийски градски съд е потвърдил решение № ІІІ – 87 – 257 от 05.01.2012 г. по гр. дело № 2267/2011 г. на Софийски районен съд, 87 състав в обжалваната част по отношение на вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, издръжката и семейното жилище. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че по отношение и на двете страни са установени брачни провинения. Решаващият състав е констатирал въз основа на доказателствата, че ищецът не е получил подкрепа от съпругата си, която настройвала децата срещу него, а последният упражнявал физическо насилие над нея и дъщеря им В. Ц., като и двамата съпрузи не направили постъпки за преодоляване на създалото се отчуждение и липсата на топлина и взаимност в отношенията. С оглед извода за вина и на съпругата е приета неоснователност на искът й за издръжка, по чл. 145, ал. 1 СК. По отношение на ползването на семейното жилище, съдът е приел, че разпределение на ползването между страните е невъзможно, тъй като липсват самостоятелни сервизни помещения, отношенията между тях са нетърпими, като въззивницата притежава по наследство 2/3 идеални части от жилище в [населено място], а ищецът не притежава друго жилище, което да задоволява жилищната му нужда при месторабота в [населено място].
По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като процесуалноправен е поставен въпросът:
„1. Недопустимо или нищожно е обжалваното решение и нарушени ли са процесуално – правните норми, в случай че в хода на съдебното производство пред въззивната инстанция, една от страните по делото е била представлявана от адвокат, лишен от правото да упражнява адвокатска професия? Като какви биха могли да се категоризират извършените от него процесуални действия в хода на съдебното производство, касаещи както изготвените и приети по делото документи, така и участието му в съдебни заседания.”.
С оглед разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 за допускане на касационното обжалване при вероятна нищожност или процесуална недопустимост на възззивното решение, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. За да е валидно решението трябва да бъде постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, както и да бъде изготвено в писмена форма, да е подписано, а волята на съда да бъде ясна, т.е. да не е налице случай, при който волята на съда да не може да бъде изведена поради абсолютната неразбираемост на съдебния акт. В разглежданият случай посочените изисквания са спазени от въззивния съд, поради което следва да се приеме, че не са налице данни за вероятна нищожност на решението. За да е процесуално допустимо решението трябва да бъде постановено при наличието на предпоставки за разглеждане на жалбата и иска по същество. Тези изисквания също така са спазени от въззивния съд. Сравнението, което жалбоподателката прави между настоящия случай и споровете, по които са постановени определенията, на които се позовава / определение № 1232 от 02.11.2012 г. по гр. дело № 613/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и определение № 277 от 12.04.2012 г. по ч. гр. дело № 228/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о./ не обосновава твърдението й за недопустимост на обжалваното въззивно решение. И в двете определения съставите на ВКС за разгледали случаи на процесуално недопустимо сезиране, в първото по реда на изброяването определение – на въззивен съд, поради нередовност на въззивна жалба, а във второто – на касационен съд вследствие нередовност на касационна жалба, като и в двата случая нередовността на жалбите произтича от подписването им от адвокати, лишени през процесните периоди от адвокатски права. Образуването на съдебно производство е обусловено от наличието на процесуални предпоставки. Такива не са налице, когато сезирането с иск, жалба, молба за отмяна е нередовно, каквито са хипотезите по цитираните съдебни актове на съставите на ВКС. В настоящият случай обаче редовността на сезирането с въззивна жалба срещу първоинстанционното решение не е оспорена и няма данни за недопустимост на въззивното производство на това основание. Изложеното обуславя извод за допустимост на обжалваното въззивно решение, респективно за липсата на основание за допускане на касационен контрол. Жалбоподателката поставя въпроса за недопустимост на въззивното решение с оглед довода за ненадлежното процесуално представителство на другата страна, въззиваемия от адвокат В. Д. – В., който подкрепя с обстоятелството че последната е била лишена от право да упражнява адвокатска професия от 27.04.2012 г. до 27.07.2012 г., но въпреки това е участвала, като процесуален представител на въззиваемия в двете съдебни заседания на въззивната инстанция – 14.06.2012 г. и 08.11.2012 г. Ненадлежното представителство на ответник по жалбата е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, рефлектиращо върху правилността на съдебното решение, но тогава когато се релевира от страната, чието право на защита е било засегнато от нарушението, което обуславя и правният й интерес да възрази срещу допуснатото закононарушение чрез съответния процесуален способ. В случая възражението се прави от страната, чието право на защита не е засегнато от подобно нарушение и която поради това обстоятелство няма правен интерес да предяви същото възражение, тъй като упражнява чуждо процесуално правомощие. Ето защо, предвид и горните съображения следва да се приеме, че не са налице данни за вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, съответно не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В допълнение към изложеното следва да се посочи още, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради разрешаване на посочените въпроси в противоречие с приложената практика. Същите въпроси не са били разглеждани от въззивния съд и в този смисъл липсва общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а освен това тези въпроси нямат идентичност с въпросите, разрешени в приложената практика, от която единствено определението по ч. гр. дело № 228/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о. формира практика, тъй като другото определение на състав на ВКС, ІІІ г.о. е по чл. 288 ГПК и не е източник на съдебна практика, в какъвто смисъл са разясненията в ТР ОСГКТК № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. и № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. Освен това в определенията, както вече се посочи по – горе съставите на ВКС са се произнесли по допустимост на сезирането в съответния стадий на процеса, а поставените в приложението въпроси се отнасят до ненадлежно представителство на ответник по жалба и се въвеждат от другата страна, чието право на защита не е засегнато. Следователно не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускането на касационно обжалване на въззивното решение на основание посочените въпроси. Другият въпрос в приложението е:
„2. Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, събрани по делото или при постановяване на съдебното решение съдът следва да съобрази всички доказателствени средства по отделно и в тяхната съвокупност .”.
В приложението жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС /позовава се на решения на състави на ВКС, подробно изброени в приложението, както и на ППВС №10/1971 г., от които определението по гр. дело № 795/2011 г. на ВКС, ІV г.о. не е практика, като постановено по чл. 288 ГПК/, като излага общи оплаквания за неправилност на съдебния акт по чл. 281, т. 3 ГПК. Тези оплаквания се основават на твърдения за процесуални нарушения и по – конкретно на кредитиране според жалбоподателката от въззивния съд на свидетели – Ц. и Н., които били дали показанията си в полза на ответника по касация, некредитиране показанията на В. Ц., избирателно обсъждане на писмени и гласни доказателства, необоснованост на съдебния акт, необсъждане на всички доказателства. Оплакванията за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК не формират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, не могат да бъдат установени в същото производство, за да се констатира отклонение от практиката на ВКС или другите съдебни инстанции. Нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК са друг вид касационни основания, предмет на производство по чл. 290 ГПК. Жалбоподателката не е направила точно и мотивирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като е свързала противоречивото произнасяне на въззивния съд с друг вид касационни основания – по чл. 281, т. 3 ГПК вместо с регламентираните в чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК по този въпрос. Следващият въпрос в приложението е формулиран така:
„3. Въз основа на какви критерии /морални и законови/ следва съда да определи по чия вина на съпрузите е настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брака ?„.
По този въпрос жалбоподателката не излага разрешенията на въззивния съд и не посочва, с какви свои мотиви съдебният състав се е отклонил от правните разрешения в ППВС № 10/03.11.1971 г. Не представлява излагане на правни разрешения твърдението за необоснованост на въззивното решение поради вече изложените по – горе съображения за неотносимостта на доводите за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необосновано е позоваването на т. 7 от цитираното ППВС, защото с него ВС дава разяснения по въпрос /осъществяването на законни права от единия съпруг, като липса на противобрачно поведение/, различен от въпроса, по който в приложението се цитират мотиви на въззивната инстанция – преодоляването на отчуждението в отношенията между съпрузите. Липсата на идентичност в разглежданите въпроси от въззивния съд и от ВС в ППВС обуславя извода, че и по този въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният от въпросите в приложението е за ползването на семейното жилище, а именно:
„4. При разрешаване на спора за предоставяне на семейното жилище, на лице ли е „друго жилище” в случаите, когато единият от съпрузите притежава идеални части от сънаследствено жилище, ползвано от други сънаследници, в което няма свободна жилищна площ ?”
Въпросът не е съобразен с произнасянето на въззивния съд, който не е разглеждал очертаната в него хипотеза. Съдебният състав се е произнесъл по случай, при който ответницата по исковете притежава 2/3 идеални части от друго жилище в [населено място], за което има данни, че е отдавала под наем. Не е доказано, че това съсобствено жилище се ползва от други наследници, които възпрепятстват ползването му от жалбоподателката. Следователно въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд не е идентичен с въпроса, по който са формирани разрешения в ППВС, а поради това не е налице и отклонение на въззивния съд от задължителната практика. Няма идентитет на случаите, по които се е произнесъл въззивния съд и ВКС с решение по гр. дело № 4774/2007 г. на състав на V г.о., в което касационният съд е разгледал случай на притежавано от страните друго жилище, придобито по време на брака им, в което живеела съпругата. Правното разрешение в цитираното касационно решение поради различието в хипотезата, по която е прието спрямо настоящия случай дава отговор на друг въпрос, различен както по отношение на поставения въпрос, така и по отношение на въпроса, по който се е произнесъл въззивния съд. Във връзка с т. 6 от цитираното постановление на Пленума на ВС оплакванията са по чл. 281, т.3 ГПК и не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и по този въпрос. С оглед на изложените мотиви следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускането на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7674 от 21.11.2012 г. по гр. дело № 3371/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ брачен въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: