6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 917
София, 11,12, 2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети декември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 787 по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 55628 от 28.VІІ.2010 г. на Д ф „З”-С /по-нататък ДФ или Ф/, подадена чрез процесуалния му представител юрисконсулт М. Ал. М-П, против въззивното определение № 10429 на СГС, ГК, ІІ-ро отделение, с-в І-7 от 12.VІІ.2010 г., постановено по ч. гр. дело № 7775/2010 г., с което е било отменено първоинстанционното разпореждане на СРС, ГК, 31-и с-в от 17.VІІ.2009 г. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК в полза на ДФ „З” за сумата 408 654.10 лв. главница, ведно със законната лихва в/у нея, считано от датата на подаване на заявлението /29.V.2009 г./ и до окончателното й изплащане, както и за сумата от 137 114.35 лв., представляваща мораторна лихва в/у същата главница за периода от 1 юли 2007 г. и до 28.V.2009 г., като е бил обезсилен и издаденият в полза на Фонда срещу длъжника „Б.” ЕООД-гр. Ст. З изпълнителен лист.
Оплакванията на частния касатор ДФ „З” са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, поради което се претендира касирането му, ведно с присъждане на разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ДФ обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки, визирани в текста на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение СГС се е произнесъл по два процесуалноправни въпроса, първият от които досежно обжалваемостта на разпореждане, удовлетворяващо искане за издаване на заповед за изпълнение, който бил решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в определения на отделни негови състави, както следва: 1/ Опр. № 1/6.І.2009 г. по ч. т. дело № 204/08 г. на І-во т.о.; 2/ Опр. № 86 от 20.ІІ.2008 г. пож ч. т. дело № 32/09 г. на І-во т.о. Вторият процесуално правен въпрос, предмет на произнасянето на СГС с обжалваното въззивно определение, който бил противоречиво решаван от съдилищата, се свеждал до това „който точно документ съставлява несъдебно изпълнително основание по чл. 417, т. 2 ГПК – във вр. чл. 27, ал. 2 ЗПЗП” – понеже частната жалба срещу разпореждане за издаване на заповед за незабавно изпълнение можела да се основава „само на съображения, извлечени от актове по чл. 417 ГПК”. В тази връзка се цитират от страна на ДФ частен касатор следните съдебни актове: 1/ Опр. от 3.ІІ.2009 г. на СГС, ГК, с-в ІІ-В по ч. гр. д. № 613/09 г.; 2/ Опр. на Ямболския ОС от 26.V.2008 г. по ч. гр. д. № 242/08 г.; 3/ Определение № 21/14.І.2009 г. на П. ОС по ч. гр. дело № 32/09 г., както и 4/ Опр. № 690/13.ХІ.2009 г. по ч. т. дело № 604/09 г. на І-во т.о. на ВКС. Представени са само първото и последното, но без наличието на данни, че това на СГС е влязло в сила. Едновременно се поддържа, че така релевираните два процесуалноправни въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като наведените в тази насока доводи на ДФ частен касатор са, че заповедното пр-во е „нов институт, чието прилагане от институции в Република България, отговарящи за отпускането на европейски финансови средства по програми на ЕС, изисква недвусмислено, точно и неповратно тълкуване на закона”. Допълнително релевиран от частния касатор е и материалноправен въпрос, схващан като „повратното тълкуване на чл. 418, ал. 3 ГПК” от страна на въззивната инстанция, понеже договорът, сключен от търговеца ответник с Фонда по програмата САПАРД нямал естеството на несъдебно изпълнително основание.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по частната жалба „Б.” ЕООД-гр. Ст. З писмено е възразило чрез процесуалния си представител по пълномощие както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията на ДФ за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки присъждане на разноски за настоящето пр-во.
Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивно пр-во пред СГС, частната касационна жалба на ДФ „З” ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са, следните:
Формулировката на материалноправния въпрос в изложението на частния касатор е тъждествена с оплакване за наличие на отменителното основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, тъй като тезата му е била за превратно /не повратно/ тълкуване на разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК от страна на постановилия обжалваното определение въззивен състав на СГС. Неправилното приложение на цитирания законов текст не би могло да съставлява предмет на произнасянето на въззивната инстанция, поради което така формулираният от Ф правен въпрос не обосновава наличие на приложно поле на касационния контрол – независимо от сочените допълнителни основания за това, визирани в т.т. 1-3 на чл. 290, ал. 1 ГПК. Що се отнася до първия от релевираните в изложението два процесуалноправни въпроса, той също не е бил предмет на произнасянето на СГС, след като частната жалба на „Б.” ЕООД – С, с която той е бил сезиран, е била насочена срещу „Разпореждане /а не заповед за изпълнение/ от 17.VІІ.2009 г., постановено по гр. дело № 28064/09 по описа на СРС, 31 с-в” и в крайна сметка не заповедта за изпълнение, а разпореждането за издаването й е онзи съдебен акт, който СГС е отменил с атакуваното въззивно определение. При положение, че разпоредбата на чл. 419 е озаглавена „Обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение”, така посоченият от ДФ касатор материалноправен въпрос е лишен от смисъл.
Вторият релевиран в изложението на Ф процесуалноправен въпрос намира нормативната си опора в текста на чл. 404, т. 1 ГПК, където е казано, че самата заповед за изпълнение, респ. тази за незабавно изпълнение, представляват изпълнителни основания. Следователно въззивният съд не би могъл да се произнесе по въпрос досежно това кои са несъдебните изпълнителни основания, щом като такива уредбата на заповедното пр-во в гл. ХХХVІІ от сега действащия процесуален закон въобще не познава. Напротив, като реквизит по т. 14 на образеца от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК /освен документа, упоменат в т. 12 от образеца/ се изисква още и предоставянето на допълнителна информация: в процесния случай относно условията, при които настъпва изискуемостта на посоченото в извлечението от счетоводните книги на Ф – в зависимост от това дали става дума за недължимо платена или пък надплатена сума по схеми и мерки за подпомагане на земеделски производител и при ноторно известното обстоятелство, че всяка една субсидия по програмата САПАРД се предоставя безвъзмездно и затова посоченият в заявлението като длъжник търговец по сделката с ДФ „З” има качеството на бенефициент /ползвател/.
В заключение, при този изход на делото в настоящата инстанция на ответното „Б.” ЕООД-гр. Ст. З не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като липсват доказателства по делото такива реално да са били направени. Намиращото се в кориците на въззивното пр-во пълномощно на адв. Т. М. от С. от 1.ІV.2010 г. е само за изготвяне на частна въззивна жалба и за осъществяване процесуално представителство на този търговец по ч. гр. д. № 28064/09 г. на СРС.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 10429 на СГС, ГК, с-в І-7 от 12.VІІ.2010 г., постановено по ч. гр. дело № 7775/2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2