О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
София, 08.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.дело № 1068/2015 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, депозирана от ЗД Б. И. АД [населено място], чрез процесуалния му пълномощник адв. М. Г., срещу решение № 43/08.01.2015 г. по в.гр.д. № 3569/14 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, Х състав, с което, след частична отмяна на решение от 21.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 11817/2013 г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, VІІІ състав, касаторът е осъден да заплати на Е. В. П. от [населено място] сумата 32 474 лв. – застрахователно обезщетение за противозаконно отнемане на МПС, марка МЕРЦЕДЕС, модел ML 320 SD1 с ДК [рег.номер на МПС] , на основание чл.208 ал.1 КЗ, както и сумата 3 737 лв. – съдебно-деловодни разноски.
В жалбата се поддържат касационни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, релевират се и такива за съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд. Моли се за неговата отмяна като неправилно и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Допускане на касационно разглеждане се претендира в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по изрично формулирани правни въпроси, като изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е инкорпорирано в касационната жалба.
Ответникът по касационната жалба Е. В. П., чрез процесуалния си представител – адв. Я. Т., е депозирал в срока по чл.287 ГПК писмен отговор, с който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационната жалба, а по съществото й – че същата е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията за редовност.
За да счете въззивната жалба на ищеца Е. П. за основателна и да присъди обезщетение в посочения по-горе размер, съставът на Софийския апелативен съд е счел за безспорна фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд, а именно, че между страните е бил валидно сключен договор за имуществена застраховка относно процесния лек автомобил МЕРЦЕДЕС с посочени по-горе идентификационни данни; по време на неговото действие автомобилът е бил противозаконно отнет, образуваното по този повод досъдебно производство е било спряно до установяване извършителя на деянието; малкият регистрационен талон не е бил предаден на застрахователя при образуването на щетата, като според ищеца местонахождението му било неизвестно; действителната пазарна стойност на автомобила към момента на противозаконното му отнемане е установена посредством назначените две САТЕ и с оглед становището на първото вещо лице, възприето от въззивния съд, възлиза на 32 474 лв.
От правна страна по съществения за страните спор за приложението на ОУ, раздел ІІІ, т.1.11.2, съставът на въззивния съд е приел, че непредставянето от страна на застрахования на част ІІ от регистрационния талон /т.нар. „малък талон”/, дори да се дължи на оставянето му в автомобила, не съставлява обстоятелство, изключващо застрахователния риск, както е посочено в цитираната по-горе клауза. Прието е, че тя противоречи на императивната правна норма на чл.211 КЗ, изчерпателно уреждаща хипотезите, в които застрахователят може да откаже плащането на обезщетение; на посоченото основание е нищожна и съответно не може да бъде приложена. Не са споделени и доводите на ответника, че са налице предпоставките на чл.211 т.2 КЗ, за да може да се квалифицира неизпълнението на задължение по застрахователния договор /в случая – оставянето на малкия талон в автомобила/ като значително, в какъвто смисъл е цитирана съдебна практика на ВКС, вкл. по чл.290 ГПК – решения №№ 211/06.12.2012 г. по т.д.№ 1029/2011 г., ІІ ТО; 22/12.09.2013 г. по т.д.№ 679/11 г., ІІ ТО; 49/29.07.2013 г. по т.д.№ 840/12 г., І ТО; № 86/18.07.14 г. по т.д.№ 2230/13 г., ІІ ТО и др . Посочено е, че конкретното неизпълнение може да бъде евентуално относимо към предпоставките на чл.207 ал.2 КЗ за намаляване на дължимото застрахователно обезщетение, но в случая този въпрос не следва да се обсъжда, т.к. подобно искане или възражение от застрахователя в хода на процеса не е правено.
При така формираната решаваща воля на съда относно изхода от спора, касаторът формулира следните въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, за които счита, че са от значение за изхода по конкретното дело:
1.1. Може ли да се приеме за установено настъпило застрахователно събитие, покрито по условията на полицата, предвид обстоятелството, че искът се основава на извършено престъпление, което съставлява застрахователно събитие, но не е представен влязъл в сила съдебен акт, който да установява извършеното престъпление, твърдяно в исковата молба? 1.2. Ако ищецът по иск с правно основание чл.208 ал.1 КЗ твърди, че е настъпило застрахователно събитие по условията на полицата, което обаче представлява престъпление от определен вид, то следва ли това престъпление да се установява с влязъл в сила акт на съда /наказателен – присъда, решение, споразумение или граждански – решение по чл.134 ал.5 ГПК/, за да може да се приеме за извършено съответното престъпление? 2. Ако застрахователят е оспорил иска на застрахован по имуществена застраховка изцяло, като се позовава на клауза от ОУ, която му дава това право, но съдът счита, че тази клауза касае само повишаване на риска, то трябва ли ответникът – застраховател да прави изрично оспорване в този смисъл, както и да събира доказателства, за да може съдът да разгледа възражението, или съдът може и по свой почин да го съобрази в решението си, вкл. и да събира доказателства по свой почин в хода на делото? 3.1. Може ли по тълкувателен път съдът да разширява застрахователното покритие извън границите, очертани в самия договор за застраховка и закона /като последица да определи и съответно размера на дължимата се застрахователна премия, защото нейната стойност се определя според риска, включително обема на събитията, които се покриват/? 3.2. Ако застрахователят по имуществена застраховка за вреди върху МПС е уговорил изрично в застрахователния договор, че „не покрива риск”, респективно „не е застрахователно събитие” по смисъла на полицата кражбата на МПС в случай, че в него е оставен талон за регистрация /първа и/или втора част/, то може ли застрахователят да бъде задължен да заплати обезщетение, на основание чл.211 КЗ, който засяга хипотеза, в която е налице застрахователно събитие, но отказът за изплащане на обезщетение засяга конкретно неизпълнение на договора, което не влече след себе си отпадане на застрахователното покритие? 3.3. Ако разпоредбата на чл.211 КЗ е единственият критерий за определяне на случаите, в които застраховател може да откаже плащане на обезщетение, то тогава какво ще попречи застрахователите да бъдат задължавани да плащат обезщетения за събития, които не са имали намерение да покриват и за които не им е платена премия, както е по настоящото дело?
Допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК са обосновани по следния начин:
По първия въпрос /1.1. и 1.2/ се твърди наличието на противоречие между приетото в обжалваното решение и задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК /решение № 72/12.03.2010 г. на ВКС, ІІ ГО, и решение № 4/21.03.12 г. на ВКС, ІІ ТО по т.д.№ 81/2011 г. /. По втория въпрос се поддържа наличие на противоречие с решение № 211/06.12.2012 г. на ВКС, ІІ ТО по т.д.№ 1029/2011 г. По третия въпрос /3.1., 3.2. и 3.3./ касаторът счита, че след като кражбата на МПС с оставени в него регистрационни талони представлява изключен риск според ОУ по полицата, разпоредбата на чл.211 ГПК е напълно неприложима, т.к. липсва изцяло застрахователно събитие и такъв риск не е покриван. Намира, че въпросът следва да бъде разрешен при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение, при съобразяване с критериите на ТР № 1/2009 г. от 19.10.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно приложението на чл.280 ал.1 ГПК, приема, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Първата група въпроси не се явяват обуславящи за изхода на спора, т.к. не са мотивирали нито един от основните правни изводи на съда. Те не са били поставяни за разглеждане по делото, доколкото ответникът никога не е възразявал, че липсва кражба на автомобила по смисъла на договора между страните. Напротив, както в хода на образуваната щета, така и в хода на исковото производство, застрахователят се позовава изцяло на клаузата на чл.1.11.2. от ОУ, съгласно която не се покриват загуби при кражба на цяло МПС в случай, че се докаже по безспорен начин, че в него са били оставени ключовете му, дистанционно за сигнално-охранителната система на автомобила или свидетелство за регистрация – част І /ІІ/. След като наличието на застрахователно събитие „кражба” не е било оспорено, а доводите, че то като престъпление по НК следва първо да се установи по съответния ред, се навеждат едва пред настоящата инстанция, същите не могат да се считат за част от спорния предмет и да обусловят допускане до касация по чл.280 ал.1 ГПК /т.1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК/. Освен това допълнително релевираните критерии по чл.280 ал.1 т.1 ГПК също не са налице, доколкото цитираните решения по чл.290 ГПК касаят други спорни хипотези и липсва противоречиво разрешаване на едни и същи правни въпроси в решението на САС и практиката на ВКС.
По отношение на втория въпрос, който може да се квалифицира като значим за изхода от спора, следва да се посочи, че съдът може по свой почин да събира доказателства в определени случаи /вкл. разяснени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТКВКС от 09.12.2013 г./, но само във връзка със спорния предмет по конкретното дело. Оспорването на иска като неоснователен, без нарочно възражение в условията на евентуалност, че дължимото застрахователно обезщетение подлежи на намаляване по реда на чл.207 ал.2 пр. 2 КЗ, не задължава въззивния съд да извършва подобни процесуални действия. В този смисъл вж. Решение № 4/04.02.2013 г. по т.д.№ 23/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, представляващо задължителна съдебна практика, която се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, като предходно дадени разрешения в евентуално друг смисъл следва да се считат за преосмислени. Обжалваното решение е съобразено именно с цитираната практика, поради което следва да се приеме, че по този въпрос не са налице факултативните основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на решението до касационна проверка.
Последната група въпроси не покрива общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК. Въпроси 3.1. и 3.2. са изцяло обусловени от конкретните клаузи на сключения между страните договор /ОУ/, уреждащи правилата и изключенията за изплащане на обезщетение. Интерпретацията на клаузите, която поддържа касаторът, не съвпада с направената от съда преценка на същите, принципно относима към касационното основание по чл.281 т.3 ГПК – необоснованост на решението /и поради това без значение за предмета на производството по чл.288 ГПК/. Същевременно соченото необосновано „разширяване на застрахователното покритие” от страна на съда не съответства на изложените от въззивната инстанция мотиви. Последният въпрос /3.3./ е прекалено хипотетичен и абстрактен и по тези съображения няма характера на правен, поради което и отговор не му се дължи.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени сторените от него разноски за процесуална защита – сумата 1 550 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно направеното с отговора искане и представените доказателства.
Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 43 от 08.01.2015 г. по в.гр.д. № 3569/2014 г. на Софийския апелативен съд, ГК, Х-ти състав.
ОСЪЖДА ЗД Б. И. АД [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на Е. В. П. – [населено място], ЕГН [ЕГН] съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция в размер на 1 550 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: