О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 939
София, 17.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2879/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от П. на Р. Б. ,чрез п. от А. п. – С. и от адв.Д.Г. – процесуален представител на К. Т. Р. против решение № 2029/20.12.2012 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 2839/2012 год.,с което е потвърдено решение № 205/ 12.04.2012 год.на Врачански окръжен съд по гр.д. № 753/2011 год.,в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.2 ЗОДОВ на К. Т. Р. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв. , ведно със законната лихва върху тази сума от 06.04.2007 г. до окончателното изплащане,като за разликата над сумата 40 000 лв. до 70 000 лв.- пълния предявен размер е отхвърлен иска.Отменено е решението на Врачански окръжен съд в частта,с която предявеният иск с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 35 000 лв. до 40 000 лв. и е осъдена П. на Р. Б. да заплати на К. Т. Р. сумата 5 000 лв./над присъденото обезщетение от 35 000 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума от 06.04.2007 г. до окончателното изплащане.
Ищецът К. Т. Р. обжалва въззивното решение в частта, с която не се уважа претенцията му до пълния размер, а ответникът П. на Р.Б. по исковата молба в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца.
В касационната жалба на П. на Р. Б. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения на ВКС и едно на САС.
В касационната жалба на К. Т. Р. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС- ППВС № 4/1968 год. и ТР № 1/2009 год. на ОСГТК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК , а именно: за приложение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
За да измени частично първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата.Постановената оправдателна присъда по повдигнатото обвинение дава основание да се приеме, че обвинението и задържането на ищеца са били незаконни и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания,преминали в посттравматично стресово разстройство,придобило хроничен,необратим ход и довело да трайна промяна на личността, неудобства от семеен, социален и битов характер, накърняване на личен и професионален авторитет; предвид продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди, искът е основателен до 40 000 лева.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, а именно Постановления на Пленума на ВС, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Твърдението,че противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Неотносимо в случая е позоваването на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ,съгласно което в приложението на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК . Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на САС и ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2029/20.12.2012 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 2839/2012 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: