О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 938
София, 16.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2204/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №2439 от 30.12.2013г. по в.гр.д.№3372/2013г. Софийски апелативен съд (САС) е потвърдил решение, постановено на 19.06.2013г. по гр.д.№3076/12г. на СГС, ГО, І-14 състав, с което Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на В. А. Т., на основание чл.2, ал.1, т.1 /в редакцията му преди изм. с бр.98 от 11.12.2013г./ ЗОДОВ сумата 3 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконен арест за времето от 15.04.2010г. до 29.07.2010г. по досъдебно производство № 832/09г. по описа на 07 РПУ – СДВР, пр.пр. № 2761/09г. на СГП, заедно със законната лихва върху тази сума от 29.07.2010г. до окончателното изплащане, както и сумата 143,07 лева разноски по делото, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 26 000 лева.Със същото решение САС е отменил първоинстанционното решение и в частта му, имаща характер на определение, с която В. А. Т. е осъден да заплати на СГС сумата 1230 лева – държавна такса и разноски по производството.
Касационна жалба против въззивното решение в частта, касаеща уважената част на исковата претенция, е подадена от Прокуратура на Република България чрез прокурор от Апелативна прокуратура [населено място]. В жалбата се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като САС се е произнесъл по процесуалноправен и по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Като такива сочи съответно въпросите : 1/”Предоставя ли чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ в редакцията му преди изменението с ДВ , бр.98/11.12.2012г. право на иск за обезщетение в случаите на незаконна мярка за процесуална принуда ”домашен арест”? и 2/“незаконността на мярката “домашен арест” предпоставка ли е да се ангажира отговорността на Държавата в лицето на Прокуратурата на Република България по чл.2 ал.1 т.1 ЗОДОВ в редакция преди изм. с ДВ, бр.98/11.12.2012г.?” . Счита, че като е приел, че по реда на посочената норма следва да се реализира отговорността на държавата за вреди от незаконен “домашен арест” , тъй като тази мярка е идентична с мярката “задържане под стража”, съдът е постановил решението си в противоречие с ТР№3/2004г. на ОСГК на ВКС. Поддържа, че във връзка с поставените въпроси поради липса на съдебна практика е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Подадена е и втора касационна жалба от Прокуратурата на Република България чрез юрисконсулт Б. Х. срещу въззивното решение в частта, касаеща уважената част на иска. В същата се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. В приложеното към жалбата изложение се поддържа оплакване, че съдът е дал неправилна правна квалификация на предявения иск и е ангажирал отговорността на П. по специалния закон, вместо по общия закон. С оглед изложеното счита, че въззивното решение противоречи на приложените съдебни актове на ВКС и ВС, постановени по реда на отменения ГПК.
Ответната страна В. А. Т. в представени писмени отговори чрез адв.И. взема становище, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност и на двете касационни жалби.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
С предявения пред СГС иск се претендира обезщетение за неимуществени вреди, които ищецът е претърпял през периода от 15.04.2010г. до 29.07.2010г. от наложена му мярка за неотклонение „домашен арест”. В исковата молба са изложени твърдения, че през посочения период мярката за неотклонение е била търпяна без законно основание и че наблюдаващият прокурор не е изпълнил задълженията си по чл.63, ал.5 НПК, като вместо да отмени незаконната мярка за неотклонение, му е наложил мярка за неотклонение „парична гаранция”, която мярка впоследствие е била отменена от съда. Изложил е твърдения, че през исковия период е търпял „незаконен арест”, поради което е предявил иска си за обезщетяване на претърпените вреди. Първоинстанционният съд е квалифицирал иска като такъв по чл.49 ЗЗД и го е уважил до размер 3000лв., а в останалата част до пълния заявен размер го е отхвърлил като неоснователен. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ /в редакцията му към завеждане на исковата молба – 27.02.2012г./. Приел е, че действително в чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ в редакцията му към завеждане на исковата молба е предвидена отговорност на държавата за вредите, причинени от органите на прокуратурата от незаконно задържане под стража, когато то е отменено поради липса на законно основание, но е счел, че по реда на тази разпоредба следва да бъде реализирана и отговорността на държавата за вредите от незаконен „домашен арест”. Основал е извода си на обстоятелството, че редът за вземане и за контрол на двете мерки за неотклонение – „задържане под стража” и „домашен арест”, е идентичен; че двете мерки са идентични и по същността си– с оглед ограниченията за лицата, по отношение на които са наложени, и времето, през което са търпени, се приспада от наказанието;че доколкото в практиката си наказателният съд приравнява мярката за неоклонение „домашен арест” на мярката за неотклонение „задържане под стража”, в какъвто смисъл е и практиката на ЕСПЧ, следва да се приеме, че точният смисъл на разпоредбата на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ е, че по реда на тази разпоредба подлежат на обезщетяване вредите, които са претърпени в резултат на незаконно лишаване от свобода, в това число и в случаите на наложена мярка за неоклонение „домашен арест”. Посочил е, че изводът му кореспондира и с чл.5, т.5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, който предвижда, че всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, се ползва с осигурено от правните процедури право на обезщетение, както и, че не е налице разумно основание да бъдат обезщетявани по различен съдопроизводствен ред вредите, причинени на граждани от незаконно лишаване от свобода под формата на наложена мярка за неотклонение „домашен арест”, след като е предвиден специален ред за реализиране на обективната отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от незаконното им задържане под стража. Приел е и това, че независимо от обстоятелството, че в обжалваното решение първоинстанционният съд е възприел неправилна правна квалификация на предявения иск, решението не е недопустимо, тъй като съдът е разгледал всички правно релевантни факти, не е нарушено и правото на защита на страните, тъй като в първоинстанционното производство те са били надлежно представлявани, а в доклада си по делото първоинстанционният съд е възприел правилна правна квалификация на иска. По основателността на иска въззивният съд е приел, че е доказано наличието на предпоставките на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ /в редакцията му към завеждане на исковата молба/ за ангажиране на отговорността на ответника Прокуратура на РБ за вредите, причинени на ищеца от органите на следствието и прокуратурата вследствие незаконен „домашен арест”; че отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 от ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното задържане; че с оглед данните по делото е безспорно установено, че на ищеца в качеството му на обвиняем по досъдебно производство № 832/2009г. по описа на 07 РУ – СДВР, пр.пр. № 2761/09г. на СГС, е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” на 18.04.2009г. ;че тази мярка за неотклонение е била изменена в „домашен арест” с определение от 08.10.2009г. на СГС, НО; че с оглед разпоредбата на чл.63, ал.4 НПК /в редакцията й към този момент/, мярката за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от една година, ако лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление, а с оглед чл.63, ал.5 НПК – след изтичането на този срок задържаният се освобождава незабавно по разпореждане на прокурора; че разпоредбите на чл.63, ал.4 и ал.5 НПК се прилагат и по отношение на мерките за неотклонение „домашен арест”;че в случая предвиденият в чл.63, ал.4 НПК едногодишен срок е изтекъл на 18.04.2010г., но в нарушение на ал.5 ищецът не е бил освободен от прокурора, а му е била наложена мярка за неоклонение „парична гаранция” и до внасяне на последната ищецът е следвало да продължи да търпи мярката за неотклонение „домашен арест”; че през периода от 19.04.2010г. до 29.07.2010г. ищецът е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража” без законно основание. С оглед събраните доказателства е обосновал и извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното му задържане под домашен арест и същите подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на РБ, на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ /в редакцията му към завеждане на исковата молба/. При определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко задържането му се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на работата му, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания – търпените значителни по степен душевни страдания и неудобства , довели до промяна в личностното му поведение, като се е обострила невротичната симптоматика, която е била възникнала по време на престоя му в следствения арест и е била компенсирана за периода, през който ищецът е търпял законно наложена му мярка „домашен арест”. Съдът е посочил и това, че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл.2 от ЗОДОВ се определя съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД – по справедливост. Прилагането на критерия „справедливост” предпоставя цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техният интензитет и проявление във времето, продължителността на незакнното задържане /три месеца/, въззивният съд е обосновал извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 3 000 лева е справедливо. Счел е за недоказано настъпването на неимуществени вреди в по-голям размер.
Поставените от касатора в изложението към първата касационна жалба въпроси обуславят извод за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същите са правно разрешени от въззивния съд и обуславят решаващите му изводи. Не е доказано обаче наличието на поддържаното от касатора допълнително основание – това по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. На първо място основанието е привързано към релевирания от касатора довод за недопустимост на решението поради това, че съдът е дал неправилна правна квалификация на предявения иск. Това твърдение на касатора е необосновано. Съдът е този, който квалифицира исканията на страните и не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Предметът на иска, от своя страна, се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Поради това и променената позиция на ищеца в хода на исковия процес относно приложимата към спорното правоотношение материалноправна норма, не е изменение на иска. Ако съдът, като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, прилага правните норми, това съставлява квалификация на материалното субективно право, предявено с иска. Грешната квалификация в този случай е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение, но не води до недопустимост на същото поради разглеждане на непредявен иск от съда.
На следващо място във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК касаторът твърди и противоречие на въззивното решение с ТР№3/2004г. на ОСГК на ВКС. Позоваването на това тълкувателно решение обаче е неуместно и не може да установи противоречие в твърдения от касатора смисъл, доколкото с последното не са давани правни разрешения по повдигнатите с изложението правни въпроси. Не на последно място с изложението си във връзка с поставените въпроси касаторът поддържа и наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК. Това допълнително основание също не е налице. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал наличието на такива предпоставки, а твърдението за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове извод за наличие на това основание.
Изложението на касатора , приложено към втората касационна жалба не съдържа изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Предвид този изход не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Предвид изхода на спора разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2439 от 30.12.2013г. по в.гр.д.№3372/2013г. на Софийски апелативен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение, постановено на 19.06.2013г. по гр.д.№3076/12г. на СГС, ГО, І-14 състав, с което Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на В. А. Т., на основание чл.2, ал.1, т.1 /в редакцията му преди изм. с бр.98 от 11.12.2013г./ ЗОДОВ сумата 3 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконен арест за времето от 15.04.2010г. до 29.07.2010г. по досъдебно производство № 832/09г. по описа на 07 РПУ – СДВР, пр.пр. № 2761/09г. на СГП, заедно със законната лихва върху тази сума от 29.07.2010г. до окончателното изплащане, както и сумата 143,07 лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: