О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
гр. София, 17.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети ноември двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 5775/2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. Д. Т. против решение № 370 от 04.03.2013 г. по гр. дело № 3838/2011 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2 състав.
Ответниците – държавата чрез министъра на финансите, М. А. Н. и контролиращата страна – Софийски апелативна прокуратура не са взели становище.
Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предмет на жалбата е цитираното по – горе въззивно решение, с което състав на въззивния съд е отменил решение по гр. дело № 3626/2006 г. на Софийски градски съд в частта досежно иска по чл. 86 ЗЗД, предявен от В. Д. Т. и е постановил друго, с което е отхвърлил иска, предявен от настоящият жалбоподател против държавата, представлявана от министъра на финансите по чл. 86, ал.1 ЗЗД вр. чл.151 ЗИН /отм./ за заплащане на сумата 36 091.99 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 14 745.87 лв., обезщетение за невъзстановимата част от имота – сгради и терен в [населено място],[жк] [улица] /бивша „Народни будители”/ за времето от 21.01.1994 г. до 10.12.1996 г. и е присъдил разноски в полза на Министерство на финансите в размер на 1500 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел следните съображения: при предходното гледане на делото въззивният съд е отхвърлил иска поради липсата на данни за отправена от ищците покана до ответника преди предявяване на исковете за присъждане на обезщетения за невъзстановима част от конфискувания имот след отмяната на конфискацията на имуществото на А. Н. С. с решение по н.дело № 775/1993 г. на Върховния съд, с което е отменена присъда по н.о.х. дело № 10/1945 г. на Х състав на Н. съд; с оглед указанията на ВКС, дадени с решение по гр. дело № 1671/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. е изискана цялата преписка, по която е издадена документ № ДИ 94 В/13/10.02.1994 г., но покана от ищците до министерство на финансите липсва в преписката и в делото; вземането за обезщетение става изискуемо от поканата до държавата за изплащането му, като без значение за тази изискуемост е отмяната на конфискацията с решението на Върховния съд; възпроизвеждането на съдържанието на искането за заплащане на обезщетение в друг документ / писмо ДИ – 94 – В/26.01.1995 г. на МФ до кмета на [община] / не е достатъчно за приемане на основателност на иска, тъй като не е ясно в какво точно се състои искането – връщане на имота в реални граници или заплащане на обезщетение вместо това, като само във втората хипотеза това писмо би поставило ответника в забава по отношение на задължението му за заплащане на парично обезщетение.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е поставил правни въпроси, въпреки че твърди, че въззивният съд се е произнесъл по такива въпроси. Изложението съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение и твърдения, че е постановено в противоречие със съдебната практика, без да са съпоставени правните разрешения, приети от въззивния съд и съдилищата, чиято практика е приложена и да е обосновано наличието на противоречие между тях. Освен това практиката, на която се позовава касатора включва съдебни актове, които съгласно ТР № 1/2009 на ОСГКТК, т. 2 и т. 3 не формира допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол /арг. цитираното ТР на ОСГКТК/. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 на ОСГКТК на ВКС, т.1, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. С оглед на тези разяснения не съставляват формулиране на правен въпрос оплакванията на страната по съществото на спора. Нещо повече, оплакванията за неправилност на акта са ирелевантни за производството по допускане на касационното обжалване. Липсата на поставен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК самостоятелно води до недопускане на касационно обжалване на съдебния акт. Този извод не се променя и от общо заявеното от страната след направените доводи по съществото на спора, че решението противоречало на практика на съдилищата. Не е налице противоречива практика на съдилищата, когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви по обуславящи изхода на делото въпроси. Ето защо позоваването на решение по гр. дело № 1671/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. не релевира допълнително основание за допускане на касационен контрол, то има правно значение за нарушения по чл.281, т.3 ГПК, които обаче не са предмет на настоящето производство. Позоваването на решения по гр. дело № 1258/1999 г. на СГС и решенията на апелативния съд, което го потвърждава и на ВКС, което потвърждава въззивното решение, също така не са аргументирани с доводи за противоречиво разрешение на правни въпроси. Не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и във връзка с цитирането на ТР №3/2005 на ОСГК, както поради невъвеждането на правен въпрос, така и поради липсата на допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Същите съображения са относими към ТР №2/2009 на ОСГК, решение по гр. дело № 2701/2009 г, на ІІІ г.о. и решение по гр. дело № 15/2011 г. на СОС. Касаторът развива доводи по същество на спора, като поддържа, че изискуемостта на вземането настъпва, без да е необходима покана, довод намиращ се в противоречие със задължителните указания на ВКС, дадени с решение по гр. дело № 1671/2010 г., на което същевременно се позовава, за да обоснове, че въззивното решение е неправилно. По – нататък в приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът в противоречие със разясненията дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК се позовава на съдебни актове постановени по ч.н. дела, подробно изброени в изложението, които не формират практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК /виж т.2 и т.3 от ТР на ОСГКТК на ВКС/. Липсва противоречие в съдебната практика и в случаите, когато въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е намерил различно разрешение в практиката на административния съд, тъй като понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не включва практика на административните съдилища. Но в случая не може да се третира приложената практика и поради липсата на въведени правни въпроси, защото те формират общи основания по чл.280, ал.1 ГПК, които страната е задължена да развие в конкретните хипотези на т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, което както подробно вече се изложи касаторът не е направил в своето изложение. Същият не е обоснован общо основание по чл.280, ал.1 ГПК и в хипотезата на т.3 на тази разпоредба. За да се обоснове основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК страната следва да посочи правния въпрос, по който съдът се е произнесъл и по който е формирана неправилна практика или неактуална практика, да обоснове насоката, в която според нея тази практика трябва да се развие или ако уредбата е непълна, неясна или противоречива да посочи конкретните норми, в какво се състои тяхната непълнота, неяснота или противоречивост, за да се създаде практика по приложението им. В настоящият случай касаторът е развил в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, представляващи друг вид касационни основания, които се разглеждат в производството по чл. 290 ГПК, тъй като обсъждането им се предпоставя от допускане на касационното обжалване, т.е. обсъждането им в производство по чл. 288 ГПК е недопустимо. Въвеждането на мотивирано изложение на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК е задължение на касатора. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда тези основания от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването и необосноваването им има за последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 370 от 04.03.2013 г. по гр. дело № 3838/2011 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: