6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 922
гр. София 16.12.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 11 ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2967 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Д. С. С., чрез адв. С. И. срещу решение № 115/21.05.2019 г. по в.гр.дело № 514/2018 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 136/26.06.2018 г. по гр.дело № 607/2017 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от жалбоподателя срещу д-р Я. Г. К. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 102 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.10.2017 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което да се уважи предявения иск в пълен размер.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. върху ищеца или върху ответника следва да падне доказателствената тежест в случая по настоящото дело с правна квалификация на иска по чл.45 ЗЗД, 2. въззивният съд неоснователно отказал допускането на исканите от жалбоподателя писмени и гласни доказателства. По този начин според жалбоподателя е осуетена възможността му да докаже пред съда настъпилите за него неимуществени вреди в следствие невярното заключение, изразяващи се в загуба на телесно тегло, тежка депресия, плачене без конкретен повод, затваряне в себе си, липса на комуникация с околните, загуба на апетит. Жалбоподателя твърди, че това представлява нарушение на процесуалните му права, като правилното решаване на този въпрос относно допускането пред въззивната инстанция на нови гласни и писмени доказателства е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. Жалбоподателят твърди, че решението в частта за разноските, присъдени в негова тежест е постановено в противоречие с т.р.№ 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС – пар.2,т.1, т.2 и т.9 от посоченото решение. Сочи, че размерът на адвокатското възнаграждение е прекомерен и липсват доказателства за заплащането на възнаграждението. Според жалбоподателя правните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа доводи, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Я. Г. К. в писмен отговор, чрез адв. М. Г. е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.45 ЗЗД.
Като е взел предвид изложените в исковата молба обстоятелства и направеното искане, съдът е приел, че предявеният от Д. С. С. против Я. Г. К. иск е с правно основание чл. 45, ал. 1, във връзка с чл. 51, ал. 1 и чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. Посочил е, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и направеното искане, че правното основание на претенциите, посочено от ищеца не обвързва съда.
Прието е, че фактическият състав на непозволеното увреждане предпоставя кумулативното наличие на елементите: деяние (действие или бездействие), вреди, противоправност на деянието, причинна връзка между противоправното и виновно деяние и настъпилите вреди, вина.
От фактическа страна е приел, че с Постановление от 11.07.2016 година на старши разследващ полицай по досъдебно производство № 247/2016 година по описа на Районно управление „Полиция” Севлиево на д-р Я. Г. К. е възложено изготвяне на съдебно-медицинска експертиза. Посочил е, че в точка първа от заключението са описани получените от Д. Ц. Г. травматични увреждания, включително счупване на осмо ребро вдясно и единадесето ребро вляво на гръдния кош, които според д-р Я. К. са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота (разстройство на здравето извън случаите по чл. 128 и чл. 129 от НК). Посочил е също, че експертът е заключил, че загубата на съзнание за кратък период от време поради кислородна недостатъчност на мозъка представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота.
Прието е, че въз основа на обвинителен акт на прокурор при Окръжна прокуратура Габрово за извършени деяния от Д. С. С. е образувано НОХД № 107/2016 година по описа на Окръжен съд Габрово. Прието е също, че в обстоятелствената част на обвинителния акт е отразено, че при душене с найлонова торба свидетелката Д. Г. е губила съзнание за кратък период поради кислородна недостатъчност на мозъка, което представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота – средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК. На Д. С. е повдигнато обвинение по чл. 199, ал. 1, точка 3, предложение второ и точка 4, във връзка с чл. 198, ал. 1, във връзка с чл. 29, ал. 1, буква „а” от НК, като в диспозитива на обвинителния акт е отразено, че на пострадалата е причинена средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК – кратковременна загуба на съзнание и дихателна недостатъчност, представляващи разстройство на здравето, временно опасно за живота.
С оглед на посочените факти съдът е приел, че счупването на осмо ребро вдясно и единадесето ребро вляво на гръдния кош не е квалифицирано от д-р Я. К. като средна или тежка телесна повреда и обвинението по чл. 199, ал. 1, точка 3, предложение второ и точка 4, във връзка с чл. 198, ал. 1, във връзка с чл. 29, ал. 1, буква „а” от НК не е обосновано с такова увреждане. Изведен е извод, че твърдението на Д. С., че въз основа на заключението на д-р Я. К. за счупени ребра на пострадалата му е повдигнато обвинение по чл. 199, ал. 1, точка 3 от НК, е неоснователно и недоказано.
Съдът е приел, че с Присъда № 3/26.01.2017 година по НОХД № 107/2016 година на Окръжен съд Габрово, потвърдена с Решение № 145/18.05.2017 година по ВНОХД № 104/2017 година на Апелативен съд Велико Търново, оставено в сила с Решение № 168/2.03.2018 година по наказателно дело № 791/2017 година на Върховен касационен съд на Република България, Д. С. е признат за виновен в извършването на престъпления по: чл. 116, ал. 1, точка 6, предложение второ, точка 8, предложение второ, и точка 12, предложение първо, във връзка с чл. 115, във връзка с чл. 29, ал. 1, буква „а”, във връзка с чл. 18 от НК; чл. 199, ал. 1, точка 4, във връзка с чл. 198, ал. 1, във връзка с чл. 24, ал. 1, буква „а” от НК; чл. 152, ал. 3, точка 5, във връзка с ал. 1, точка 2, във връзка с чл. 29, ал. 1, буква „а”, във връзка с чл. 18, ал. 1 от НК; чл. 150, ал. 1 от НК; чл. 330, ал. 1 от НК; на основание чл. 23, ал. 1 от НК му е определено общо наказание за изтърпяване в размер на най-тежкото – доживотен затвор. С присъдата Д. С. е признат за невинен в това, да е извършил престъплението по чл. 199, ал. 1 от НК, причинявайки на пострадалата Д. Г. телесно увреждане, довело до кратковременна загуба на съзнание и дихателна недостатъчност, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота (средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК) и е оправдан по предявеното му обвинение по чл. 199, ал. 1, точка 3 от НК; признат е за невинен и е оправдан по обвиненията по чл. 152, ал. 4, точка 4 от НК и чл. 150, ал. 3, точка 1 от НК.
Прието е, че в съдебно заседание пред Окръжен съд Габрово д-р Я. К. е заявил, че поддържа изготвеното заключение с изключение на частта от същото за загуба на съзнание от страна на пострадалата Д. Г. с оглед промяната на показанията на последната пред съда. Обяснил е, че счупването на ребрата може да се получи от притискане върху гръдния кош, натиск, каквито сочи Д. Г. (сядане върху гърдите).
Приел е, че в мотивите на присъдата е отразено, че на пострадалата Д. Г. е причинено счупване на осмо ребро вдясно и на единадесето ребро вляво на гръдния кош, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, т.е. счупването на ребрата не е прието за тежка или средна телесна повреда, обуславяща квалификация на деянието по чл. 199, ал. 1, точка 3 от НК. Приел е също, че по делото няма доказателства, които да опровергават констатацията на д-р Я. К. за наличие на счупени ребра на Д. Г.. Посочил е, че след изслушване на променените показания на Д. Г. в съдебно заседание пред Окръжен съд Габрово д-р Я. К. своевременно е заявил, че не поддържа заключението в частта за причинено телесно увреждане, довело до кратковременна загуба на съзнание и дихателна недостатъчност, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота, прието въз основа на показанията на същото лице и обясненията на подсъдимия Д. С., дадени пред разследващите органи. Прието е, че заключението на д-р Я. К. се основава на събраните в наказателното производство доказателства, че по делото няма данни, които да опровергават заключението на д-р К. и дадените от него обяснения в съдебно заседание пред Окръжен съд Габрово.
Въззивния съд е приел, че не е установено при условията на главно и пълно доказване наличието на противоправно деяние на д-р Я. К. във връзка с изготвянето на заключение по досъдебно производство № 247/2016 година по описа на Районно управление „Полиция” Севлиево, вследствие на което да са причинени на Д. С. твърдените неимуществени вреди. Според съда в тежест на ищеца е да докаже съществуването на противоправно поведение на д-р Я. К. и причинната му връзка с вредите, за които претендира обезщетение. Приел е, че по делото няма доказателства, въз основа на които да се направи извод, че заключението, изготвено от д-р Я. К. е невярно. Приел е също за неустановено по несъмнен начин д-р Я. К. да е „набедил” Д. С. в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2 от НК. Посочил е, че твърденията на Д. С. за манипулиране на доказателства по делото от разследващите органи не обосновават извод за невярност на заключението, изготвено от д-р К.. Съдът е посочил, че е постановена присъда № 3/26.01.2017 година по НОХД № 107/2016 година на Окръжен съд Габрово, потвърдена с Решение № 145/18.05.2017 година по ВНОХД № 104/2017 година на Апелативен съд Велико Търново, оставено в сила с Решение № 168/2.03.2018 година по наказателно дело № 791/2017 година на Върховен касационен съд на Република България, която не може да се преразглежда в настоящото производство. Прието е, че първоинстанционният съд при описване на фактическата обстановка се е позовал на представеното в хода на наказателното производство заключение от д-р Я. К. относно извършена на 03.06.2016 година рентгенография на гръден кош и бял дроб – приложение за изследвания към фиш за спешна медицинска помощ, диск към досъдебно производство № 247/2016 година по описа на Районно управление „Полиция” Севлиево. Посочил е, че пред Окръжен съд Ловеч не е правено искане за изискване на справки от Медицинския център при З. в [населено място] за здравословното състояние на Д. С., както е твърдяно във въззивната жалба.
С оглед на посочените съображения въззивният съд е направил извод, че не са налице при условията на кумулативност елементите от фактическия състав по чл. 45 от Закона за задълженията и договорите и, че предявеният от Д. С. против Я. К. иск за заплащане на обезщетение неимуществени вреди е неоснователен и недоказан.
Съдът е приел, че крайните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на първостепенния съд, че не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми от Окръжен съд Ловеч, че във въззивните жалби не са изтъкнати пороци, които да обуславят неправилност на обжалвания съдебен акт. Доводите на Д. С. и неговия процесуален представител за нарушения от първостепенния съд на процесуалния и материалния закон са преценени за неоснователни. При тези доводи съдът е приел, че решение № 136/26.06.2018 година по гр. дело № 607/2017 година на Окръжен съд Ловеч е правилно и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК го е потвърдил.
Прието е, че Окръжен съд Ловеч не е присъждал разноски на Я. К., а с оглед изхода на спора е присъдил в полза на адвокат М. И., оказала безплатно адвокатска помощ, възнаграждение в размер на 3 570 лева, определено съгласно чл. 7, ал. 2, точка 5 от Наредба № 1/9.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Прието е също, че в хипотезите, предвидени в чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата, се оказва безплатно адвокатска помощ и възнаграждението не се заплаща предварително, а се присъжда от съда с акта, с който приключва съответното производство.
Съдът е приел с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, че Д. С. следва да бъде осъден да заплати в полза на адвокат М. И. сумата 3 570 лева – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите по пункт първи и втори от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът приема, че въпросите по пункт първи и втори от изложението не са правни въпроси, тъй като касаят правилността на въззивното решение. Отговорите на въпросите изискват преценка на събраните по делото доказателства, което е недопустимо в настоящото производство по чл.288 ГПК. В същото Върховният касационен съд следва да прецени дали поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд и дали е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, но не и дали изводите на съда са законосъобразни. Правилността на въззивното решение съдът следва да преценява само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като поставените въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, то не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните основания, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите по пункт трети от изложението. В този пункт жалбоподателят е посочил, че решението в частта за разноските, присъдени в негова тежест е постановено в противоречие с т.р.№ 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС – пар.2,т.1, т.2 и т.9. Освен това се твърди, че размерът на адвокатското възнаграждение е прекомерен и липсват доказателства за заплащането на възнаграждението. Твърдението, че решението в частта за разноските противоречи на цитирана практика на ВКС не налага извод, че е установено общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е формулиран ясно правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Освен това доводът за прекомерност на адвокатското възнаграждение и липсата на доказателства за заплащане на възнаграждението е относим към правилността на въззивното решение в частта за разноските и не представлява правен въпрос. С оглед на посоченото съдът преценява, че въпросите по пункт трети от изложението не са правни въпроси и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Д. С. С., чрез адв. С. И..
С оглед изхода на делото на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на адв.пълномощника на ответника по касационната жалба адв.М. И. следва да се присъди сумата 3570 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 115/21.05.2019 г. по в.гр.дело № 514/2018 г. на Великотърновския апелативен съд по касационна жалба вх. № 3049/25.06.2019 г., подадена от Д. С. С. ЕГН [ЕГН], към момента в З. в [населено място], чрез адв. С. И..
Осъжда Д. С. С. ЕГН [ЕГН], към момента в З. в [населено място] да заплати на адвокат М. Г. И. от САК сумата 3 570 лв. адвокатско възнаграждение за настоящото производство по чл.288 ГПК на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: