О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 921
Гр.С., 15.10.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети октомври през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3359 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на В. Т. В. и Софийска Апелативна прокуратура срещу решение на Софийски апелативен съд, 8с., №.291/17.02.15, постановено по г.д.№.3691/14, с което, след частична отмяна на решение на Видински окръжен съд №.96/10.06.14г. по г.д.№.576/13, предявеният от В. Т. В. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З. е уважен за сумата 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 6000лв. обезщетение за имуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, ведно с лихви от 10.07.13г. до окончателното изплащане и съответни разноски.
Ответните страни не вземат становище.
К. жалби са подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнати срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинения в извършване на тежки умишлени престъпления /по чл.282 ал.2 вр. с ал.1 и чл.219 ал.3 вр. с ал.1 НК/, респективно налице е било прекратяване на наказателното производство по друга част от обвиненията /по чл.282 ал.2, по чл.282 ал.1 и по чл.253 ал.4 вр. с ал.1 и чл.26 НК – поради това, че деянието не е престъпление/. В. инстанция подробно е конкретизирала престъпленията, в извършването на които е бил обвинен ищеца и във връзка с които е бил и отстранен от заеманата длъжност – кмет на [населено място], В. област. Съобразила е тяхната тежест – че се касае за обвиняване в извършването на 6 тежки умишлени престъпления, както и периода, през който е продължило наказателното производство до влизане в сила на окончателната оправдателна присъда, респективно до прекратяването – 3години, съответно 6 месеца – който не е намерен за неразумно дълъг. Установила е, че в резултат на незаконното обвиняване ищецът е търпял неимуществени вреди – изживявал тежко факта на образуваното срещу него наказателно производство, затворил се в себе си, ограничил социалните си контакти, търпял негативни психически изживявания, притеснения, тревоги, в това число от огласяването на предприетите срещу него действия и появилата се негативна нагласа. Изрично е посочено, че от събраните по делото доказателства не се установява наличие на пряка причинна връзка между незаконните действия на прокуратурата и влошеното здравословно състояние – доколкото голяма част от разпитаните в хода на производството свидетели не дават сведения за лично възприети от тях факти и обстоятелства, а оценки – което е недопустимо и следва да бъде извършено чрез експертно заключение. Коментиран е и факта, че отделно от това в показанията си заявяват, че причина за повишеното артериално налягане и проявилия се захарен диабет са комплексни и до голяма степен се дължат на генетична обремененост и начин на живот на лицето. Съдът е отразил, че при обосноваване на дължимия размер не следва да се вземат предвид евентуални вреди, които ищецът би търпял от действия на К. по обезпечаване на бъдещ иск по отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, доколкото макар тя да получава уведомление от прокуратурата за образувани наказателни производства в обхвата на чл.3 З. /отм./, преценката дали срещу дееца да бъде образувано производство по този закон е нейна и зависи и от други обстоятелства. При отчитане на горните обстоятелства е прието, че обезщетението, което би могло да репарира претърпените неимуществени вреди, следва да бъде в размер на 30000лв. Възражението по чл.5 З. за съпричиняване е намерено за неоснователно с мотиви, че извънпроцесуалното поведение на ищеца, което е станало причина за образуване на наказателно производство, не може да бъде разглеждано като съпричиняване; релевантно е само това дейстиве на пострадалия, което е било осъществено в рамките на образуваното производство и с него обективно се продължава неговата продължителност (тъй като са направени необосновани искания по доказателствата, обвиняемият неоснователно не се е явил за провеждане на процесуално-следствени действия и други). Оплакванията за недоказаност на извършени разноски в наказателното производство, претендирани като имуществени вреди, са приети за неоснователни, доколкото видно от приложеното наказателно дело такива разноски са били заплатени в рамките на претендирания общ размер от 6000лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. В. Т. В. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси: 1.”Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила ако въззивният съд в мотивите си не обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти, искания и доводи на страните?” /реш. 283/14.11.14 по г.д.№.1609/14, ІV ГО на ВКС, реш. №.166/15.07.13 по г.д.№.1285/12, ІІІ ГО на ВКС/; 2. „Следва ли съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към понесения от пострадалия вреди?” /реш. №.244/25.07.13 по г.д.№.1205/12, ІV ГО на ВКС, реш. №.344/24.11.14 по г.д.№.2378/14, ІV ГО на ВКС, реш.№.198/3.10.14 по г.д.№.2307/14, ІІІ ГО/.
К. Софийска Апелативна прокуратура се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – които въпроси са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС. Сочи се и, че е налице противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в реш.№.112/14.06.11 по г.д.№.372/10, ІV ГО на ВКС – доколкото в случая съдът не е приложил разпоредбата на чл.5 ал.2 З. при условие, че са налице предпоставките за намаляване на присъденото обезщетение. Сочат се и материалноправни въпроси – за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД; за направените разноски в наказателно производство, приключило с влязла в сила оправдателна присъда – които според касатора са разрешавани противоречиво от съдилищата. Цитира се практика.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
По отношение на първия поставен въпрос от касатора В. В. основанието на чл.380 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Съгласно цитираната задължителна практика във въззивното производство съдът, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; в мотивите на решението си обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти /и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани/, всички искания, възражения и доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В. съд не е процедирал в отклонение от тази практика. Изложил е собствени мотиви във връзка с преценката на фактите, които приема за установени, и правни изводи, които прави във връзка с установените по делото обстоятелства и доводите и възраженията на страните. Коментирал е както приложените писмени доказателства, така и събраните свидетелски показания, изрично обосновавайки се в каква част и защо ги цени или не, както и какъв е съответния ред за надлежно установяване на определени факти /чрез експериза, а не със свидетелски показания/. Същевременно въпросът е поставен в контекста на общи и неконкретизирани твърдения на касатора за необсъждане на доказателства и доводи. От друга страна несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е дължимото обезщетение възлиза на пресъдения размер. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
По отношение на въпросите във връзка с определянето на обезщетението за неимуществени вреди /втори въпрос от изложението на В. В. и първи от това на С./, съдът намира, че основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК също не е налице.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касаторите практика, в това число т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на обвиненията, интензитета на преживените от ищеца негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и социалния му живот, като подробно е посочил кои правно релевантни факти е намерил за установени по делото от фактическа страна на спора. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие.
Доколкото в жалбата на С. е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви.
Поставеният въпрос във връзка с неприложението на разпоредбата на чл.5 ал.2 З. при твърдяно наличие на предпоставките за това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /т.1 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010г./. Той не е абстрактен – какъвто има предвид чл.280 ал.1 ГПК – а конкретен, фактически, свързан с обстоятелствата по настоящото дело. На него може да се отговори едва с решение по съществото на правния спор, а не в настоящата предварителна фаза на касационното производство. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
К. С. се позовава и на чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с материалноправните въпроси относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага обществения критерий за страведливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1, т.2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която, обаче, е била уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос /т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
К. цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства с обективни характеристики. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение – като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната и уеднаквена практика, в това число цитираната.
Основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице и във връзка с въпроса относно присъждането на имуществени вреди за разноски в наказателното производство. По същия вече са налице задължителни решения на ВКС по чл.290 ГПК /в това число цитираното от касатора реш. №.126/10.05.10 по г.д.№.55/09, ІV ГО на ВКС, реш. №.843/23.12.09 по г.д.№.5235/08, ІV ГО/ – с които практиката е уеднаквена /т.3 ТР № 1/2009г. от 19.02.10 ОСГТК на ВКС/. В същите се приема, че тези разноски съставляват имуществена вреда за незаконно обвинения като вземането за обезщетяването им се реализира по реда на З.. В. съд е постановил решението си в този смисъл, като е съобразил наличната задължителна практика.
Предвид всичко изложено по-горе, касация не следва да бъде допускана.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд, 8с., №.291/17.02.15, постановено по г.д.№.3691/14.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: