О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 933
София, 16.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2065/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Г., подадена чрез адв. А., срещу въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 445, постановено на 29.11.2013г. по в.гр.д.№ 1375/2013г. в частта, с която е потвърдено решение № 64 от 16.01.2013г. , поправено с решение по чл.247 ГПК от 23.07.2013г., постановени по гр. дело № 1886/2012г. на Старозагорския районен съд .
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение в частта на произнасянето по исковете по чл.344 ал.1 т.1,т.2, т.3 и т.4 КТ, за нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в тази част и уважаване на предявените искове.
В касационната жалба касаторът е посочил, че иска отмяна на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 445, постановено на 29.11.2013г. по в.гр.д.№ 1375/2013г. С това решение е потвърдено първоинстанционното решение № 64 от 16.01.2013г. и поправящото го по реда на чл.247 ГПК решение от 23.07.2013г., с които са отхвърлени предявените от Д. К. Г. против [фирма] искове с правно основание чл.344, ал.1 т. 1, 2, 3 и 4 КТ. Със същото решение е отменено и определение на районния съд от 04.04.2013 г., с което е оставена без уважение молбата на [фирма]- Стара З. по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските и ищецът е осъден да заплати на ответното дружество деловодни разноски. Върховният касационен съд, в настоящия състав, приема, че предмет на касационната жалба е решение на Старозагорския окръжен съд № 445 от 29.11.2013г. по в.гр.д.№ 1375/2013г. в частта, с която е потвърдено решение № 64 от 16.01.2013г., поправено с решение от 23.07.2013г. на РС Стара Загора по гр. дело № 1886/2012г. Това е видно и от обстоятелствата, изложени в касационната жалба, въз основа на които съдът определя обема на търсената защита , както и от заявеното искане с нея.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като “решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 1935/13.02.2001 г. на ВКС по гр. д. № 562/2000 г., III ГО, и Решение № 357/03.05.2010г. на ВКС по гр. д.№1138/2009г., IIIг.о. Според касатора това е така, тъй като “и двете процесни заповеди за прекратяване на трудово правоотношение с идентични номера 556/11.02.2012г. и предложението са издадени от пълномощник на работодателя, а съгласно посочените решения на ВКС работодателят, не може да делегира правомощия на други лица или органи, които да изпълняват правата и задълженията му по трудовия договор”. Счита, че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като “материалният въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и е от съществено значение за изхода на спора е: Налице ли е законно прекратяване на трудовия договор на основание чл.331, ал.1 КТ, когато няма данни точно на коя дата е изплатено обезщетението на работника, поради което не може да бъде установено безспорно спазен ли е едномесечния срок за изплащане на обезщетението?”. Обосновава наличието на основанието по т.3 на чл.280 ГПК с твърдението, че изводът на съда, че обезщетението е изплатено в едномесечния срок е необоснован, формиран при липса на доказателства и неправилен анализ на събраните такива в процеса. Касаторът поставя в изложението си и въпроса : “Ограничено ли е правото на защита на работника, когато са му връчени две заповеди за прекратяване (с различно правно основание), но с идентичен номер и дата!”. Във връзка с този въпрос обаче не развива доводи за наличие на допълнителна предпоставка за достъп до касация.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв.С. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционния акт, с който исковете са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът е работил в ответното дружество на длъжност „търговски представител”. На 10.01.2012г., пълномощникът на изпълнителния директор на дружеството му отправил предложение за прекратяване на трудовия му договор на основание чл.331, ал.1 КТ срещу заплащане на обезщетение в четирикратния размер от последното получено от него месечно брутно трудово възнаграждение. Ищецът получил предложението на същата дата и на същата дата заявил съгласието си с направеното предложение /л.4 от делото/. Със заповед № 556 от 11.01.2012 г. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл.331, ал.1 КТ, считано от 15.02.2012г. Заповедта била издадена от пълномощника на изпълнителния директор като по делото е прието като доказателство нотариално заверено пълномощно за това от 15.12.2009г. /л.33 от делото/. На същата дата, под същия номер била издадена втора заповед за прекратяване на трудовия договор между страните на основание чл.325, т.1 КТ, считано също от 15.02.2012 г. Въз основа на представената справка за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 КТ, издадена от НАП, съдът е приел за установено и това, че в НАП е било заверено уведомление от ответното дружество за прекратяване на трудовия договор с ищеца. По делото е представен фиш за трудовото възнаграждение на ищеца за м. февруари 2012 г., от който съдът приел за установено, че на същия е начислено обезщетение по чл.331 КТ в размер на 3720 лв. Ищецът не е оспорил обстоятелството, че е получил това обезщетение, но е поддържал, че било заплатено извън законоустановения едномесечен срок. Въз основа заключението на вещото лице по приетата съдебно- икономическа експертиза /СИЕ/ съдът е приел за установено, че на ищеца не е изплатено обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ; че размерът на същото за периода 15.02.2012 г. до 15.08.2012 г. е 5582.03 лв. В съдебно заседание вещото лице е допълнило, че на ищеца е било изплатено обезщетението по чл.331 КТ, но не може да посочи точно на коя дата е станало това. Въззивният съд е анализирал и приетото във въззивното производство писмено доказателство – банкова референция, изх.№ 900- 83/27.03.2013 г. на Р. Б., от която е приел за установено, че на 02.03.2013 г. от групов файл за масово плащане на работни заплати от сметка /посочена в референцията/ на [фирма] е излъчен превод на стойност 4152,62лв. към сметка с титуляр Д. К. Г. /посочена в референцията/ с основание на превода „М..02.2012 г. Превод Заплата”. При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно чл.331, ал.1 КТ работодателят може да предложи по своя инициатива на работника или служителя прекратяване на трудовия договор срещу обезщетение. Ако работникът или служителят не се произнесе писмено по предложението в 7-дневен срок, се смята, че то не е прието. В конкретния случай, на 10.01.2012 г. работодателят е отправил предложение до ищеца за прекратяване на трудовия му договор срещу заплащане на четирикратния размер от последното получено от него месечно трудово възнаграждение. Ищецът е получил същото на 10.01.2012 г. и на същата дата е заявил, че е съгласен с направеното предложение, за което се е подписал. В хода на производството той не е оспорил подписа си. Т.е. същият е дал съгласието си за прекратяване на договора на основание чл.331, ал.1 КТ в законния 7-дневен срок. Счел е за недоказани и неоснователни твърденията на ищеца, че не е бил съгласен с прекратяването на трудовия му договор. В тази връзка е посочил, че след получаване на съгласието работодателят е издал заповед № 556/11.01.2012г. на основание чл.331, ал.1 КТ за прекратяване на трудовия договор с ищеца, считано от 15.02.2012 г.; като причини за прекратяването в заповедта е посочено: „прието предложение за прекратяване срещу обезщетение”. Приел е също, че тази мотивировка в процесната заповед е достатъчна за обосноваване на фактическия състав на прекратяването на трудовия договор, поради което неоснователно ищецът твърди, че заповедта не била мотивирана. Заповедта е връчена на ищеца. Посочил е, че видно от представения фиш /л.31 от делото/, банкова референция и заключението на СИЕ, на ищеца е било начислено и заплатено обезщетение по чл.331 в размер на 3720 лв. с трудовото му възнаграждение за м.февруари 2012 г., като сумата е преведена по неговата сметка на 02.03.2012 г., т.е. в едномесечния срок по чл.331, ал.3 КТ /трудовото правоотношение е прекратено, считано от 15.02.2012 г./. съобразно това е обосновал извод, че доводите на въззивника за неспазване на законноустановения срок за заплащане на обезщетението са неоснователни. Счел е за неоснователен и доводът му, че заповедта е издадена от некомпетентно лице. В тази връзка е посочил, че действително, отправеното предложение и заповедта са издадени от пълномощник изпълнителен директор И. Я., но по делото е установено, че същата е била надлежно упълномощена с представеното нотариално заверено пълномощно от 15.12.2009г. , съгласно което на същата са делегирани права „…да приема, издава и подписва молби, предложения и заповеди за прекратяване на трудови договори по взаимно съгласие и по инициатива на работодателя срещу уговорено обезщетение…”. Обосновал е извод, че е допустимо делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение и извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл.192, ал.1 КТ /ТР № 6/11.01.2013 г. на ВКС/. По повод на втората заповед № 556 от 11.01.2012 г. за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал.1, т.1 КТ съдът е приел, че същата не е произвела действие, тъй като липсва молба и/или съгласие на страните за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание. Освен това, изплатеното обезщетение по чл.331, ал.2 КТ сочи, че основанието за прекратяване на трудовия договор между страните е именно чл.331, ал.1 КТ, а не чл.325, т.1 КТ. Поради изложеното е счел, че първият обективно съединен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е неоснователен и недоказан и следва да бъде изцяло отхвърлен, както правилно е приел и районният съд. Неоснователни при това положение са и исковете по чл.344, ал.1, т.2, 3 и 4 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В случая във връзка с поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи в какво се състои твърдяното от него противоречие. Съдът обаче не може да извърши преценка за наличие на поддържаната от касатора специфична предпоставка, без да е налице общата такава, тъй като сочените допълнителни основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Следва да се има предвид, че с оглед диспозитивното начало касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните /арг. от чл. 5 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и др./. В случая, доколкото от обосновката на касатора досежно това, в какво се състои твърдяното противоречие, би могъл да се изведе въпроса “Допустимо ли е чрез упълномощаване да се делегира работодателска правоспособност за прекратяване на трудово правоотношение, извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл.192, ал.1 КТ” следва да се посочи, че като е отговорил положително на този въпрос въззивният съд е дал правно разрешение, което е съобразено с постановките по същия въпрос, дадени от ОСГК на ВКС с ТР№ 6/2012 от 11.01.2013 год. по т.д.№ 6/2012г.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с поставения от касатора въпрос: Налице ли е законно прекратяване на трудовия договор на основание чл.331, ал.1 КТ, когато няма данни точно на коя дата е изплатено обезщетението на работника, поради което не може да бъде установено безспорно спазен ли е едномесечния срок за изплащане на обезщетението?”. Въпросът е фактически и с него не се обосновава извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. На следващо място същият е и некоректно формулиран в контекста на собственото разбиране на касатора досежно това какви факти и обстоятелства са установени с представените по делото доказателства. В процесния случай въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за безспорно установено, че обезщетението е изплатено в законоустановения едномесечен срок. Предвид тези мотиви на съда така формулиран въпросът не обуславя решаващите изводи на съда.Отделно от това във връзка с този въпрос съдът не е обосновал и наличието на допълнителната предпоставка – тази по т.3 на чл.280 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в процесния случай.
Касаторът поставя в изложението си и въпроса : “Ограничено ли е правото на защита на работника, когато са му връчени две заповеди за прекратяване (с различно правно основание), но с идентичен номер и дата!”. На първо място съдът не е давал правно разрешение по този въпрос и същият не обуславя крайните му изводи за неоснователност на исковете.На следващо място във връзка с този въпрос не е и развил доводи за наличие на допълнителна предпоставка за достъп до касация, което прави невъзможно произнасянето на съда относно наличието им.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива .
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорския окръжен съд № 445 от 29.11.2013г. по в.гр.д.№ 1375/2013г. в частта, с която е потвърдено решение № 64 от 16.01.2013г., поправено с решение от 23.07.2013г. на РС Стара Загора, постановени по гр. дело № 1886/2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: