2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
гр. София, 22.01. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4386 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. Н. срещу решение № 424/08.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3337/2012 г. на Варненския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 90/19.07.2012 г. по гр. дело № 434/2011 г. на Девненския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на Р. Д. С., на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 86, ал. 1, и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, следните суми: сумата 9 779 лв. – дължима за връщане гаранция по споразумение от 05.01.2008 г., поради неизпълнение на договорните задължения на жалбоподателя, ведно със законната лихва върху тази сума от 08.04.2011 г. до окончателното плащане, и сумата 9 779 лв. – дължима неустойка за неизпълнение на договорните задължения на жалбоподателя по същото споразумение; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. Д. С. не е подала отговор на жалбата в срока за това.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните пет правни въпроса: 1) относно задължението на въззивния съд да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства в процеса и да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения на жалбоподателя, и след като изгради своите собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е бил сезиран; 2) поражда ли предварителният договор някакви права и задължения, в това число – задължение за неустойка; 3) действителна ли е клаузата за неустойка, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция; 4) действителна ли е клаузата за неустойка, когато уговореният размер на неустойката е равен на сумата, чието връщане се дължи и когато нейният размер надвишава трикратно размера на законната лихва; и 5) може ли съдът да намали уговорената неустойка на основание чл. 92, ал. 3 от ЗЗД и по своя инициатива, без това да е поискано от длъжника.
К. навежда следните допълнителните основания за допускане на касационното обжалване: По отношение на първия правен въпрос – по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд го е разрешил в противоречие с решение № 216/04.01.2011 г. по търг. дело № 87/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК). По отношение втория и петия правни въпроси – по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил втория правен въпрос в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 94/07.09.1970 г. по гр. дело № 82/1970 г. на ОСГК на ВС (постановено при действието на отменения ЗУСС) и решение № 731/23.03.1970 г. по гр. дело № 278/1970 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), а петия правен въпрос – в противоречие с решение № 1593/15.09.1955 г. по гр. дело № 5404/1955 г. на ІV-то гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.). По отношение на третия и четвъртия правни въпроси – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие с решение № 216/04.01.2011 г. по търг. дело № 87/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 383/11.01.2007 г. по въззивно гр. дело № 293/2006 г. на В. апелативен (което не е представено по делото и не следва да се обсъжда). По отношение и на петте правни въпроса – по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа всички те да са от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона, но без да са изложени каквито и да било съображения в тази насока, предивд което, както и предвид сочената от самия жалбоподател съдебна практика по тези въпроси, това допълнително основание е ненадлежно наведено от него и не следва да се обсъжда.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Страните са подписали процесното споразумение от 05.01.2008 г., с което са договорили да сключат в бъдеще предварителен договор за покупко-продажба на апартамент със застроена площ 67 кв.м. на 4 етаж в част, предвидена за изграждане на жилищна сграда в поземлен имот в [населено място], кв. В., за сумата 45 210 евро. Жалбоподателят-продавач е поел задължението да пази и да не продава имота на трети лица до сключването на предварителния договор и да изпълни условията – задълженията си, посочени в чл. 2 т. 1-3 от споразумението, а именно – да представи на ищцата в срок от три месеца доказателство за променено предназначение на поземления имот от нива в имот за жилищно строителство и влязъл в сила ПУП за имота, както и в срок от пет месеца – одобрен инвестиционен проект, таблица за площообразуване и разрешение за строеж. Ищцата е поела задължение да сключи предварителен договор при изпълнение на всички тези условия от страна на жалбоподателя; като гаранция за сключването на предварителния договор, тя му е заплатила сумата 5 000 евро в деня на споразумението. Окръжният съд е приел, че процесното споразумение е действително, то няма характер на предварителен договор, но цели сключването на такъв за определен имот и не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, а е в рамките на регламентираната в чл. 8 и 9 от ЗЗД договорна автономия. Установено е и че жалбоподателят е приел сумата 5 000 евро, дадена като гаранция от ищцата, като не е доказал по делото, а и не е твърдял изпълнение на поетите задължения по процесното споразумение, нито обстоятелства по смисъла на чл. 89 от ЗЗД. Въззивният съд е намерил за неоснователно единственото наведено с отговора на исковата молба възражение на жалбоподателя, че е ненадлежна страна по делото. В тази връзка съдът е приел за несъстоятелни твърденията му, че третите за делото лица И. и Р. С. са встъпили в правата и задълженията му или под друга форма са поели изпълнението на условията по процесното споразумение, тъй като такава договореност не съществува и не може да се извлече от съдържанието на представеното от жалбоподателя споразумение от 21.07.2008 г., по силата на което той прехвърля на С. правата си по предварителни договори за строителство с дати 07.05.2007 г. и 04.02.2008 г., които не са представени по делото. В заключение въззивният съд е приел, че материалноправната легитимация на касатора-ответник е безспорно доказана по делото – задълженията му по процесното споразумение не са изпълнени и той, като неизправната страна, дължи връщане на дадената сума от 5000 евро и договорената неустойка в същия размер. Окръжният съд е приел и че възражението на жалбоподателя за намаляване на процесната неустойка поради прекомерност, като направено за първи път пред въззивния съд, не може да бъде разгледано, поради преклузията на чл. 133 от ГПК.
Видно от горното, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са относими към твърденията в исковата молба, на които се основава искът, както и към единственото своевременно направено с отговора на исковата молба възражение на жалбоподателя. Въз основа на приетото за установено от анализа на доказателствата, съдът е изградил свои собствени фактически констатации и правни изводи относно неоснователността на това възражение и относно основателността на иска, с което е дал и разрешение на правния спор, с който е бил сезиран от страните. По този начин въззивният съд не е разрешил първия процесуалноправен въпрос в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 216/04.01.2011 г. по търг. дело № 87/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, както неоснователно поддържа жалбоподателят; още повече, че в последното този правен въпрос е разгледан по повод приложението на отменения ГПК от 1952 г., а настоящото дело се е развило по реда на действащия ГПК от 2007 г., в който – с оглед въведените ранни процесуални преклузии, този правен въпрос има друго законодателно разрешение, възприето и в практиката на ВКС по приложението на новия ГПК. С оглед горното, по отношение на първия – процесуалноправен въпрос, изведен от жалбоподателя, не е налице наведеното от него допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Вторият правен въпрос, изведен от жалбоподателя (поражда ли предварителният договор някакви права и задължения, в това число – задължение за неустойка) не е от значение за изхода на спора по делото и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, който изрично е приел, че процесното споразумение между страните от 05.01.2008 г. няма характер на предварителен договор, а цели сключването на такъв. Освен това, отговорът на този материалноправен въпрс е очевиден (предварителният договор несъмнено поражда права и задължения, включително за неустойка), като такъв не е даван с посочените в тази връзка от жалбоподателя ТР № 94/07.09.1970 г. по гр. дело № 82/1970 г. на ОСГК на ВС (постановено при действието на отменения ЗУСС) и решение № 731/23.03.1970 г. по гр. дело № 278/1970 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), които са посветени на нищожността на предварителния договор, а не на произтичащите от него правни последици, каквато е формулировката на въпроса. Поради това, вторият правен въпрос, изведен от жалбоподателя, не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а и по отношение на него в случая не би могло да бъде налице, наведеното от касатора, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
При липсата на своевременно въведени от жалбоподателя възражения по делото за нищожност на клаузата за процесната неустойка в споразумението от 05.01.2008 г. между страните, въззивният съд не е разглеждал и не се е произнасял по такива възражения (той е обсъдил валидността на споразумението като цяло), поради което третият и четвъртият правни въпроси относно действителността и нищожността на неустоечната клауза, също не са въведени в предмета на делото, не са разрешени с обжалваното въззивно решение и следователно – не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на правния спор по делото. Поради това и тези два материалноправни въпроси не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая, поради което не е необходимо – безпредметно е да се обсъждат наведените във връзка с тях допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Като е приел, че възражението на жалбоподателя за намаляване на процесната неустойка поради прекомерност, като направено за първи път пред въззивния съд, не може да бъде разгледано поради преклузията на чл. 133 от ГПК, въззивният съд е разрешил петия – процесуалноправен въпрос, изведен от касатора, в пълно съответствие със задължителното тълкуване на процесуалния закон, дадено с т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това, без значение е дали в посоченото от касатора решение № 1593/15.09.1955 г. по гр. дело № 5404/1955 г. на ІV-то гр. отд. на ВС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.) е възприето друго разрешение на този процесуалноправен въпрос, още повече, че преписът от това решение не е представен в цялост, а – само извлечение от едно изречение от него, поради което не би могло изобщо да се приеме, че с това е доказана формирана съдебна практика по този въпрос, а още по-малко – противоречива такава по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 424/08.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3337/2012 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.