2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 924
гр. София, 16.07. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2267 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Й. Р. срещу решение № 814/18.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1261/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № 1114/12.06.2014 г. по гр. дело № 103/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, са уважени, предявените от [фирма] срещу касатора искове по чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с изр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, като жалбоподателя е осъден да заплати на дружеството-ищец следните суми: сумата 20 000 лв., представляваща продажната цена по сключения между страните на 14.07.2010 г. договор за продажба на лек автомобил „мерцедес ЦЛС 350” с рег. [рег.номер на МПС] (подробно индивидуализиран), развален от ищеца-купувач, тъй като автомобилът принадлежи изцяло на трето лице; сумата 500 лв., представляваща платен местен данък при придобиване на автомобила – разноски по договора; ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 02.04.2012 г. до окончателното им изплащане; както и сумата 335.85 лв., представляваща обезщетение за забава в изплащането на горните две суми за периода 29.01.2012 г. – 26.03.2012 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) процесуалноправен – как се разпределя между страните по иск по чл. 189 от ЗЗД доказателствената тежест за установяване вида и обема на притежаваните от третото лице права върху вещта, както и на надлежно осъщественото разваляне на договора за продажба; 2) материалноправен – основателността на иска по чл. 189 от ЗЗД и осъщественото по чл. 189, във вр. с чл. 87 от ЗЗД разваляне на договора за продажба, обусловени ли са от установяване на факта дали правата на третото лице са съществували към датата на сключването на договора за продажба, а ако са възникнали по-късно, – че това е станало по вина на продавача, както и от установяване на обстоятелството дали тези права са противопоставими на правата на купувача; и 3) процесуалноправен – необходимо ли е въззивният съд да извърши преценка и коментар на всички доказателства по делото заедно и поотделно, с оглед обосноваване основателността или не на иска с правно основание чл. 189 от ЗЗД. По отношение на първите два правни въпроса касаторът навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези два въпроса в противоречие с влезли в сила решения, които не формират задължителна практика, а именно: първия въпрос – в противоречие с решение № 478/14.10.2011 г. по гр. дело № 120/2011 г. на Плевенския окръжен съд и решение № 591/06.01.2006 г. по търг. дело № 907/2004 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а втория въпрос – в противоречие с решение № 721/15.07.2013 г. по гр. дело № 741/2013 г. на Великотърновския районен съд и решение № 79/27.04.2012 г. по възз. гр. дело № 106/2012 г. на Варненския апелативен съд; поддържа също, че тези два правни въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на третия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 334/23.04.2010 г. по гр. дело № 427/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, формиращи задължителна практика на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваната част от решението си, апелативният съд е приел, че между страните няма спор по делото, а и като е обсъдил и представените с исковата молба писмени доказателства, е приел за установено, че процесният лек автомобил е отнет от ищеца от граничните власти на С. на 06.02.2011 г., като предмет на престъпление с дата на кражбата 03.10.2009 г., след което на 01.03.2011 г. автомобилът е бил върнат от тези власти на ощетеното лице във Великобритания – фирма N. Car Rental от [населено място]. Приел е и че другото посочено в писмените доказателства юридическо лице Equity R. Star I. от [населено място] единствено е покрило застрахователното обезщетение. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел за доказано от ищеца, че именно фирмата N. Car Rental от [населено място], на която компетентните полицейски власти са върнали автомобила, като ощетен от кражбата субект, е собственикът на отнетия процесен автомобил, който касаторът-ответник му е продал с процесния договор от 14.07.2010 г. Апелативният съд е изложил и съображения, че няма основания да се счита, с оглед предоставените от компетентните полицейски органи на Великобритания данни, че лекият автомобил не принадлежи изцяло именно на единствената фирма, на която той е и върнат, като в тази връзка съдът е изтъкнал и че нито конкретно се твърди, нито се установява от страна на ответника-жалбоподател, лицето Д. Б., от което той е закупил автомобила във Великобритания, да има каквито и да било вещни права върху вещта, нито се твърди или установява друго лице или лица да имат изцяло или частично права върху него. Въззивният съд е приел и че след като продаденият от ответника на ищеца лек автомобил принадлежи изцяло на посочената английска фирма, то съгласно чл. 189, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД ищецът-купувач е развалил процесния договор за продажбата по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД – извънсъдебно, тъй като предмет на договора за продажба е движима вещ, – с изпращането на 13.01.2012 г. до ответника на нотариална покана, връчена му лично на 20.01.2012 г., която също е представена с исковата молба по делото. По изложените съображения, и като е приел, че между страните няма спор и че при сключването на процесния договор за продажба ищецът е платил в брой на ответника договорната цена от 20 000 лв., както и че е платил и разноските по прехвърлянето – местен данък от 500 лв., за което също е представено писмено доказателство с исковата молба, въззивният съд е намерил за основателни двете искови претенции по чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с изр. 1 от ЗЗД на ищеца за осъждането на касатора-ответник да му заплати тези две процесни суми. За основателни са намерени и акцесорните претенции за законната лихва след исковата молба и за мораторната лихва за забава след изтичането на дадения с нотариалната покана срок за плащане.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на така постановената и мотивирана част от въззивното решение, атакувана с касационната жалба на ответника по делото.
Двата изведени от касатора процесуалноправни въпроса относно разпределянето на тежестта за доказване и относно задължението на съда да обсъди всички относими доказателства по делото, са принципно значими по всяко исково производство, но в случая те не са от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд в обжалваната част от решението и за постановения с нея резултат по спора. Поради това тези два процесуалноправни въпроса не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Видно от изложените мотиви на апелативния съд, той очевидно и несъмнено е приел, че с представените по делото писмени доказателства ищецът е изпълнил доказателствената си задача в процеса за доказването на релевантните за спора факти на осъществената спрямо него евикция (отнемането от него на процесния автомобил от компетентните за това власти, правото на собственост на третото лице върху същата вещ, предмет на процесния договор за продажба, извънсъдебното разваляне на последния с връчването на нотариалната покана на ответника, както и плащането на договорната цена и на разноските по договора), като тези обстоятелства са приети за установени в обжалваното решение след обсъждането не само на относимите за тях писмени доказателства, събрани по делото, а и на твърденията на страните, като е взето предвид и кои от релевантните факти са безспорни между тях по делото. При това положение, двата процесуалноправни въпроса, изведени от жалбоподателя, не са стояли като проблемни за разрешаване от въззивния съд при извеждането на правните му изводи по спора между страните.
Същото е положението и с изведения от касатора материалноправен въпрос относно съществуването на правата на третото лице към датата на сключването на договора за продажба, респ. – дали са възникнали по-късно. При приетите за установени обстоятелства по делото – правото на собственост на английската фирма върху процесния автомобил и датата на кражбата на същия от нея – 03.10.2009 г., която предхожда датата на сключването на процесния договор за продажба – 14.07.2010 г., пред апелативния съд не е стоял като проблемен за разрешаване и този материалноправен въпрос.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като изведените от жалбоподателя правни въпроси не съставляват общи основания за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 840 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 814/18.12.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1261/2014 г. на П. апелативен съд – в обжалваната част, с която са уважени исковете по чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с изр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД;
ОСЪЖДА И. Й. Р. да заплати на [фирма] сумата 840 лв. (осемстотин и четиридесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.