О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 939
София, 16.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2936/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №2255 от 05.12.2013г. по в.гр.д.№2216/2013г. Софийски апелативен съд (САС) е отменил решение № 1923/18.03.2012г., постановено по гр.д. № 12300/2011 г. от Софийски градски съд в ЧАСТТА, в която е осъдена П. да заплати на К. Т. К. /К. Т. К./ на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 5000 /пет хиляди/ лв. до 20000 /двадесет хиляди/ лв., и вместо това е постановил отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за разликата от 5000 лв. до 20000 лева, която сума представлява обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършени две престъпления; отменил е решението на първоинстанциония съд и в ЧАСТТА, в която е осъдена П. да заплати на К. Т. К. деловодни разноски, за разликата над сумата от сумата от 23.20 /двадесет и три лева и двадесет ст./ лева до общо присъдените 100 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК; потвърдил е решението в останалата обжалвана част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. Т. К. /К. Т. К./ на основание чл.2, т. 2 от ЗОДОВ сумата от 5000 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума от 07.04.2011 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 20000лв. до пълният предявен размер от 250000 /двеста и петдесет хиляди/ лева, като неоснователен и недоказан.
Касационна жалба против въззивното решение в частта, касаеща отхвърлената част на исковата претенция, е подадена от К. Т. К. чрез адв. Г.. В жалбата се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон – основание за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неправилно приложение на нормата на чл.269 ГПК и неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, поради което и постановеното от него решение е в противоречие с установената съдебна практика в страната съгласно чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Счита, че допуснатите процесуални нарушения са съществени и се отразяват на правилностата на атакуваното съдебно решение, че вследствие на направените неправилни фактически и правни изводи на САС, същият е постановил съдебен акт в противоречие с Тълкувателно решение 3/22.04.2005г.на ОСГК на ВКС , според което “обезщетението по иск с правно основание чл.2 т.2 от ЗОДОВ следва да бъде определено глобално като се вземат под внимание от съда всички обстоятелства по делото и претърпени неимуществени вреди от ишеца.
Ответната страна Прокуратура на Република България чрез прокурор от Апелативна прокуратура [населено място] не взема становище по касационната жалба. Предявява насрещна касационна жалба против решението в частта досежно уважената част на претенцията, в която се релевират доводи за неправилност на решението. Касаторът по насрещната касационна жалба, в приложено към последната изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , тъй като с решението си Софийски апелативен съд се е произнесъл по процесуално-правен въпрос, който е решен в противоречие на практиката на Върховен касационен съд. Счита, че такъв е въпросът “за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.”.Според касатора обжалваното решение противоречи на посочената разпоредба, а също и на разпоредбите на т.З и т.11 от TP № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от TP № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Според касатора е налице и основанието по чл.280 т.2 ГПК, тъй като съдът да се е произнесъл по материално-правен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата. Счита, че такъв е въпросът , “свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ”. Посочва, че е налице противоречие в съдебната практика на отделните съдилища в страната, защото има различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което е довело в практиката до различно решаване на еднородни случаи. Позовава се на следните решения: № 70 от 27.04.2012 г. на ВКС по гр. дело № 748/2011 г., III г.о. ГК; № 158 от 09.06.2012 г. на ВКС по гр. дело № 708/2011 г. IV г.о. ГК; № 210 от 04.02.2011 г. на САС по гр. дело № 1220/2009 г., ГК, 4-ти състав.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
Изложението на касатора К. Т. К. не съдържа изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Всъщност, касаторът смесва основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В първия случай, допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон би довело до неправилност и/или необоснованост на решението и предпоставка за неговото касиране – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Във втория случай, би следвало да е налице произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, което негово становище, обуславящо крайните изводи, да е в противоречие със задължителната практика на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Такъв въпрос в случая не е формулиран. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение , които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъждат специфичните за основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки, поддържани от касаторите.
Предвид този изход и на основание чл.287 ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд №2255 от 05.12.2013г. по в.гр.д.№2216/2013г. В ЧАСТТА, с която след отмяна на решение на Софийски градски съд № 1923/18.03.2012г., постановено по гр.д. № 12300/2011г., в частта, в която е осъдена П. да заплати на К. Т. К. /К. Т. К./ на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 5000 /пет хиляди/ лв. до 20000 /двадесет хиляди/ лв., е постановено отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за разликата от 5000 лв. до 20000 лева, която сума представлява обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършени две престъпления; В ЧАСТТА, с която е отменено решението на първоинстанциония съд и в ЧАСТТА, в която е осъдена Прокуратурата на Р. България да заплати на К. Т. К. деловодни разноски, за разликата над сумата от сумата от 23.20 /двадесет и три лева и двадесет ст./ лева до общо присъдените 100 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК; И В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 20000лв. до пълния предявен размер от 250000 /двеста и петдесет хиляди/ лева, като неоснователен и недоказан.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на П.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: