О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 921
гр. София 23.11.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 19 ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2010 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма], чрез юрисконсулт В. Д. против решение № 2309/07.04.2017 г. по в.гр.дело № 15430/2016 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № I-45-122/24.08.2016 г. по гр.дело № 42278/2013 г. на Софийски районен съд в уважената част на предявения иск от Г. В./в решението с изписано бащино име В./ И. срещу [фирма] с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 4 692.38 лв., представляваща обезщетение за ползване от ответника без основание на собствения на ищеца недвижим имот, представляващ търговско помещение с площ от 31.25 кв.м., находящо се в северната част на самостоятелен търговски обект-заведение за бързо хранене, построен в УПИ VI-1372,1378 в кв.69 по плана на [населено място], обл.В. за периода от 03.02.2011 г. до 03.12.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.03.2013 г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските.
Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявеният иск се отхвърли изцяло.
В изложението са мотивирани доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част по чл.280,ал.2 ГПК. Поставени са въпросите: 1. представлява ли наличието на топлоинсталация в имот, чужда собственост действие на ограничаване правата на собственика да ги упражнява в пълен обем, като се има предвид, че правото на собственост е придобито след изграждане на инсталацията, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. при иск по чл.59 ЗЗД следва ли ищецът да докаже, че ако не беше възпрепятстван да ползва имота, щеше да реализира конкретни доходи, както и при липса на идентичност на имота, при пълно и главно доказване, да докаже, че е собственик на същия, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. В. И., чрез адв.С. С. в писмен отговор е мотивирал подробно становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Софийски градски съд се е произнесъл по предявен иск с правна квалификация чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Прието е, че за се уважи иск за заплащане на обезщетение за ползването на определена вещ по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да са налице предпоставките: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; липса на правно основание за ползването на вещта; настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника.
Съдът е приел, че е спорно обстоятелството, че ищеца е собственик на процесния недвижим имот. Извършен е повторен разпит на вещото лице, като същото е обозначило на арх. проект, представен по делото точното местонахождение на недвижимия имот по нот.акт, представен с исковата молба, за който са изложени твърдения, че е собственост на ищеца. Посочил е, че имотът, собственост на ищеца, описан в нот.акт № 33/03.02.2011 г. според вещото лице съответства на обекта, описа в удостоверение № 12 от 19.01.2011 г., прието като доказателства пред въззивния съд.
Прието е, че процесното помещение е това, обозначено с б.Е на л.126 от делото, че същото представлява склад с площ от 21,6 кв.м. /светла площ или площ без стени/. Възприето е становището на вещото лице, че помещението „Е“ е част от надземната част на магазина, което в нотариален акт № 33 е описано с Р. на 82 кв.метра. Съдът е посочил, че при огледа вещото лице е констатирало, че когато се влиза в северната част има малко антре един-два квадрата и стълби, по които предполага, че са за сутеренната част от магазина и са описани от 44.10 кв. метра.
Въззивният съд е приел, че в случаите, когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва – той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги, че с това той търпи обедняване, тъй като е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало, имуществото му не се е увеличило само защото облагата е останала в патримониума на другото лице, което без да притежава правно основание, т.е. неправомерно е ползвало чуждия имот. Приел е, че пропусната полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага следва да бъде присъдена на собственика на вещта.
Прието е, че когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Прието е също, че неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период.
Според въззивния съд претенцията би била основателна не само при незаконно строителство, но и при законно разрешено и извършено такова, с което се нарушават чужди права.
Съдът е приел за установено, че в полза на Банката /ответник/ в качеството на наемател е издадена разрешение за строеж относно „вътрешното преустройство на част от кафе-аперитив за банков офис“, както и на наемодателите е издадено по-късно разрешение за строеж № 119 от 30.07.2008 г. за „разширение и преустройство на кафе-аперитив в банков клон на О.“. Посочил е, че са издадени удостоверение № 2 от 06.01.2004 г. за въвеждане в експлоатация на вътрешното преустройство и № 41 от 18.11.2008 г. относно „разширение и преустройство на кафе-аперитив в банков клон на О.“. Прието е, че и в двата официални по смисъла на чл.179 ГПК документа е посочено, че строежите са изпълнени в съответствие с одобрените проекти и разрешението за строеж, че по делото е приложен и одобрения от община, [населено място] проект относно климатичната инсталация.
Въззивният съд е възприел становището на вещото лице, изразено повторния разпит от същия съд.
Възприети са и показанията на разпитания свидетел Т. пред първоинстанционния съд. Прието е за установено от същите показания, че към момента на продажбата на помещението бивша собственост на Кооперацията – ПК „Труд“, в полза на ищеца, в северната част на помещението, по тавана е имало три или четири тръби-въздуховоди, които са идвали от стената на банката и са излизали през помещението от задната страна на сградата, или през северното помещение, че отвън е имало климатици. Прието е, че наличието на въздуховодите се установява и от разпита на свидетеля А. и свидетеля, разпитан пред въззивния съд С.. Въз основа на показанията на посочените свидетели е прието за установено и, че впоследствие въздуховодите са били демонтирани, а климатиците-свалени, че дупките са били зазидани, че демонтирането е извършено във връзка с отправената от ищеца покана, която е получена на 02.10.2012 г.
Възприето е становището на вещото лице по назначената съдебна експертиза, че въздуховодите са били на височина над три метра в помещение, което е с височина в южната част 3,60 м. , а в северната около 4,20 м., както и извода, че помещението може да се ползва частично. Прието е, че застроената част от помещението е 14 м, а наемната цена на кв.м. за процесния период е 15,24 лв., че пазарният наем за процесния период – 03.02.2011 г. до 03.12.2012 г. е в размер на 4 692,38 лв. Според въззивния съд при определянето на размера на наема е използван методът на пазарните аналози, при който се анализира информация за отдадени под наем съпоставими имоти.
При тези съображения съдът е формирал извод, че първоинстанционното решение в уважената част на иска с правно основание чл.59 ЗЗД е правилно и следва да се потвърди.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя [фирма] за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая въззивното решение в обжалваната част не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 266/10.06.2010 г. по гр.дело № 365/2010 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че правото на собственост включва правомощията на носителя на правото на собственост да владее, ползва и да се разпорежда с вещта. Всяко пряко или косвено неоснователно въздействие или отражение върху кое да е от трите правомощия на собственика на вещта, представлява ограничение на неговото право на собственост, защитимо по реда на чл.109 от ЗС. Прието е също, че наличие на изграден в недвижим имот тръбопровод или друга инсталация, само по себе си не е достатъчно основание, за да се приеме, че е налице ограничаване на правата на собственика да ползва, владее или да се разпорежда с имота. За да е налице възпрепятстване на правата на собственика да ги упражнява в пълен обем, следва наличието на тръбопровод или друга инсталация да има неблагоприятно отражение или въздействие, пряко или косвено върху някое от правомощия на собственика, като при всички случаи, в оглед фактите по конкретния спор следва да се направи преценка относно наличието на ограничаването. Това ограничение следва да пречи на ползването на вещта, съобразно нейното предназначение. Самото наличие на тръбопровод или друга инсталация, независимо от това, дали е изграден законно, предвид спазването на техническите изисквания за това, не е основание, годно да се приеме за наличие на такова ограничение. Незаконността на изграждането следва да се цени единствено и дотолкова, доколкото дава основание да се приеме, че ограничението е неоснователно или противоправно, но само когато е налице ограничаване на правата на собственика на вещта. Когато правото на собственост върху вещта е придобито при вече изградена инсталация, от съществено значение е наличието на обстоятелства, които да водят до извод за пречки да се осъществяват правата на собственика в пълен обем от самото наличие на вече изградената инсталация, а не от факта на нейното изграждане.
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС, тъй като се е произнесъл по предявен иск с правна квалификация чл.59,ал.1 ЗЗД, а не чл.109 ЗС, в хипотеза съвсем различна от тази в цитираното решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК. С оглед и на това правните изводи на въззивния съд са различни.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.290,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 398/06.08.2014 г. о гр.дело № 1933/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно разпоредбите на чл.59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл.59,ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Прието е, че общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице несобственик ползва недвижимия имот/вещта/ без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на имота препятства възможността собственика лично да ползва или да отдава под наем/ на правно основание/ имота и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти – ползването без правно основание от несобственика- ответник на собствения недвижим имот/вещ/ на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. Фактическият състав на предявен иск с пр.осн.чл.59 ЗЗД обхваща елементите – 1. ищецът да е собственик на имота/вещта/, 2. ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и 3. размера на вредата, изчислена на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота – наемната цена на този функционален тип имоти.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваната част на въззивното решение е прието, че са налице елементите от фактическия състав на чл.59,ал.1 ЗЗД и предявеният иск е уважен за сумата 4 692.38 лв. С оглед на това съдът преценява, че по този въпрос не е установена допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя, както и на основание чл.280,ал.2 ГПК.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба Г. И. следва да с присъди сумата 800 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
След връщане на делото от въззивния и първоинстанционен съд следва да извърши преценка дали да се проведе производство по реда на чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в диспозитивите на решенията относно изписаното бащино име на ищеца.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 2309/07.04.2017 г. по в.гр.дело № 15430/2016 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 7983/19.01.2018 г., подадена от [фирма], със седалище и адрес на управление, [населено място], район В., [улица], чрез юрисконсулт В. Д..
Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], район В., [улица] да заплати на Г. В. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица],[жилищен адрес] съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. С. С. сумата 800 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: