О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 932
[населено място], 12.12.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №892 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], против решение №344/23.12.2015г. по в.т.д. №596/2015г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение №131/14.07.2015г. по т.д. №69/2015 г. на ОС – Добрич, в частта, с която И. Г. П., в качеството на [фирма], е осъден да заплати на [фирма], горницата над 9320 лева до 35 251,46 лв., представляваща разлика от 80 лв. за тон за количество от 324.143 тона царевица, закупени по договор от 19.02.2015 г. от [фирма], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.03.2015г. до окончателното й изплащане, в частта с която И. Г. П., в качеството на [фирма], е осъден да заплати на [фирма], [населено място], горницата над 8388 лева до 10 623,02 лв., представляваща неустойка от 30% от стойността на 31,042 тона недоставено количество царевица по договор за покупко-продажба от 10.10.2014г., на основание чл.92 от ЗЗД, във вр. с чл.8 от договора, както и в частта за разноските, въззивният съд е отхвърлил предявените от [фирма] [населено място], срещу И. Г. П., в качеството на [фирма], [населено място], искове с правно основание чл.92 от ЗЗД, за горницата над 9320 лева до 35 251,46 лв., претендирана като разлика от 80 лв. за тон за количество от 324.143 тона царевица, закупени по договор от 19.02.2015 г. от [фирма] и за горницата над 8388 лева до 10 623,02 лв., претендирана като неустойка от 30% от стойността на 31.042 тона недоставено количество царевица по договор за покупко – продажба от 10.10.2014г. В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение, решението на Варненски апелативен съд не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд е игнорирал волята на страните относно договорения еднодневен срок за доставка, както и уговорените от тях условия за доставка, съгласно които единственото задължение на продавача е да осигури достъп до склада си. Поддържа, че необосновано с оглед всички събрани доказателства, а и в нарушение на закона въззивният съд е излязъл от предметната рамка на спора и му е вменил неизпълнение на задължение по установяване на правно релевантни факти, каквито задължения не са му били възложени нито с доклада по делото, нито с последващи указания на съд. Твърди, че нито в отговора на исковата молба, нито в отговора на допълнителната искова молба има изрично изявление на ответника, че не е получил както електронното писмо, така и писмената покана за изпълнение чрез куриерска фирма. Твърди, че в нарушение на чл.235 от ГПК съдът не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, като неправилно е игнорирал приложените писмени доказателства, неправилно е интерпретирал събраните гласни доказателства и е въвел възражения, които не са направени от ответника. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено, като предявените искове бъдат уважени изцяло. Претендира присъждане на разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е разширил предмета на доказване като е приел за спорни факти и обстоятелства, извън тези очертани с доклада на първата инстанция и становищата на страните, с което е допуснал противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №305 по гр.д.№674/2012г. на ВКС, ГК, ІI г.о. Наред с това поставя въпроса за правомощията на въззивния съд когато е налице непълнота на извършения от първоинстанционния съд доклад. Поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №341 от 06.12.2011г. по гр.д.№252/2011г. на ВКС, ГК, ІI г.о., решение №111 от 24.10.2014г. по т.д.№598/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №307 по гр.д.№284/2011г. на ВКС, ГК, ІI гр.о., в които се приема, че ако въззивният съд намира, че ищецът не е доказал определен факт и недоказването му очевидно е свързано с процесуални нарушения на първоинстанционния съд, то въззивният съд следва да повтори тези действия и да отстрани нарушенията сам. Жалбоподателят поддържа, че съдът е надхвърлил правомощията си по чл.269 от ГПК, като се е произнесъл по пороци на първоинстанционното решение, извън тези, посочени във въззивната жалба. Счита, че изводите на въззивния съд са в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №176 от 08.06.2011г. по гр.д.№1281/2010г. на ВКС, ГК, IІІ гр.о., решение №95 от 16.03.2011г. по гр.д.№331/2010г. на ВКС, ГК, IV гр.о. и решение №764 от 19.01.2011г. по гр.д.№1645/2009г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., в които се приема,че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
Ответникът по касация счита, че жалбата е неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Твърди,че въззивният съд правилно и законосъобразно е преценил всички събрани по делото доказателства, като не е нарушил правомощията си по чл.269 от ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор от 10.10.2014г. за търговска продажба на царевица, който не съдържа клауза за определен срок, в който следва продавачът да предаде стоката на купувача. Посочил е, че подписаният между страните на същата дата протокол за отговорно пазене има характер на договор за влог, със съответстващите му права и задължения. Приел е, че по аргумент от разпоредбата на чл.320 ал.2 от ТЗ, при липсата на уговорени в договора срокове и в случай, че страните по договора са в различни населени места, какъвто е процесният, това уведомяване следва да се извърши поне пет дни преди деня за предаване на стоката. Счел е за недоказано твърдението на ищеца, че на 16.02.2015г. е изпратил уведомление до ответника – продавач, с което го кани в еднодневен срок да предаде последните 423.700 тона царевица и бонификации върху доставеното количество в размер на 16.940 тона. Посочил е, че по делото няма писмени доказателства за това продавачът да е получил поканата преди 21.02.2015г. Също е приел, че няма процесуална пречка доказването на такова уведомяване да се извърши и чрез свидетелски показания, но от показанията на единствения разпитан по делото свидетел не се налага еднозначен извод, че купувачът е уведомил продавача, че стоката следва да бъде натоварена точно в периода 16.02.2015г. – 21.02.2015г. Приел е за установено по безспорен начин, че на 21.02.2015г., купувачът е организирал транспортиране и е получил от продавача още 307.400 тона, което е обусловило извода му, че към този момент договорът между страните все още е бил действащ, както и че недоставеното количество царевица е в размер на 116.500 тона. По тези съображения е заключил, че въззивникът дължи на въззиваемия разликата от 80 лв. на тон царевица, заплатена по заместващата сделка от 19.02.2015г., само върху недоставените 116.500 тона или сумата от 9320 лева. Също така с оглед установения размер на недоставеното количество царевица, е приел, че искът за заплащане на неустойка в размер на 30% от стойността на недоставеното количество царевица, се явява основателен до размера от 8388 лева.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай поддържаните в изложението на касационните основания твърдения, че въззивният съд е разширил предмета на доказване, като е приел за спорни факти и обстоятелства, извън тези очертани с доклада на първата инстанция и становищата на страните, както и че е надхвърлил правомощията си по чл.269 от ГПК, като се е произнесъл по пороци на първоинстанционното решение, извън тези, посочени във въззивната жалба, не съставляват въпроси по приложение на закона, а съставляват оплаквания за допуснато нарушение на процесуалния закон от въззивния съд, съответно биха съставлявали основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението.
Дори да се приеме, че тъй като цитираната в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК практика касае задълженията на въззивния съд при допуснати от първата инстанция нарушения на задълженията за изготвяне на доклад и разпределение на доказателствената тежест, то касаторът поставя тези въпроси като обуславящи изхода на спора, в случая не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства.
В случая нито ответникът по исковете в подадената от него въззивна жалба, нито касаторът – ответник във въззивното производство са се позовали на нарушение на процесуалните норми, установяващи задължението на първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест по предявения иск. Всички оплаквания касаят мотивите на постановеното по делото решение и обосноваността на направените в него изводи на първоинстанционния съд. Следва да се отбележи и че доводите в касационната жалба за липса на указания от първоинстанционния съд подлежащите на доказване факти, не съответстват на данните по делото. В направения от него доклад по чл.146 от ГПК първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца, че е в негова тежест да установи кога е отправил покани за доставка до продавача. Разликата в изводите на въззивния съд относно основателността на предявените искове, не се дължи на това, че той е приел за недоказани безспорни между страните факти или факти, за ищецът не е бил уведомен от първоинстанционния съд, че носи доказателствена тежест. Въз основа на направената от него самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е стигнал до различни изводи относно спорните факти, съответно и за произтичащите от тях правни последици. Обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до осъществяване на предпоставките за пораждане на отговорността за обезщетение за неизпълнение на сключения между страните договор са от значение единствено за правилността на обжалваното решение. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
Въпросът дали съдът е обвързан от доводите във въззивната жалба е от значение за изхода на спора, но по отношение на същия не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК посочената правна норма задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл е задължителната съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК в множество решения на ВКС и в Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В т. 2 на посоченото Тълкувателно решение е прието, че осъществяваната от въззивния съд проверка е ограничена от релевираните в жалбата основания и в рамките на заявените в жалбата искания, но ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, като не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е обсъдил релевираните във въззивната жалба доводи за необоснованост на първоинстанционното решение, като е съобразил кои факти въззивникът счита за неправилно установени от първоинстанционния съд и е извършил нова преценка само по отношение на тези факти. Между изрично оспорените от въззивния жалбоподател са – липса на отправени заявки за доставяне на процесните количества царевица и липса на съдействие за изпълнение на задължението, изразяващо се в това,че ищецът – купувач не е изпратил камиони, на които стоката да бъде натоварена съгласно уговореното в договора. Също така в жалбата се съдържа твърдение, че ищецът не е доказал да е поканил ответника да изпълни чрез имейл или чрез куриер. Проверявайки обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации въззивният съд е постановил своето решение в съответствие със задължителната практика на ВКС. Единствено изводите на въззивния съд за срока на изпълнение на доставката не съответстват на твърденията на страните в първоинстанционното производство и на направените във въззивната жалба възражения, но доколкото съдът е приел за недоказано отправянето на покани до посочената от касатора – ищец дата /16.02.2015г./, тезата на съда за определяне продължителността на срока по реда на чл.320 ал.2 от ТЗ, не е обусловила частичното отхвърляне на исковете. Съдът е приел, че няма данни продавачът да е получил покана преди деня на последната доставка /21.02.2015г./, поради което не е преценявал колко дни са изтекли между поканата и доставката.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2300 лева.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №344/23.12.2015г. по в.т.д. №596/2015г. на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.6, офис 16, представлявано от управителя В. И. М., да заплати на И. Г. П., в качеството на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 2300 лева /две хиляди и триста лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.