О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 919
София, 11.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №1486/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. С., подадена чрез адв. Ст.В. от АК [населено място], срещу въззивно решение №604 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 02.12.2013г. по в.гр.д.№ 906/2013г. , с което е потвърдено решение № 279 от 14.06.2013г., постановено по гр. дело № 67 по описа за 2013г. на Пазарджишки окръжен съд. С последното е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. М. С. иск за поставяне под запрещение на ответника И. А. С..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са изложени твърдения за произнасяне в решението по съществен процесуалноправен въпрос, разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика – Постановление №7/1965г. на Пленума на ВСР – чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Като обуславящ изхода на спора процесуален въпрос, изразяващ се в допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд, се сочи липсата на пълен и задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства и доводи на страните, вследствие на което е обоснован неправилен извод, че ответникът не страда от слабоумие или душевна болест, които да му пречат сам да се грижи за своите работи. В изложението е изразено и твърдение за произнасяне в решението по съществен процесуалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Като такъв въпрос, изразяващ се също в допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение се сочи поставянето на съдебно-психиатричната експертиза на въпрос, относим към юридическия критерий по чл.5 ЗЛС – дали ответникът е в състояние сам да се грижи за своите работи, както и обсъждането и позоваването от страна на съда на доказателства, които не са приети и проверени от него в открито съдебно заседание с участието на страните. Във връзка с последното е изложено твърдение, че назначената от съда психиатрична експертиза по своя инициатива е възложила на друг експерт – клиничен психолог , изследване на ответника по въпросите, отнасящи се до неговия интелект, памет, воля и внимание и е посочил резултата от това изследване в крайните си изводи, които са обосновали и въззивното решение. Позовава се на решение №3419 от 19.01.1979г. по гр.д.№2478/78г. на І ГО на ВСР, в което е прието, че въпросът за естеството на правоотношението не е от компетентност на експертизата и когато то е спорно, компетентен да го определи е само законът, както и на решение №356/30.03.1950г. по гр.д.№1208/1955г. на І ГО на ВСР, в което е прието, че вещото лице не може да основава заключението си на гласни доказателства, събрани от него извънсъдебно.
Ответната страна И. А. С. не взема становище по касационната жалба.
Прокуратура на Р България не е подала писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от надлежно конституирана страна в процеса с интерес от предприетото процесуално действие, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови решението си въззивният съд приел, че предпоставките съгласно чл. 5 от Закона за лицата и семейството за поставяне на едно лице под запрещение, са наличието на душевна болест или слабоумие (наричан в практиката медицински критерий) и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи (наричан юридически критерий); че и двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови ограничаване дееспособността и обявяване недееспособността на лицето. След анализ на събраните доказателства и доводите на страните, съдът е приел за установено, че ищцата е майка на ответника, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 336, ал. 1 от ГПК е във възможностите й да предявява иск за поставяне под запрещение; че с оглед данните от приетото като доказателство Експертно решение на „МБАЛ – П.” – АД, водещото заболяване на ответника според отразената диагноза е разстройство на личността и поведението, дължащи се на болест – увреждане и дисфункция на главния мозък; че общото му заболяване според това решение е разстройство на личността и поведението, дължащо се на болест – увреждане и дисфункция на главния мозък-Органична мозъчна промяна, епилепсия – средна степен- Епилепсия ГТКМ с интервали от седмици- ДЦП- Синдром на латентна спастична квадрепареза; че с експертното решение е призната 92 % -процентна неработоспособност на ответника без чужда помощ. Приел е също, че с оглед данните по делото и предвид непосредственото впечатление от личния контакт с ответника при изслушването му в съдебно заседание, същият разбира въпросите, отговаря правилно и смислено, може да се придвижва сам, разбира заболяването си, знае да чете и пише, има завършено средно образование, ориентиран е по време и място, прави правилна преценка на факти и събития. Предвид изложеното и при съобразяване и на заключението на вещото лице по изслушаната съдебно – психиатрична експертиза, което след извършено психиатрично и психологично изследване на ответника дава заключение, че заболяванията на ответника са неврологични, а не психиатрични, както и, че същият не страда от болестите, посочени в текста на чл. 5, ал. 1 от Закона за лицата и семейството -„слабоумие или душевна болест” , съдът е приел, че не е налице медицинския критерий по смисъла на чл.5 ЗЛС, което е достатъчно за отхвърляне на иска.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Касаторът следва да докаже и наличието на допълнително основание, представляващо развитието на поставения правен въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, нито да определи сам в какво се състои противоречието, което евентуално касаторът е имал предвид, нито сам да издирва противоречива съдебна практика, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В случая доводите на касатора за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, изразяващо се в това, че същият не е изпълнил задължението си да извърши пълен и задълбочен анализ на всички събрани доказателства и доводите на страните, не обуславят извод за наличие на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Тези доводи са касационно основание по чл.281 ал.1 т.3 ГПК и като такова са относими към правилността на въззивното решение, а не към достъпа до касационно обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че въззивното решение е мотивирано, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и доводите на страните, за да приеме, че в конкретния случай събраните доказателства сочат, че по делото не е установено слабоумие или душевна болест на ответника, водещи до невъзможност да се грижи за своите работи. Този извод съдът е изградил въз основа на приетата по делото експертиза, обсъдена във връзка с писмените и гласни доказателства по делото и разпита на ответника.
Не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация и във връзка с останалите доводи на касатора. Оплакванията за допуснати процесуални нарушения от съда при поставяне задачата на вещото лице и при анализа на същото са относими към втората фаза на касационното производство в случай, че бъде допуснато касационното обжалване. Отделно от това същите са относими към въпроса налице ли е в случая юридическият критерий по смисъла на чл.5 ЗЛС, а решаващите изводи на съда за неоснователност на иска се основават единствено на липсата на медицинския критерий – съдът е приел, че не е установено ответникът да страда от слабоумие или от душевна болест. За пълнота на изложението следва да се посочи, че експертите по делото не са властни да определят наличието на юридическия критерий за поставяне под запрещение, а само да посочат по какъв начин наличното заболяване или деменция повлияват на вземането на решения и ръководенето на постъпките у лицето. На следващо място необосновано е твърдението на касатора за недопустимо превишаване на правомощията от страна на вещото лице чрез използване “услугите” на друг експерт – клиничен психолог. По делото такива данни липсват, а от заключението е видно единствено, че определеният от съда експерт е извършил психиатрично и психологично изследване на ответника. В случая обаче въззивният съд не е обсъждал заключението в тази му част и същата не обуславя крайния му извод за неоснователност на иска поради неустановено наличие на слабоумие или душевна болест.
Изложеното е достатъчно да обоснове извод, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като отсъствие на общата предпоставка по чл.280 ГПК не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не специфичната такава, поддържана от касатора.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №604 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 02.12.2013г. по в.гр.д.№ 906/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: