О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 936
гр. София 17.07.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 30 юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 7760 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника А. Й. Ц., чрез адв. Х. С. против решение № 1608/25.07.2013 г. по в.гр.дело № 983/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 07.12.2012 г. по гр.дело № 15575/2011 г. на Софийски градски съд, с което е осъден жалбоподателя да заплати на ищеца [фирма] [населено място] на осн.чл.79,ал.1 ЗЗД, вр.чл.240, ал.1 ЗЗД сумата 30 000 лв., заедно със законната лихва върху нея, считано от 11.11.2011 г. до окончателното изплащане, на основание чл.240,ал.2 ЗЗД да заплати сумата 2400 лв. лихва въру сумата 30 000 лв. за периода от 14.02.2007 г. до 14.02.2011 г., на основание чл.86 ЗЗД да заплати сумата 2 284.58 лв. лихва върху сумата 30 000 лв. за периода от 15.02.2011 г. до 11.11.2011 г. и на осн.чл.78,ал.1 ЗЗД да заплати сумата 4 237.40 лв. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според жалбоподателя при оспорена от него истинност на първата страница от процесния договор за заем неправилно въззивният съд е приел, че тежестта на доказване неистинността на оспорения документ е на жалбоподателя-ответник. Поддържа, че след като е оспорил истинността на първата страница от договора за заем, която представлява частен документ и тъй като същата не носи неговия подпис, то тежестта да докаже истинността на документа е на ищеца, който го е представил. Поддържа, че са нарушени правилата за разпределение на доказателствената тежест и по този начин съдът е допуснал съществен нарушение на съдопроизводствените правила, последица от което е неправилност на обжалваното решение.
В изложението са поставени въпросите: 1. кой носи доказателствената тежест при оспорване истинността на част/страница/ от частен диспозитивен документ, подписан от оспорващата страна на последна страница, но неподписан в оспорената му част, 2. как следва да се тълкува разпоредбата на чл.193,ал.3,пр.2-ро ГПК в случаите на оспорване на частен документ, съставен от повече от 1 страница? Може ли да се приеме, че договор, състоящ се от множество страници е „единен документ” и след като е подписан от оспорващия на последна страница следва да се счита, че всички останали неподписани страници също са подписани от него, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез адв. В. Д. в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1т.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.240,ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Прието е, че между страните по делото – жалбоподателят-ответник А. Й. Ц. и [фирма] г.В. на 14.02.2007 г. е сключен договор за заем за сумата 30 000 лв. Договорът е сключен в писмена форма. Възоснова на този договор жалбоподателят Ц. получил сума 30 000 лв. срещу задължението да я върне в срок до 14.02.2011 г., като дължи и лихва на заемодателя [фирма] в размер на 8% от посочената сума за уговорения срок по договора. Страните постигнали съгласие за същият размер дължима лихва при неизпълнение на задължението да се върне заетата сума от ответника до 14.02.2011 г. от деня на забавата до предявяване на иска.
Прието е, че оспорването на първата страница на приложения по делото писмен договор за заем от жалбоподателя е недоказано. Според въззивния съд договорът за заем е частен документ, който носи подписа на жалбоподателя-ответник и при оспорване истинността на този договор от ответника същият носи тежестта да докаже неистинността на документа. Съдът е приел, че отделните страници на договора за заем не представляват отделни частни документи със самостоятелно значение. Прието е съобразно разпоредбите на чл.178,ал.2 ГПК, че съдът преценява доказателствената сила на документа, включително добавките и други външни недостатъци с оглед на всички обстоятелства по делото. Приел е, че не е установено обстоятелството, че страните са договорили условия, различни от посочените в първата страница на процесния договор за заем. Съдът е взел предвид признанието на жалбоподателя, че е сключил писмен договор за заем и не е оспорил подписа си под документа на втора страница. Не са възприети показанията на разпитания свидетел в частта, с която установява, че подписаният договор бил от бланкетните с различно съдържание на първата страница от приложения договор по делото. Прието е, че не са представени доказателства от които да се установи, че договорът за заем е сключен при различни условия от посочените в приложения по делото договор за заем. С оглед на това съдът е направил извода, че оспорването на автентичността на частния документ от жалбоподателя е недоказано. Прието е, че съобразно отразеното на втора страница от договора същият е подписан в два екземпляра – по един за всяка от страните, като вторият екземпляр не е представен от жалбоподателя-ответник. Съдът е взел предвид отразеното становище на ответника в отговора на исковата молба, според който е имало първоначален договор от 2007 г., преди да бъде преподписан, данни за което не са установени от показанията на разпитания свидетел. Преценени са за нелогични твърденията на ответника, че и в двата случая на подписване на договора за заем ответникът не е получил екземпляр от него. С оглед липсата на доказателства, че договорът за заем е сключен при различни условия от посочените в приложения по делото договор съдът е направил извода, че оспорването на документа от ответника е недоказано.
При посочените съображения съдът е приел, че между страните по делото е сключен договор за заем, възоснова на който ищецът в качеството на заемодател предоставил на ответника сумата 30 000 лв. срещу задължението на последния да ги върне при условията и в сроковете, посочени в представения по делото писмен договор. Прието е, че вземането на ищеца е изискуемо и че ответникът заемополучател е в забава с оглед изтичане на уговорения срок за връщане на сумата. Прието е, че не е установено заплащане на дължимата сума от ответника. Съдът е приел, че исковете са основателни и доказани в пълен размер съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са уважени като основателни.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените въпроси в п.1-ви и 2-ри от изложението. Според тълкуването в т.4 от ТР № 1/2010 г. по т.дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставените въпроси от жалбоподателя касаят приложение разпоредбите на чл.193,ал.3 ГПК, която норма е ясна, пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Съобразно установената практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК тежестта за доказване неистинността на документа носи страната, която го е оспорила, ако той е подписан от нея, което правило се извежда от презумпцията за истинност на подписания документ и посочено в чл.193,ал.3, изр.2 ГПК/чл.154, ал.3 ГПК отм./. В този смисъл е решение № 254/14.07.2011 г. на ВКС по гр.дело № 569/2010 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК. Правните въпроси съдът е разрешил в съответствие с тази практика.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник А. Ц..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 1080 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1608/25.07.2013 г. по в.гр.дело № 983/2013 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 10962/14.10.2013 г., подадена от ответника А. Й. Ц., чрез адв. Х. С., съдебен адрес [населено място], [улица],ет.2,ап.4.
Осъжда А. Й. Ц. [населено място], [улица], ет.5,ап.10 да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.1 сумата 1080 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: