О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 941
София, 29.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 770 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Р. И. И. , в качеството й на Е. “Р”, с адрес за призоваване в гр. С., чрез процесуалния й представител адв. И, против въззивното решение № 495 от 17 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 144 по описа на Софийския градски съд за 2007 г., с което е оставено в сила решение без номер от 15 септември 2006 г., постановено по гр.д. № 412 по описа на районния съд в гр. С. за 2005 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на процесуалните правила, защото съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 193 от КТ, като касаторката само била създала условия на отказ да приеме поканата за даване на обяснения; съдът неоснователно не е съобразил свидетелските показания за това, че нито един от посочените от ищцата свидетели не са се появявали в офиса от есента на 2004 г. до уволнението на ищцата, за да удостоверят, че касаторката е отказала да приеме обясненията. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че се иска отмяна на обжалваното решение поради противоречието му с практиката на ВКС и защото спорът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправен или процесуалноправен въпрос не е зададен. Представени са две решения на ВКС – решение № 2* от 9 януари 2007 г. на ІІІ ГО и решение № 1* по гр.д. № 759 по описа на ІІІ ГО за 1998 г.
Ответницата Д. К. Б. от гр. С., чрез процесуалния си представител адв. С, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква доводи за неоснователност на жалбата, както и за липса на предпоставки за допускането на решението до касационен контрол.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че към датата на уволнението си ищцата не се е ползвала от закрилата на чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ, защото не е била в разрешен отпуск, нито от закрилата на чл. 333 ал. 1 т. 2 от КТ, защото не е била трудоустроена към същата дата; работодателят не е дал реална възможност на ищцата да представи обяснения, тъй като отказал да разговаря с нея и да приеме писмените й обяснения, което е удостоверено по съответния начин, а отправянето на писмена покана за обяснения само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че процедурата по чл. 193 от КТ е спазена; не е налице хипотезата на чл. 193 ал. 3 от КТ, защото е доказано, че ищцата е полагала усилия да представи обяснения, но от страна на работодателя са й правени пречки за това.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Преди всичко съдът намира за нужно да отбележи, че условие за допускане на атакуваното решение до касационен контрол е поставяне на въпрос, който е разрешен от въззивния съд и чието разрешаване по различен начин би имало решаващо значение за изхода на спора, като този въпрос има принципно значение не само за конкретния случай, но и за правосъдието изобщо. Едва след поставянето на подобен въпрос за касационния съд е открита възможността да извърши преценката за това дали този въпрос е разрешен от въззивния съд в нарушение на критериите за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Извличането на значимия в посочения смисъл въпрос от текста на касационната жалба или изложението към нея, или евентуално от съпоставката на оплакванията на касатора с представената съдебна практика, е недопустимо, тъй като касаторът е длъжен да съобрази всички изисквания на закона предвид производството по допускане на въззивното решение до касационен контрол, а извличането на подобен въпрос би нарушило основния принцип за диспозитивност на гражданския процес и би поставило страните в неравностойно положение. Следва още да се посочи, че недоволството на касатора от изводите и констатациите на съда, не е основание за допускане до касационен контрол.
По изложените съображения искането на касаторката е такова по чл. 281 т. 3 от ГПК, което обаче може да бъде предмет едва на същинското касационно производство, стига атакуваното решение да бъде допуснато до такова при наличието на някое от условията по чл. 280 ал. 1 от ГПК. Вярно е, че касаторът сочи, че иска отмяната на решението поради противоречието му с практиката на ВКС и тъй като спорът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но това искане не държи сметка за необходимостта касаторът да посочи по кой материалноправен или процесуалноправен въпрос се иска подобно произнасяне. От посочените решения на ВКС е явна константната практика за необходимостта работникът или служителят да има възможност да се защити чрез процедурата по чл. 193 от КТ. Касаторът обаче не е посочил по какъв проблем разрешението на съда е постановено в противоречие с установената съдебна практика, нито пък по кой въпрос произнасянето на съда ще е от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона.
Ответницата Б. претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК, но доказателства за сторени такива пред касационния съд няма, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 495 от 17 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 144 по описа на Софийския градски съд за 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: