О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
гр. София, 05.03.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1762 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „УОРЛИПАРСЪНС ЮРЪП ЕНЕРДЖИ СЪРВИСИС“ ЕООД – гр. София срещу решение № 770 от 30. 03. 2018 г. по т. д. № 623/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав. С него е потвърдено решение № 1816 от 24. 10. 2016 г. по т. д. № 8569/2014 г. на Софийски градски съд, VI т. о., 12 състав, с което по иск с правно основание чл. 51, ал. 3 ЗМТА във връзка с чл. III – чл. V от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения (Нюйоркската конвенция, Конвенцията) е признато и допуснато до изпълнение решението на Международния търговски арбитражен съд към Търговско-промишлената палата на Руската федерация (МТАС) по дело № 11/2010 г., в частта, в която касационният жалбоподател е бил осъден да заплати на Отворено АД „ЕНЕЛ ОГК-05“ Русия (с настоящо наименование Отворено АД „ЕНЕЛ Русия“) – юридическо лице, създадено и регистрирано в съответствие със законодателството на Руската федерация, сумата от 2070649917,90 руски рубли, както и сумата от 2192160 руски рубли като компенсация на разходите на ОАД “ЕНЕЛ ОГК-5” за арбитражната такса и сумата от 333 954,75 щатски долара като компенсация на разходите на същото за юридически представители.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушение на закона и необоснованост. Сочи се, че предявеният иск е недопустим, тъй като Конвенцията за разрешаване по арбитражен ред на гражданскоправните спорове, произтичащи от отношения на икономическото и научно-техническото сътрудничество (обн. ДВ, бр. 80 от 1973 г.), която не е денонсирана и е действащ международен договор, по който Република България е страна, чл. IV, т. 2 и т. 5 предвижда, че решенията на арбитражните съдилища подлежат на изпълнение в която и да е страна – участничка в конвенцията, по същия ред, както и влезлите в законна сила решения на държавните съдилища на страната на изпълнението, т. е. по отношение на тях не е допустимо производство по екзекватура. Същевременно се сочи, че правото на принудително изпълнение на ищеца било погасено с оглед установения в същата конвенция срок за търсене на принудително изпълнение на арбитражните решения – 2 години от връчване на решението на ищеца. Касационният жалбоподател моли атакуваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и производството по делото да бъде прекратено. Ако не се възприемат горните доводи, касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът приел, че отсъстват основанията, предвидени в чл. V, ал. 1, б. „б“, „в“ и „г“ и ал. 2, б. „б“ от Нюйоркската конвенция, за отказ за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното арбитражно решение. Прави искане за отмяна на атакуваното въззивно решение и за постановяване на решение, с което да бъде отхвърлен искът за екзекватура.
Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Отворено АД „ЕНЕЛ Русия“ е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.
С молба вх. № 1572 от 15. 02. 2019 г. касаторът „УОРЛИПАРСЪНС ЮРЪП ЕНЕРДЖИ СЪРВИСИС“ ЕООД /в несъстоятелност/ чрез служебния синдик М. М. е направил искане за спиране на производството по делото на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ. Молбата е обоснована с постановяването на решение по чл. 630, ал. 2 ТЗ, а именно решение № 191 от 29. 01. 2019 г. по т. д. № 2188/2018 г. на СГС, с което е обявена неплатежоспособността на „УОРЛИПАРСЪНС ЮРЪП ЕНЕРДЖИ СЪРВИСИС“ ЕООД, определена е началната й дата – 24. 01. 2011 г., открито е производство по несъстоятелност по отношение на дружеството, същото е обявено в несъстоятелност, като е постановено прекратяване на дейността на предприятието на търговеца и са прекратени правомощията на органите му. Искането на касатора, направено от надлежния му представител с оглед постановеното решение по чл. 630, ал. 2 ТЗ – синдика (658, ал. 1, т. 1 ТЗ), е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно чл. 637, ал. 1, изр. 1 ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника, с изключение на трудови спорове по парични вземания. В случая предявеният иск е по чл. 51, ал. 3 ЗМТА вр. чл. 118-122 КМЧП за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение. С решението по този иск се признава силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила на арбитражното решение, без в производството по екзекватура съдът да разглежда отново вече разрешения от чуждестранния арбитражен съд спор за съществуване на спорното материално право. Тъй като спорът в производството по иска по чл. 51, ал. 2 и 3 ЗМТА няма имуществен характер, разпоредбата на чл. 637, ал. 1 ТЗ не се прилага по отношение на това производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск за признаване и допускане на изпълнение на арбитражно решение от 24. 01. 2011 г. по арб. д. № 11/ 2010 г., постановено от Международния търговски арбитражен съд към Търговско-промишлената палата на Руската федерация (МТАС) е допустим. Съставът на апелативния съд е посочил, че съгласно Конвенцията за разрешаване по арбитражен ред на гражданскоправните спорове, произтичащи от отношения на икономическото и научно-техническото сътрудничество (обн., ДВ. бр. 80/1973 г.), т. нар. Московска конвенция, по която са страни както Република България, така и Съюзът на съветските социалистически републики, чийто правоприемник е Руската федерация, чл. IV, ал. 1 решенията на арбитражните съдилища по посочените в ал. 1 на член II търговски по съществото си спорове между стопански организации със седалище в различни държави-страни по нея, са окончателни и задължителни и се изпълняват от страните доброволно, като тези решения се смятат признати без по-нататъшно производство и те подлежат на изпълнение в която и да е страна-участничка в конвенцията, по същия ред, както и влезлите в законна сила решения на държавните съдилища на страната на изпълнението (чл. IV, ал. 2). Признал е, че този регламент изключва допустимостта на исковия ред или на друго особено производство за признаване и допускане изпълнението на арбитражните решения, както и че чл. ІV, ал. 5 от Московската конвенцията установява двугодишен срок за предявяване на арбитражните решения и доброволните спогодби, утвърдени от тези съдилища за принудително изпълнение, който изрично е дефиниран като давностен, съответно обуславящ неоснователност на молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение от кръга на посочените в Конвенцията. Въззивният съд е споделил разбирането на състава на първоинстанционния съд, че макар и да не е денонсирана, споменатата конвенция не намира приложение по отношение на процесното решение на МТАС, тъй като от субективна страна, адресати на конвенцията са държавни или парадържавни икономически субекти, осъществяващи икономически отношения и научно-техническо сътрудничество в рамките на СИВ, който е посочен и като депозитар на конвенцията /чл. VІІІ, ал. 1 от същата/, т.е. държавни предприятия, предприятия на бюджетна издръжка и кооперации, но не и търговски дружества, субекти на търговското право. Счел е за неоснователен доводът за приложимост на конвенцията, поради това, че тя не е денонсирана, като е посочил, че редът по чл. Х за „излизане“ от конвенцията – след изтичане на 12-месечен срок от уведомяване на депозитаря – Съвета за икономическа взаимопомощ /СИВ/ не може да бъде осъществен, тъй като след 26. 09. 1991 г. СИВ е прекратил съществуването си като субект на международното право. Неприложимостта на Московската конвенция по отношение на процесното арбитражно решение въззивният състав е извел и от създадения по силата на тази конвенция задължителен институционален арбитраж, организиран към съответните търговско-промишлени палати, чиято правораздавателна власт произтича от нормите на конвенцията, а не от волята на страните. Ето защо, съгласно въззивното решение, относно допускането на изпълнението на процесното арбитражно решение са приложими нормите на Нюйоркската конвенция и на ЗМТА, а не на Московската конвенция.
Във въззивния акт, след изясняване на установената в чл. 121, ал. 1 КМЧП забрана за навлизане в разглеждането на съществото на спора, разрешен от арбитражния орган, в производството по екзекватура, са отхвърлени възраженията на ответника-търговско дружество за наличие на основанията за отказ за признаване и допускане изпълнението на арбитражното решение по чл. V от Нюйоркската конвенция по подробно изложени съображения.
Като неоснователен е определен доводът за частичен отказ за признаване и допускане на изпълнение на арбитражното решение по смисъла на чл. V, ал. 1, б. „в“ от Нюйоркската конвенция, тъй като арбитражната клауза, уговорена в чл. 21.1 от сключения на 22. 10. 2008 г. договор № 301/ДНГ не се простира върху частта от исковата сума, представляваща заплатен аванс по т. нар. „Комплексен договор“ № РОС-КД-ДС/97/34/ДНГ от 31. 01. 2008 г., сключен между същите страни. Изложени са аргументи, че страните са се съгласили, че сумите, авансово заплатени по комплексния договор следва да се считат като заплатени по договора за генерално изпълнение, както и че вторият договор засяга всички задължения във връзка с изпълнението на предварителния етап от комплексния договор и отговорностите, свързани с него, най-сетне изрично са уговорили, че договорът за генерално изпълнение дерогира приложението на всички клаузи на комплексния договор, които му противоречат.
Отхвърлено е и възражението на касатора в настоящото производство за допуснато от арбитражния съд нарушение по чл. V, ал. 1, б. „в“ от Нюйоркската конвенция поради произнасянето му извън установената с арбитражната клауза компетентност по преюдициалния въпрос относно редовността на издадените банкови гаранции. Съдът е изтъкнал, че доколкото основанието за разваляне на договора от 22. 10. 2008 г. е по чл. 24.3, предл. 3 от същия – неизпълнение на задължението на изпълнителите за представяне на неотменими и безусловни, платими от банката при първо поискване от страна на бенефициера и от развалянето произтича спорното задължение за връщане на авансово заплатените суми, арбитражният орган по необходимост е следвало да се произнесе по съответствието на гаранциите с уговореното, с оглед годността им да изпълнят обезпечителната си функция. По същите съображения за неоснователен е счетен и доводът, че тъй като не е разполагал с компетентност за самостоятелно установяване неистинността на банковите гаранции като частни документи, арбитражът е следвало да спре арбитражното производство до приключване на наказателното такова, образувано с постановление от 17. 02. 2010 г. срещу неизвестен извършител за извършено документно престъпление, изразяващо се именно в тяхното съставяне. Независимо от гореизложеното, въззивният съд е изтъкнал, че съобразно мотивите на арбитражното решение неизпълнението на задължението на ответниците за представяне на банкови гаранции е обосновано с оспорването от страна на банката на факта на тяхното издаване, откъдето е направен извод за неизпълнимост на банковите гаранции, без да се изследва тяхната автентичност. Според решаващия състав на апелативния съд дали отричането на факта на издаване на гаранциите от страна на банката е от естество да обоснове такъв извод е въпрос по същество, поради което неговата правилност е извън обхвата на проверката, осъществявана от съда по екзекватурата.
Съгласно въззивния акт не намира опора в данните по делото и доводът, че поради нарушаване на арбитражната процедура, инкорпорирана в арбитражното споразумение, арбитражното решение е постановено след изтичане на срока за това, определен в нормите на § 38, т.3, във връзка с § 24 от Регламента на МТАС, към които мълчаливо препраща клаузата на 21.1 от договора, свързван от касатора с основанието за отказ чл. V, ал. 1, б. „г“ от Нюйоркската конвенция. Съдът е намерил, че уреденият в регламента на МТАС срок за приключване на арбитражното производство и постановяване на арбитражното решение е инструктивен и цели ускоряване на арбитражното производство, но пропускането му не погасява правомощието на арбитражния състав да се произнесе по делото.
Накрая въззивният съд е приел, че в случая не е налице основанието за отказ за признаване и допускане на изпълнението на арбитражното решение по чл. V, ал. 2, б. „б“ от Нюйоркската конвенция – противоречие на арбитражното решение на обществения ред. Според съда необсъждането на доказателства, относими към възраженията на ответника, или недопускането на такива доказателства следва да се квалифицира като нарушаване принципите на равнопоставеност и състезателност в процеса, установени в чл. 121, ал. 1 от Конституцията, само ако от характера на изложените в решението мотиви може да се предположи, че тяхното евентуално обсъждане е от естество да обоснове различен от приетия краен извод по основателността на иска или по насрещните възражения на ответника. В случая направените от ответника възражения за прихващане със суми за извършените от него дейности по комплексния договор, евентуално – за разходи по изпълнение на работите по проекта са отхвърлени, тъй като за ищеца е възникнало потестативното право на едностранно извънсъдебно разваляне на договора поради неизпълнение на задължението на изпълнителите за представяне на надлежни банкови гаранции и не е налице хипотезата на едностранен отказ на възложителя от изпълнението на договора, предвидена в чл. 717 ГКРФ /аналогичен на чл. 268 ЗЗД/. Според съда необсъждането на доказателствата, относими към размера на насрещните вземания на ответника в арбитражния процес, не представлява нарушение на принципа за равенство на страните и състезателност, защото те са релевантни само при пълната или частична основателност на възраженията.
Съгласно въззивното решение не се явява основание за отхвърляне на иска, по смисъла на чл. V, ал. 1, б. „б“ от Нюйоркската конвенция, нито такова по чл. V, ал. 2, б. „б“ от същата, отказът на арбитража да задължи ищеца да представи намиращи се у него документи – проектна документация, тъй като Регламентът на МТАС, § 31 от същия не предвижда изрично възможност за вменяване на процесуално задължение на една от страните да представи намиращи се у нея документи по искане на другата страна и не урежда последиците от неизпълнението на задължението за представянето им.
Съдът е отказал да квалифицира като нарушаване правото на жалбоподателя на справедлив процес и липсата на произнасяне на арбитражния състав с отделно определение по заявеното от ищеца намаление на иска, тъй като последното поставя ответника в по-благоприятно положение в сравнение с онова към момента на предявяване на иска.
Въззивният съд не е споделил и довода на жалбоподателя за лишаване от възможност да изложи съображения по съществото на спора с оглед непроведените устни състезания, респ. заседание по съществото на спора поради необособяването в самостоятелна фаза на „устните изслушвания“ съобразно Регламента на МТАС и упражненото от ответника – касатор в настоящото производство право в хода на арбитражното заседание да изрази становище по съществото на спора. Накрая е изтъкнал, че ответникът не е посочил конкретни доводи и възражения, които не е могъл да направи, или защитни способи, които е бил препятстван да използва, поради липсата на обособен етап на устните състезания в рамките на изслушването.
Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните правни въпроси: „1. Прилага ли се Конвенцията за разрешаване по арбитражен ред на гражданскоправните спорове, произтичащи от отношения на икономическото и научно-техническото сътрудничество (обн., ДВ, бр. 80 от 9. 10. 1973 г.), т. нар. Московска конвенция, за реда за изпълнение на арбитражно решение, постановено в държава – страна по Московската конвенция, на територията на друга държава – страна по същата конвенция?; 2. Компетентен ли е арбитражният съд да се произнесе по преюдициален въпрос, ако той е от такова естество, че произнасянето по него означава преценка дали е извършено престъпление? Когато по този въпрос е вече образувано наказателно производство, следва ли арбитражното производство да бъде спряно до приключване на наказателното производство, за да възприеме при произнасянето си по спора арбитражният съд установеното в наказателното производство?; 3. Изтичането на срока за постановяване на арбитражно решение, когато срокът е станал част от арбитражното споразумение между страните, погасява ли компетентността на арбитражния съд да постанови решение по същество на спора?; 4. Представлява ли необсъждането на доказателства, относими към възраженията на ответника, или недопускането на такива доказателства нарушаване принципите на равнопоставеност и състезателност в процеса, а следователно и противоречие на обществения ред на Република България, когато е налице игнориране на фактическите твърдения и правни доводи на едната страна още в хода на арбитражното производство? Необходимо ли е при преценката за нарушаване на обществения ред да се изхожда от значението, които тези доказателства биха имали за изхода на спора по същество?; 5. Липсата на правила в арбитражното споразумение за изискване на доказателства от насрещната страна и отказът на арбитражния съд да формулира подходящо правило за случая представлява ли нарушаване принципите на равнопоставеност и състезателност в процеса, а следователно и противоречие на обществения ред на Република България?; 6. Непровеждането на устни състезания, особено когато едната страна е поискала това изрично, представлява ли нарушаване принципите на равнопоставеност и състезателност в процеса, а следователно и противоречие на обществения ред на Република България?; 7. Непроизнасянето с отделен акт от страна на арбитражния съд относно изменение на петитума на иска нарушава ли правото на ответника на справедлив процес и принципа на равни процесуални възможности, което представлява и противоречие на обществения ред на Република България, поради неопределеност на предмета на делото?“. Касационният жалбоподател твърди, че първият въпрос е от значение за допустимостта на обжалваното решение, като е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Позовава се и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на първия поставен въпрос. Поддържа, че е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед двата свързани значими за делото въпроси по т. 2 поради липсата на практика по проблема дали правилото на чл. 300 ГПК и свързаното с него правило на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК са част от обществения ред на Република България. В изложението се твърди, че е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд е приел, че липсва пречка за допускане на изпълнението на арбитражното решение, въпреки че арбитражният съд е отказал да изчака изхода на наказателното производство, за да направи извод за неавтентичност на гаранциите. По отношение на въпроса по т. 3 се твърди, че са налице селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос противоречи на практиката на ВКС – решение № 630 от 28. 07. 2004 г. по гр. д. № 1832/2003 г., II т. о. и въпросът за въздействието на срока за постановяване на арбитражното решение върху компетентността на арбитражния съд е от значение не само при спорове за екзекватура, но и за отмяна на арбитражни решения по чл. 47, ал. 1, т. 5 ЗМТА. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпросите по т. 4 са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 169 от 13. 12. 2011 г. по т. д. № 660/2011 г., I т. о. и решение № 422 от 18. 07. 1997 г. по гр. д. № 250/1997 г., 5-членен състав. Формулираният от касатора въпрос по т. 5, съобразно твърденията му, е от значение за развитие на правото, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационният жалбоподател се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси по т. 6 и т. 7, като поддържа, че произнасянето по тях на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС – решение № 341 от 11. 11. 2011 г. по гр. д. № 992/2010 г., I г. о. и решение № 630 от 28. 07. 2004 г. по гр. д. № 1832/2003 г. /по въпроса по т. 6/ и решение № 134 от 10. 03. 2014 г. по т. д. № 2258/2013 г., I т. о. /по въпроса по т. 7/.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
С новата ал. 2 на чл. 280 ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.) се предвиди, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. При проверката за съществуване на вероятност атакуваното решение да е недопустимо касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая не може да се направи извод за съществуването на предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за достъп до касация, тъй като не е налице вероятност решението да е недопустимо. По силата на чл. 51, ал. 3 ЗМТА искът за признаване и допускане на изпълнението на територията на Република България на чуждестранно арбитражно решение, предявим пред Софийски градски съд, е допустим, само ако в международен договор, по който РБ е страна, не е предвидено друго. Такова предвиждане, на което са основани доводите на касационния жалбоподател за недопустимост на предявения иск по чл. 51, ал. 3 ЗМТА, се съдържа в Конвенцията за разрешаване по арбитражен ред на гражданскоправните спорове, произтичащи от отношения на икономическото и научно-техническото сътрудничество (обн., ДВ, бр. 80/1973 г.), т. нар. Московска конвенция, тъй като съгласно чл. IV, т. 2 от този международен договор решенията на арбитражните съдилища, посочени в т. 1 на член II, се смятат признати без по-нататъшно производство и подлежат на изпълнение в която и да е страна – участничка в конвенцията, по същия ред, както и влезлите в законната сила решения на държавните съдилища на страната на изпълнението. С Московската конвенция, чл. I са извадени от подведомствеността на държавните съдилища и са предоставени в изключителна компетентност на арбитражните съдилища при търговските палати на държавите – членки на СИВ споровете по чл. I от Конвенцията, определени с оглед характера им (спорове, произтичащи от договорни и други гражданскоправни отношения, възникващи между стопански организации в процеса на икономическото и научно-техническото сътрудничество на страните-участнички) и субектите-страни по споровете (стопански организации, посочени в чл. I, т. 3, а именно предприятия, тръстове, обединения, комбинати, действащите на стопанска сметка главни управления/управления/, научноизследователските институти, проектно-конструкторските бюра и др. организации от този род, субекти на гражданското право със седалище в различни страни-участнички в конвенцията). Конвенцията въвежда задължителна за страните правораздавателна власт на арбитражните съдилища при търговските палати в държавите-членки на СИВ по визираните спорове и дефинира страните – адресати на конвенцията, а именно държавни предприятия, учреждения и кооперации. Компетентността на МТАС при ТППРФ, постановил арбитражното решение, чието признаване и допускане до изпълнение се иска, се извежда от арбитражната клауза по чл. 21.1 от сключения между страните договор № 301/ДНГ от 22. 10. 2008 г., а не от чл. I на Московската конвенция, и страните по този договор са търговски дружества, тоест не са стопански организации по смисъла на чл. I, т. 3 от същата конвенция. Предвид изложеното неоснователни са съдържащите се в касационната жалба доводи за приложение в случая на Московската конвенция, съответно за недопустимост на предявения иск по чл. 51, ал. 3 ЗМТА и на атакуваното въззивно решение.
Въпросът по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен във връзка с доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение. По изложените съображения не е налице вероятна недопустимост на атакувания въззивен акт, поради което не следва да бъде извършвана преценка за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното му обжалване с оглед този въпрос.
Не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд въпросите по т. 2 от изложението на касатора досежно компетентността на арбитражния съд да се произнесе по преюдициален въпрос, ако същият предполага преценка за извършване на престъпление, и наличието на основание за спиране на арбитражното производство до приключване на наказателното производство в този случай. Основният аргумент на въззивния съд, че не е налице основанието за отказ за признаване и допускане на изпълнението на процесното арбитражно производство по чл. V, ал. 1, б. „в“ от Нюйоркската конвенция, не е изведен от признаване компетентността на арбитражния орган да се произнесе по автентичността на издадените банкови гаранции. От значение за решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на възражението по чл. V, ал. 1, б. „в“ от Нюйоркската конвенция е изтъкнатото от съда обосноваване на заключението на арбитражния орган за развалянето на договора на страните поради неизпълнение на задължението на ответниците по арбитражния процес за представяне на банкови гаранции с оспорването от страна на банката на факта на тяхното издаване, преценено като указание, че те не отговарят на изискванията по чл. 6.1.24, т. 3 от договора за неотменимост и безусловност, откъдето е направен извод за тяхната неизпълнимост, а не от дефинирането им като неавтентични частни документи, каквато проверка не е правена в арбитражното производство. Липсата на обуславящ изхода на делото характер на поставените въпроси следва и от обстоятелството, че образуваното наказателно производство за подправяне на документите – банкови гаранции е приключило с постановление от 28. 12. 2012 г. на следовател при Главно следствено управление – Москва за прекратяване на наказателното производство, а не със задължителна досежно неизвършването на деянието присъда. В тази връзка не може да се приемат за обосновани и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените в т. 2 от изложението на касатора въпроси, тъй като приложното поле на касационния контрол е аргументирано с необходимостта от произнасяне дали част от обществения ред на Република България са правилото на чл. 300 ГПК за задължителната сила на присъдата и нормата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК.
По отношение на въведените въпроси по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност представлява основание за допускане на касационно обжалване, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци. Наред със съображенията по поставените в т. 2 от изложението въпроси следва да се изтъкне, че доводите за неправилност на извода на съда за липсата на основание да не се допуска изпълнението на процесното арбитражно решение поради отказа на арбитражния съд да изчака изхода на наказателното производство не могат да мотивират допускането на касационно обжалване, тъй като не са съобразени с изясненото разграничение между основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Въпросът по т. 3 от изложението на касатора „Изтичането на срока за постановяване на арбитражно решение, когато срокът е станал част от арбитражното споразумение между страните, погасява ли компетентността на арбитражния съд да постанови решение по същество на спора?“ е включен в предмета на спора, но не са налице сочените допълнителни селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Този въпрос е поставен във връзка с доводите на касатора за неправилност на становището на въззивния съд, че предвиденият в Регламента на МТАС срок за приключване на арбитражното производство и постановяване на арбитражното решение е инструктивен и цели ускоряване на арбитражното производство, но пропускането му не погасява правомощието на арбитражния състав да се произнесе по делото. Неоснователно е твърдението, че разрешението, дадено от въззивния съд на въведения въпрос, противоречи на практиката на ВКС, а именно на решение № 630 от 28. 07. 2004 г. по гр. д. № 1832/2003 г., II т. о. С това решение е определен като преклузивен уговореният между страните срок за предявяване на иск пред арбитражния съд и е прието, че предявеният след изтичане на този срок иск е недопустим, поради което същото няма отношение към обусловилия изводите на въззивния съд въпрос по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Касаторът не сочи и правната норма, която се нуждае от тълкуване във връзка с поставения значим за делото въпрос, а при липса на обосноваване на необходимостта от тълкуване на неясен, противоречив или непълен закон, осъвременяване на съдебната практика или изоставянето й като неправилна, касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК.
Въпросите по т. 5 от изложението на касатора, поставени във връзка с доводите на същия, че арбитражният съд не е допуснал доказателства, съответно не е обсъдил такива във връзка с обосноваване на възраженията му за прихващане, са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отразеното в решението разбиране, че необсъждането на доказателства, относими към възраженията на ответника или недопускането на такива доказателства следва да се квалифицира като нарушаване принципите на равнопоставеност и състезателност в процеса, съответно на обществения ред в Република България, само ако от характера на изложените в решението мотиви може да се предположи, че тяхното евентуално обсъждане е от естество да обоснове различен от приетия краен извод по основателността на иска или по насрещните възражения на ответника, основа за извода за липса основание за отказ за екзекватура по чл. V, ал. 2, б. „б“ от Нюйоркската конвенция, не противоречи на разрешенията в представените от касатора актове на ВКС.