8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 934
София, 20.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2444/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№7604/16.4.2019 г.-, подадена от ответника по исковата молба – Софийска апелативна прокуратура, като представител на Прокуратура на Република България, и касационна жалба, вх.№8750/02.5.2019 г., подадена от адвокат Н. Р. – процесуален представител ищеца В. П. Й., против въззивно решение №690/25.3.2019 г. по гр.д.№5578/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е потвърдено решение №5954/19.9.2018 г. по гр.д.№2060/2018 г. по описа на Софийския градски съд, I ГО, 21 състав, с което на основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ е уважен иска срещу Прокуратура на Република България, за претърпени неимуществени вреди в размер на 15000 лева, ведно със законната лихва от 22.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 50000 лева, сумата 5100 лева – имуществени вреди за заплатени адвокатски възнаграждения по договори за правна помощ и съдействие за защита в наказателното производство, като отхвърля иска за сумата до пълния предявен размер от 6300 лева, сумата от 1967,97 лева – обезщетение за имуществени вреди за заплатени самолетни билети за явяване и участие в процесуални следствени действия в наказателно производство. Посоченото решение се обжалва от ПРБ в частта, с която е осъдена да заплати на ищеца допълнително сумата 200 лева за адвокатски хонорар и за сумата 741,60 лева за закупени самолетни билети.
Ищецът В. П. Й. обжалва и решение №909/17.4.2019 г. по същото въззивно дело, поставено по реда на чл.248 и чл.250 ГПК.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „Необходимо е на първо място да се изтъкне, че първоинстанционният съд е определил правилно в мотивите на решението си (към които настоящият състав препраща) квалификацията на предявените искове в съответствие с цитираната практика на ВКС – решение № 358 от 16.01.2015 г. по гр.д. № 2026/2014 г., решение № 16 от 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/2016 г. и др. По този начин съдът е коригирал неправилно допуснатото изменение на иска в о.з. и се е произнесъл по надлежна субсумирана претенция. Оплакванията на жалбоподателя-ответник в тази насока са неоснователни.
И двете страни по делото, подали въззивни жалби, оспорват размера на присъденото обезщетение, определено от първоинстанционният съд по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, като пред настоящата инстанция няма спор за това, че се касае до незаконно обвинение поради постановена окончателна влязла в сила присъда. С оглед последното и на основание чл. 4 от ЗОДОВ се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.
В хода на делото се установява, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, свързани с воденото срещу него наказателно преследване. От събраните гласни доказателства пред първата инстанция е видно, че той бил разтревожен и притеснен, променил се и станал мълчалив, страхувал се, че може да загуби работата си ако се разбере, че го обвиняват в кражба. От друга страна съдът отчита, че показанията на свидетелката отразяват малка част от ежедневието на ищеца, тъй като същият е живеел в чужбина, прибиранията в България са били за кратки интервали от време, което налага извода, че впечатленията не са изградени върху трайни и задълбочени лични възприятия. Отделно от това свидетелката възпроизвежда в голяма част от показанията си изказвания на самия ищец, което създава пречки за изграждане на достоверна картина за реалното състояние и обема на търпените от Й. негативни вреди. В контекста на казаното не може да се приеме за доказано, че приятелите се отдръпнали от Й., че го гледали с подозрение, тъй като това са изводи на самия ищец. Не изяснено остава кои негови близки от обкръжението са имали такова поведение, къде са били те – в България или в чужбина, каква е била реалната причина за дистанцирането – воденето преследване или разстоянието и факта, че ищецът живее в друга държава. Необходимо е да се отчете още, че макар и Й. безспорно да е бил притеснен поради воденето наказателно преследване, по данни на самата свидетелка, той е успял да се мобилизира, като включително е имал добра професионална реализация работейки в Швейцария, Великобритания (в банка в Лондон) и пр. На следващо място от свидетелските показания се установява, че в живота на ищеца са настъпили и други негативни събития (загубата на неговите родители), което безспорно също е допринесло за преживени от него болки и страдания в процесния период. Усещането за изолираност (за което свидетелства Т.) е било повлияно и от тази загуба, както и от това, че сестрата на Й. също е живеела далеч от него – в САЩ.
При така обсъдените данни настоящият състав приема, че за обезщетяване на доказания обем от неимуществени вреди правилно е определена сумата от 15 000 лв., приблизително по 1000 лв. за всяка година от периода на воденото срещу лицето наказателно преследване. Няма спор, че времето от 13 години и 10 месеца надхвърля разумните срокове, в които следва да се проведе наказателния процес до неговото окончателно приключване. Вярно е, че по делото са налични данни, че от уличаването на лицето до внасянето на обвинителния акт е протекло много кратко досъдебното производство (около 2 месеца). В същото време е вярно, че съдебната фаза е била изключително продължителна. Тя е била усложнена от специфичната дейност по събиране на доказателства (в това число чрез множество съдебни поръчки, ползване на преводачески услуги и пр.), но сам по себе си този факт не може да оправдае развитието на производство в подобни удължени срокове. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че за тази продължителност Прокуратурата не следва да носи отговорност – до влизане в сила на оправдателната присъда подсъдимият търпи неимуществени вреди от незаконното обвинение.
За определяне на посочения размер съдът отчете, че в случая се касае до тежко обвинение, предвиждащо наказание от 3 до 15 години лишаване от свобода, взе предвид възрастта на ищеца и отрязъкът от живота му, в който е протекло наказателното производство. Съдът съобрази и факта, че по отношение на лицето е взета най-леката мярка за неотклонение „Подписка“. Съгласно чл. 60 НПК тя се състои в поемане на задължение от обвиняемия, че няма да напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган. По делото не се установява тази мярка да е създала някакви затруднения на ищеца, още повече, че наличните данни сочат, че той е пътувал свободно и без всякакви затруднения в страната и чужбина. По делото не се установява и твърдението, че лицето е било задържано от органите на МВР.
По отношение на претенцията за имуществени вреди съдът намира следното:
В исковата молба ищецът е претендирал да получи обезщетение на разходите си за явяване по дела и пътуване на стойност от 10 299,51 лв. Първоинстанционният съд е възприел, че с тази си претенция ищецът е претендирал стойността на самолетните билети и именно в рамките на такова искане е постановил решението си. В срокът по чл. 250 ГПК искане за допълване не е направено. Едва с молба пред настоящата инстанция от 14.03.2019 г. Й. е изтъкнал конкретното си твърдение, че извън разходите за самолетни билети, той претендира и средства заплащани за престой на автомобила, за ползване на паркинг на летище, за самия него и пр. Такива твърдения не са били изложени пред първата инстанция. Съдът не възприема тезата на ищеца, че след като е препратил в изложението си в исковата молба към приложените доказателства, то с това той е конкретизирал иска си за имуществени вреди по пера. Исковата претенция следва да бъде изложена надлежно в ясно очертани рамки без да се препраща към доказателствата – последните само установяват твърденията на страната, но не могат да ги заместят. Предвид казаното съдът намира, че тази претенция (извън разходите за самолетни билети) не може да бъде разгледана в настоящото въззивно производство. Дори и да бъде разгледана обаче – същата е напълно неоснователна. Приложените към исковата молба доказателства не установяват твърденията на Й., че същият е разполагал с автомобил, за чийто престой е заплащал, нито че се касае до разход, който е необходим и извършен именно във връзка с наказателното дело. Съдът намира за неоснователна и претенцията на ищцовата страна, че разходите следва да се приемат за доказани от свидетелските показания. Последните съдържат изявление, че ищецът е похарчил за пътувания 10 300 лв., а за адвокатски хонорари 5300 лв. и още 1000 лв. Съдът на основание чл. 172 ГПК не намира основание да кредитира показанията в тази част – очевидно е, че свидетелката (тъща на ищеца) възпроизвежда с точност твърденията от исковата молба относно претендираните суми без да има никакво конкретно и обстоятелствено позоваване на действително платени разход за индивидуални и ясно очертани случаи. Подобно изявление е схематично, твърде общо дадено и недостоверно.
Що се касае до разходите за самолетни билети, съдът намира, че същите следва да бъдат възстановени на ищеца, само доколкото се доказва, че те са сторени във връзка с надлежното му явяване по делото. Размера, който следва да се присъди е 2709,57 лв. За този извод съдът взе предвид приетото заключение на ССЕ. От крайната сума 3498,22 лв. следва да се извади разхода от 449, 87 лв., тъй като той се отнася за полети до София на 19.12.2014 г. и до Лондон на 23.12.2014 г. Установява се, че съдебно заседание в този период не е имало, а най-близкото такова проведено е на предхождащата полетите дата 16.12.2014 г. – ето защо съдът намира, че не е налице причинна връзка между това пътуване и извършваните по наказателното дело процесуално-следствени действия. От посочената по-горе сума 3498,22 лв. следва да се приспадне и стойността на полетите до С. на 2.11.2016 г. и до Л. на 3.11.2016 г. – ищецът не спори, че на заседанието на 3.11.2016 г. не се е явил, като изтъква, че това е станало по независещи от него причини – претърпяна ПТП. Налична е медицинска документация, че на 27.10.2016 г. ищецът е претърпял инцидент. Съдът намира, че в случая следва да намери приложение нормата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, според която длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин. Такава грижа в случая е предприемане на действия по възстановяване на стойността на билетите, тяхната презаверка за друга дата и пр. Ищецът не се е възползвал от тези възможности, поради което е и неоснователно да претендира именно ответника да му възстанови стойността на неосъщественото пътуване. Тъй като с решението в полза на ищеца обаче е присъдена сума по-малко от приетата за установена в настоящия процес, съдът намира, че то следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен иска за разликата над сумата от 1967, 97 лв. до сумата от 2709,57 лв. и тази разлика да се присъди в полза на ищеца Й..
Що се касае до искането за присъждане на обезщетение за разходите, платени във връзка с осъществените адвокатски услуги съдът намира следното: От посочените по-горе доказателства се установява, че ищецът е заплатил на адвокат хонорари както следва – 200 лв., 1500 лв., 3600 лв., удостоверени в договорите за правна помощ. По въпросът дали ответникът по иска по чл. 2 ЗОДОВ може да прави възражение за прекомерност е налице противоречива практика по чл. 290 ГПК, (решение № 442 от 08.04.2016 г. по гр. д. № 1643/2015 г., ГК, ІV, ГО, и решение № 255 от 02.11.2015 г. по гр. Д. № 1011/2015 г., ІІІ Г. О.), като е образувано и тълкувателно дело. В настоящият казус дори да се приеме, че възражението за прекомерност може да бъде разгледано, същото е неоснователно, тъй като заплатените хонорари кореспондират с минимално предвидените по Наредба № 1 от 2004 г. – чл. 12, чл. 13, ал. 1, т. 4, чл. 14. Ето защо искът за сумата от 5300 лв. се явява основателен. Уважавайки претенцията само за стойност от 5100 лв. първоинстанционният съд е допуснал нарушение, поради което решените в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 5100 до 5300 лв. следва да се отмени и сумата от 200 лв. да се присъди.
По отношение на иска за възстановяване на сумата, която ищецът е заплатил като хонорар в производството по Глава ІІІ „а“ ЗСВл, съдът намира, че същата е неоснователна, като предявена с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Този разход не е направен във връзка със защитата срещу незаконното обвинение в рамките на наказателния процес, поради което и не съставлява вреда по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ. Ако се приеме обратното би се стигнало до неравнопоставеност на две групи лица – тези, които са приели предложеното обезщетение от Инспектората няма да могат да претендират разхода за адвокат, представлявал ги по реда на Глава ІІІ „а“ от ЗСВл, и съответно – само тези, които ще сезират съда с искова претенция по ЗОДОВ ще могат да получат стойността на заплатено адвокатско възнаграждение за представителство пред Инспектората.
Предвид всички изложени по-горе аргументи атакуваното решение следва да бъде частично отменено и потвърдено в посочените по-горе части.
За процесуално представителство пред СГС допълнително следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 300 лв. За представителство пред настоящата инстанция с оглед обжалваемия интерес и уважената част от жалбата и възражението за прекомерност дължимият адвокатски хонорар е в размер на 300 лв. П. се част от разноските за заплатеното възнаграждение за вещо лице е 39,97 лв. (с оглед размера на уважената част от претенцията за имуществени вреди), като следва да се заплати и сумата за държавна такса пред САС от 10 лв.“
С допълнителното решение №909/17.4.2019 г. постановено по реда на чл.248 и чл.250 ГПК е прието, че „Молбата по чл. 250 ГПК за допълване на решението е неоснователна. Молителят е претендирал произнасяне по въззивна жалба № 165695 от 17.12.2018 г., срещу решение от 12.12.2018 г. Макар и това да не е изрично посочено в мотивите на съдебното решение, въззивният съд е разгледал всички въведени възражения на жалбоподателя (които са преповторени в двете жалби) и в диспозитива на решението си изрично е отразил че отменя частично основното решение, поправено с решение от 12.12.2018 г. и че потвърждава основното решение и поправящото го решение в останалата част. В този смисъл съдът се е произнесъл по всички искания, с които е бил сезиран (вкл. и проверката на поправящото решение).
Молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна. Съдът е разпределил разноските на страните с оглед крайния изход на спора пред въззивната инстанция, като се е произнесъл за това в решението си от 25.03.2019 г. Молителят не е излагал оплаквания относно дължимостта или размера на така изчислените разноски. Тезата на молителя се свежда до съждението, че му се дължат разноски за изготвената въззивна жалба срещу решение от 12.12.2018 г. и осъщественото във връзка с нея процесуално поведение. Както вече бе посочено, изложеното в двете жалби е идентично и осъществената процесуална защита не е била в по-голям обем, което да мотивира извод за присъждане на разноски допълнително, във връзка само с жалба срещу решение от 12.12.2018 г.“
В изложението към касационната жалба на ищеца – касационен жалбоподател се твърди, че с решенията си/основно и допълнително/ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.т. 1 и 3 и чл.280, ал.2 ГПК, в отхвърлителните части. Поставят се следните правни въпроси: 1.Дължи ли се присъждане на направените разноски в административната процедура по глава III от ЗСВ при предявяване на иск в съда по чл.2, ал.1 ЗОДОВ с включена претенция ,основана на чл.6 КЗПЧ ? и 2. Не следва ли при преценка дали една от страните е претърпяла вреди и дали следва да бъдат възмездени, да се отдаде предимство на нейните права и законни интереси пред хипотетичните такива на неучастващи в делото лица, а не обратното?
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението на ответника по исковата молба – касационен жалбоподател се твърди, че спорът е решение в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и се цитира практика на ВКС по чл.290 ГПК.
Относно имуществените вреди се поставя въпроса „Трябва ли претендираните имуществени вреди да са в пряка причинно – следствена връзка с незаконното обвинение ?
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По касационната жалба на ответника по исковата молба е депозиран отговор от ищеца по чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби и изложенията към тях и взе предвид отговора на ищеца по касационната жалба на ответника по исковата молба, намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете жалби, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС.
По естеството и двете изложения, в частите им относно неимуществените вреди съдържат въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложенията се цели допускане на въззивното решение до касационно обжалване относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен. В случая този размер е с ангажираните по спора доказателства и съответства на установените с тях болки и страдания, претърпени от ищеца в периода на наказателното производство.
По наведеното основание на касационния жалбоподател – ищец, по чл.280, ал.2 ГПК, съдът намира следното:
В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Само посочването на обстоятелството, че за нарушени правилата на формалната логика, без да се посочи в какво точно се изразява това, не дава основание на съда да приеме, че е налице основание за допускане на въззивното решение за касационно обжалване.
По касационната на жалба на ищеца, относно претърпяните имуществени вреди.
По първия от поставените въпроси, а именно: „Дължи ли се присъждане на направените разноски в административната процедура по глава III от ЗСВ при предявяване на иск в съда по чл.2, ал.1 ЗОДОВ с включена претенция ,основана на чл.6 КЗПЧ ?“, обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като макар и съдът е изложил изводи по него, хипотезите на чл.2 ЗОДОВ са ясно, точно и категорично очертани и не се нуждаят от тълкуване. В тях не се включва производството по глава III А от Закона за съдебната власт. В посочения смисъл въззивната инстанция е приложила точно закона.
По втория от въпроси – „Не следва ли при преценка дали една от страните е претърпяла вреди и дали следва да бъдат възмездени, да се отдаде предимство на нейните права и законни интереси пред хипотетичните такива на неучастващи в делото лица, а не обратното?“, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като същият е зададен бланкетно и не е обоснован, с това кои изводи на въззивния съд са довели до неговото поставяне.
По касационната на жалба на ответника, относно претърпяните имуществени вреди, по въпроса „Трябва ли претендираните имуществени вреди да са в пряка причинно – следствена връзка с незаконното обвинение ?“, въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване. Този въпрос е поставен бланкетно и съпоставянето му с решение №945/15.3.2010 г. по гр.д.№3026/2008 г. на ВКС, IV г.о., не дава основание за това. Касационният жалбоподател е следвало да обоснове искането си с конкретни изводи на апелативния съд, което не е сторил.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№690/25.3.2019 г. и решение №909/17.4.2019 г. по чл.248 и чл.250 ГПК, и двете по гр.д.№5578/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: