О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№937
гр.София, 07.10.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 510/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
М. С. П. от [населено място] е подала касационна жалба вх.№ 24274 от 18.05.2009 год. срещу въззивното решение от 09.04.2009 год. по гр.дело № 1081/2008 год. на Софийския градски съд, ІІ-г състав, с което е оставено в сила решението от 11.05.2007 год. по гр.дело № 3859/2005 год. на Софийския районен съд, 46-ти състав. С него е уважен иска по чл.108 ЗС, като жалбоподателката, Р. С. П. и М. С. Д. са осъдени да предадат на С. Ц. К., Е. М. Р., М. Л. Н., К. А. Н., Е. И. Н., В. И. Н. и С. И. Т. владението на апартамент № 21 с площ 64.48 кв.м. в[населено място], район „В.”, ж.к.”С. Т.”, бл.329, вх.А, ет.7, заедно с мазе № 21 и с 3.696% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав.
С допълнителна жалба вх.№ 4626 от 25.01.2010 год. и допълнителна жалба вх.№ 2854 от 18.01.2010 год. жалбоподателката развива по-подробно оплакванията си срещу въззивното решение и представя изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.
Представен е отговор на касационната жалба от Р. С. П. и М. С. Д. с вх.№ 15341 от 02.03.2010 год. С него двамата заявяват, че жалбата е основателна и че се присъединяват към нея.
Ответницата по касация С. И. Т. е на становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците са обезщетени със съсобственост по ЗОСОИ върху 59.64% ид.ч. от процесния апартамент, затова, че по реда на ЗНЧИМП от общия им наследодател е бил отчужден имот, който към момента на влизане в сила на З. е бил застроен с жилищен блок. Прието е по-нататък, че апартаментът е бил частна общинска собственост, а останалите 40.36% идеални части С. община продала на ищците. Не е било спорно, че ответниците/сега касатори/ живеят в апартамента, като са били настанени от общината под наем по безсрочно наемно правоотношение; жалбоподателката М. П. е подала през 2003 год. молба за закупуване на жилището; тримата ответници са ползвали жилището за времето от 1998 год. до 2003 год.
Градският съд е приел, че не съществува спор относно правото на ищците на обезщетение, нито, че ответниците са заявили право на собственост или други противопоставими права към момента на отчуждаване на имота по ЗНЧИМП.
Намерено е за неоснователно възражението на ответниците, че заповед № РД-21-012/04.04.2002 год. на Софийския областен управител, с която е уважено искането на наследниците на М. М. за обезщетяване със съсобственост в апартамент № 21 на основание чл.6, ал.1 и 3 ЗОСОИ, не е подписана от компетентното да я издаде лице. Прието е, че заместник-областният управител има право да замества областния управител, когато последният отсъства и че може да упражнява неговите правомощия. Според въззивния съд, ответниците носят тежестта да докажат, че към датата на подписване на заповедта заместник-областният управител не е имал право да замества областния управител, но такива обстоятелства не са били доказани, поради което е прието, че заповедта по чл.6 ЗОСОИ е издадена от компетентен орган и е произвела правно действие.
За неоснователно е намерено и възражението на ответниците за придобиване на апартамента по давност, доколкото през 1999 год. са подписали договор за наем, а с молба през 2003 год. са поискали да закупят имота в качеството си на наематели.
Като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се сочат: а/ противоречие с решение № 4903 от 28.10.1998 год. по адм.дело № 2369/1998 год. на ВАС, ІІІ отделение; б/ противоречие с тълкувателно решение № 2 от 14.05.1991 год. по гр.дело № 2/1991 год. на ОСГК на ВС; в/ противоречие с решение № 46 от 06.03.1998 год. по гр.дело № 1508/1997 год. на ВКС, ІV г.о. и с решение № 654 от 22.07.1999 год. по гр.дело № 211/1999 год. на ВКС, ІІ г.о.; г/ противоречие с тълкувателно решение № 31/1984 год. от 06.02.1985 год. на ОСГК на ВС и д/ въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: прекратява ли се договора за наем между ответниците и общината с предявяване на исковата молба от обезщетените със съсобственост по реда на ЗОСОИ и закупили идеалната част на общината от същия имот лица?
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Не е налице предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с позоваването на решение № 4903 от 28.10.1998 год. по адм.дело № 2369/1998 год. на ВАС, ІІІ отделение. Обхватът на съдебните актове, които законодателят е имал предвид при въвеждане на понятието за противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК включва решения и определения на първоинстанционен или въззивен съд, разглеждащ граждански дела, чиито съдебни актове са влезли в сила. Основанието по този текст не включва в съдържанието на понятието противоречива практика съдебните актове, постановени от административните съдилища, както и съдебните актове на районните и окръжните съдилища, постановени по спорове относно законосъобразността на обжалвани административни актове. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не включва също така и решенията и определенията на Върховния административен съд, които се постановяват по административни дела /срвн. чл.128 А./. Преодоляването на противоречията в съдебната практика по административни дела е от компетентност именно на Върховния административен съд /срвн., чл.258 и чл.259 А./. Ето защо, не би могло да се преценява дали обжалваното въззивно решение противоречи на представеното от касатора решение № 4903 от 28.10.1998 год. по адм.дело № 2369/1998 год. на ВАС, ІІІ отделение.
Евентуалното противоречие на въззивното решение с т.1 на тълкувателно решение № 2 от 14.05.1991 год. по гр.дело № 2/1991 год. на ОСГК на ВС, според която издаденият от некомпетентен по степен орган административен акт е нищожен, би могло да бъде проверявано при условие, че по делото е било установено със съответните доказателствени средства, че към деня на издаване на заповед № РД-21-012/04.04.2002 год. заместник-областният управител не е имал право да замества областния управител. Доколкото въззивният съд е приел, че доказателствена тежест да установят това обстоятелство носят ответниците по делото, с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите не се позовават на влязло в сила решение на първоинстанционен или въззивен съд, както и на решение на ВКС по приложението на чл.127, ал.1, изр.първо ГПК/отм./, в което общото правило за разпределяне на тежестта на доказване между страните в аналогични случаи да е било приложено по начин различен от възприетия с обжалваното решение.
Решение № 46 от 06.03.1998 год. по гр.дело № 1508/1997 год. ВКС, ІV г.о. не е относимо към настоящия казус, тъй като касае реституционното производство по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС, но не и производството по ЗОСОИ.
Позоваването на решение № 654 от 22.06.1999 год. по гр.дело № 211/1999 год. на ВКС, ІІ г.о. е във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд незаконосъобразно е отказал да отложи делото в заседанието на 18.03.2009 год., вследствие на което страната-жалбоподател била лишена от възможността да доведе допуснатите й свидетели. Решението обаче не е по приложение на чл.107, ал.2 ГПК/отм./, каквито предпоставки, според въззивния съд не са били налице, а касае допустимостта на свидетелските показания в производствата по искове по чл.108 ЗС за установяване придобиване по давност на правото на собственост върху земеделска земя. Ето защо, споменатото решение не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Като основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не може да послужи и позоваването на тълкувателно решение № 31/1984 год. от 06.02.1985 год. на ОСГК на ВС, съгласно т.2, от което в производството по предявен иск по чл.109 ЗС съдилищата са компетентни да разрешават спора дали подлежи на премахване строеж, направен без разрешение или в отклонение на разрешението. Тълкувателният акт се отнася до възможността по реда на косвения съдебен контрол гражданският съд по иск по чл.109 ЗС да преценява преюдициално дали административните актове, касаещи законността на строителството, и по-специално разрешенията за строеж подлежат на съобразяване и прилагане или не следва да бъдат зачетени, тъй като са нищожни. Указанията, отнасящи се до компетентността на съдилищата при преценка на актовете на администрацията във връзка със законността на строежа, дадени с тълкувателното решение, не могат да се отнесат пряко и към заповедта по чл.6, ал.1 и 3 ЗОСОИ, като преценката за валидност на последната зависи от доказване на обстоятелството дали към деня на издаването й заместник-областният управител е имал право да замества областния управител.
Формулираният с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване материалноправен въпрос относно прекратяването на наемно правоотношение с предявяване на иск за собственост не обосновава необходимост от разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК, тъй като макар и да е от значение за изхода на спора по делото, засяга само конкретното касационно производство и не би допринесло за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В обобщение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 09.04.2009 год. по гр.дело № 1081/2008 год. на Софийския градски съд, ІІ-г състав по жалба вх.№ 24274 от 18.05.2009 год. на М. С. П. от[населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/