О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 926
София, 15.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №1293/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. Д., подадена чрез адв.П., срещу решение на Софийски градски съд, постановено на 05.08.2013г. по в.гр.д.№ 15690/2012г., с което е потвърдено решението от 17.08.2012г., постановено по гр.дело №20440/2011г. по описа на СРС, ГО, 37 с-в, и Р. И. Д. е осъдена да заплати на С. М. Я. и В. М. Я. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумите от по 600лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против ответниците С. М. Я. и В. М. Я. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, вр. чл. 44 от ЗЗД и чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, евентуално – чл. 31 от ЗЗД, вр. чл. 44 от ЗЗД и чл. 31 от ЗЗД, както и исковете по реда на 124, ал. 1 от ГПК, като ищцата е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1750 лв., представляваща разноски по делото.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявените искове.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания по чл.280 ал.1 т. 1 и т.3 от ГПК като се твърди, че “с обжалваното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, и по процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”.
Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК поставя въпроса :” В правомощията на въззивният съд ли е да разглежда спора по същество, като с оглед фактите по делото даде правилната правна квалификация на спорното материално право, независимо от заявеното с исковата молба правно основание на предявения иск?”. Счита, че посоченият процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – TP № 1 от 4.01.01 г. по гр. д. № 1/00 г. на ОСГК на ВКС-т. 4. Обосновава наличието на противоречие с оплакването за допуснати процесуални нарушения на въззивния съд, изразяващи се в неправилен анализ на доказателствата и неправилна правна квалификация на предявения иск, вследствие на което са формирани грешни изводи. В тази връзка твърди, че “безспорно установената по делото фактическа обстановка сочи „накърняване на добрите нрави” при извършване на нотариалното действие по заверка на подписа на упълномощителката и съдържанието на пълномощно №13210 от 13.05.2008 г. на Нотариус Р. Д./ , изразяващо се в грубо нарушаване на правилата на морала, справедливостта и добросъвестността, пренебрегване на обичайния ред при удостоверявания на подобни изявления, явно възползване от увреденото здравословно състояние на упълномощителката, очевидната невъзможност да формира правно валидна воля за извършване на упълномощаване и сделка с имот и да разбира последиците им”, както и, че налагащият се от последната извод е за ”незаконосъобразност на нотариалното удостоверяване поради нарушаване на добрите нрави и противоречие със закона – нарушение от страна на Нотариуса на задължението му по чл. 25, ал. 1 от ЗННД – да опазва правата и интересите на страните. Нарушаването от страна на Нотариуса на забравата визирана в чл. 574 от ГПК води до нищожност и на нотариалното удостоверяване съгласно чл.576 от ГПК”. Твърди също, че съдът е игнорирал така установените факти и формирал неправилния извод, че извършеното упълномощаване е действително и е породило правните си последствия. Сочи и това, че съдът не е обвързан с направените в исковата молба правни квалификации, а наведените в исковата молба факти и обстоятелства сочат на нищожност на едностранното волеизявление, поради незаконосъобразност на нотариално удостоверяване, извършено в разрез със забраната на чл.574 от ГПК – действията на Нотариуса противоречат на закона и на добрите нрави, поради което и съдът не е изпълнил задължението си да даде правилната правна квалификация на предявения иск.
Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът поставя въпроса :„Нищожно ли е нотариално удостоверяване извършено от Нотариус в кръга на правомощията му, но при нарушаване на добрите нрави с оглед забраната визирана в чл.574 от ГПК?”. Счита, че въпросът е от е от основно значение за изхода по настоящето дело, тъй е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съда за отхвърляне на предявения иск. Според касатора приетото от въззивния съд разрешение, че “процесното пълномощно обективира действителната воля на упълномощителката, въпреки че при упълномощаването волята и е била опорочена и с голяма вероятност не е могла да разбира и да ръководи постъпките си, е житейски нелогично и правно неоснователно” тъй като “ невъзможността на упълномощителката да формира и изяви воля е била очевидна и съответно възприета от Нотариуса, но въпреки това той е извършил нотариалното удостоверяване на подписа и чрез полагане на отпечатък от палеца”. Счита също, че “разрешаването на поставения правен въпрос, относно нищожността на нотариални удостоверявания при нарушаване на добрите нрави, ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите”.
Ответните страни С. М. Я. и В. М. Я. в представен писмен отговор чрез адв.К. от САК вземат становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждането на разноски за настоящото производство.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Ищцата Р. И. Д. е поддържала в исковата молба, че е наследник по закон на В. Р. К. (починала на 16.05.2008 г.); че последната на 13.05.2008 г. е упълномощила Методи С. Я. да се разпореди със собствения й недвижим имот; че на 14.05.2008 г. е изповядана нотариална сделка за дарение на собствената на В. Р. К. 1/3 идеална част от процесния имот, представляващ УПИ Х-698 от кв. 47, по плана на [населено място], м. „О.” с площ 662 кв.м., в полза на ответниците; че В. Р. К. не разбирала същността и предмета на пълномощното, поради което липсва съгласие за прехвърляне на имотите, като тя не е могла и да разбира свойството и значението на постъпките си, както и да ги ръководи, поради което е заявила искане да се обяви за нищожно пълномощното от 13.05.2008г. поради липса на съгласие при овластяването, съответно да бъде обявен за нищожен договора за дарение. При условията на евентуалност е заявила искане да се унищожи пълномощното, като се унищожи и договора. Заявила е и претенция да се признае за установено в отношенията й с ответниците, че тя е собственик на 1/9 идеална част от процесния недвижим имот. Ответниците са оспорили исковете, като са поддържали, че не е налице хипотезата на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, която разпоредба предполага съзнателната липса на воля; че не е налице и възможността за унищожение на пълномощното въз основа на чл. 31 от ЗЗД, тъй като дарителката не е била поставена под запрещение и не е имало искане за поставянето й под запрещение преди смъртта й. Съобразно това са заявили искане за отхвърляне на исковете.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.26 ал.2 пр.2 във вр. с чл.44 ЗЗД за прогласяване нищожност на процесното упълномощаване поради липса на съгласие; иск по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на дарствената сделка поради липса на съгласие; евентуален иск по чл. 31 от ЗЗД, вр. чл. 44 от ЗЗД за унищожване на упълномощаването като извършено от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си; евентуален иск по чл. 31 от ЗЗД за унищожване на дарственото разпореждане като извършено от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си; както и установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на 1/9 идеална част от процесния недвижим имот. Посочил е, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, че при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни правни норми, както и, че при условията на ограничен въззив се произнася за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания. Като е отчел обстоятелството, че подадената въззивна жалба е бланкетна по съдържание, а по-късно подаденото уточнение (молба) на жалбата, не следва да бъде разглеждано, тъй като е подадено след срока за обжалване и е преклудирано, съдът е приел, че споделя фактическите и правни констатации на първостепенния съд, изложени в мотивите на акта, и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. Счел е за неоснователно твърдението на ищцата, че при упълномощаването е липсвало съгласие от страна на В. Р. К., тъй като е приел, че такова е дадено, като е положен отпечатък от палеца й върху пълномощното като израз на такова съгласие; че по делото не се оспорва спазването на процесуалните изисквания при полагане на отпечатъка, съответно законосъобразността на извършеното нотариално удостоверяване, както и, че твърдения за нищожността на пълномощното, свързано с неговото съдържание, не се излагат и в исковата молба. Посочил е, че действително по делото е установено от изслушаната и приета съдебно-психиатрична експертиза, че волята на дарителката при упълномощаването от 13.05.2008 г. е била опорочена, тъй като вследствие на заболяванията си и претърпените два мозъчни инсулта, тотална афазия и тежък психоорганичен синдром от дементен тип, към 13.05.2008 г. с голяма вероятност тя не е могла да разбира и да ръководи постъпките си, т.е. че е налице хипотезата на чл. 31 от ЗЗД. Съобразявайки обаче обстоятелството, че исковата молба е заведена от наследницата й по закон Р. И. Д. (дъщеря на починалия й брат И. Р. Д.) след смъртта й, е обосновал извод, че унищожаване на упълномощаването може да се извърши, само ако е преди смъртта на В. Р. К. е било поискано поставяне под запрещение или ако доказателство за недееспособността й произтича от самия договор (чл. 31, ал. 2 от ЗЗД). Приел е, че в процесния случай не са ангажирани доказателства за наличието на предвидените в чл. 31, ал. 2 от ЗЗД предпоставки, обуславящи унищожаване на упълномощителната сделка, а оттам и за нищожността на договора за дарение, който при унищожаване на упълномощителната сделка се явява нищожен, на основание чл. 42, ал. 1 от ЗЗД, като сключен без представителна власт. По тези съображения е счел предявените искове – главни и евентуални, за неоснователни.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай предвид и изложените мотиви на въззивния съд следва, че касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Първият въпрос е поставен общотеоретично, а не в контекста на конкретни процесуални действия на въззивния съд. Същият е привързан към оплакването на касатора за допуснати от съда процесуални нарушения, изразяващи се в неправилна правна квалификация, непрецизен анализ на доказателствата и формирани грешни крайни изводи, които подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай че се допусне касационното обжалване, но не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е поддържаното допълнително основание. Не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване и във връзка с втория въпрос на касатора: „Нищожно ли е нотариално удостоверяване извършено от Нотариус в кръга на правомощията му, но при нарушаване на добрите нрави с оглед забраната визирана в чл.574 от ГПК?”. Съдът не е давал отговор на такъв въпрос и последният не обуславя крайния му извод. Нещо повече, въпросът е свързан с въведените за първи път с касационната жалба и изложението към нея нови факти и обстоятелства, които по съществото си са нови основания за атакуване на процесните сделки, каквито не са заявени с исковата молба, не са били релевирани и във въззивната жалба, поради което и са извън предмета на спора.
Предвид изложеното и двата поставени въпроса не обосновават извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи и следното: В представеното изложение не само не са формулирани от касатора материално правни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, но не е обосновано и наличието на поддържаните специфични предпоставки.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответните страни сторените и надлежно удостоверени с представените договори за правна помощ такива в размери от по 1000лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 05.08.2013г. по в.гр.д.№ 15690/2012г.
ОСЪЖДА Р. И. Д. да заплати на С. М. Я. и на В. М. Я. по 1000лв. разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: