О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№942
София, 11.10.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 430 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба от М. В. И. и М. В. К., чрез пълномощника им адвокат Б. К. против решение № 289 от 28.12.2009 г., постановено по гр.д. № 319 по описа за 2009 г. на Окръжен съд-Смолян в частта, с която е отменено решение № 138 от 17.06.2009 г. по гр.д. № 457/2007 г. на С. районен съд и е постановено друго за признаване за установено по исковете на А. Д. Т., Н. Д. Т. и Д. А. Т. /конституирани по реда на чл.120 ГПК-отм. като правоприемници на ищцата Р. И. Т./ спрямо С. М. К., М. В. И. и М. В. К., че наследодателите на Р. Т. и С. К. са били собственици при образуване на ТКЗС по наследство и давностно владение на недвижим имот в землището на[населено място], [община]: нива от 1 дка в м.”Г. н.” и ливада от 0.3 дка в м.”Е.” при посочени граници, който имот понастоящем представлява поземлен имот № 69345.11.138 по кадастралната карта на[населено място] с площ от 1.249 дка, при посочени граници и е отменен, на основание чл.431, ал.2 ГПК-отм. нотариален акт № 30 от 26.04.2007 г., том ІІІ, рег. № 2208, дело № 393/2007 г.- на нотариус Н. К., действаща в района на РС-Смолян, както и по частна касационна жалба на М. В. И. и М. В. К. против определение № 39/8.02.2010 г. по гр.д. № 319/2009 г. на Окръжен съд-Смолян, което са осъдени да заплатят разноски за първоинстанционното и въззивното производство на А. Д. Т., Н. Д. Т. и Д. А. Т. и държавна такса по сметка на С. районен съд.
Ответниците по касационната жалба А. Д. Т., Н. Д. Т. и Д. А. Т. оспорват наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, като претендират направените разноски.
Смолянският окръжен съд е приел, че на ищците, като наследници на И. К., поч. 1932 г., съпругата му С. К., поч.1996 г. и дъщеря им Р. Т. са заявили нива от 1 дка в м.”Г. н.” и ливада от 0.3 дка в м.”Е.” и с решение от 12.12.2006 г. им е възстановена собствеността върху нива от 1.605 дка в м.”Г. н.”, въз основа на емлячен регистър от 1935 г., който имот е отразен с номер 11.132. Ответниците, като наследници на М. С. К., са заявили за възстановяване 1.2 дка в м.”Е.“ /и не са поискали възстановяване на друг имот в същата местност или в м.”К.”/ и с решение от 12.03.2007 г. са им възстановени 1.249 дка въз основа на емлячен регистър от 1949 г., който имот е отразен с № 11.138 и за площта си от 1.249 дка припокрива възстановения на ищците имот № 11.132. Обсъждайки данните в свидетелските показания в съвкупност с представените писмени доказателства и експертни заключения, съдът е обосновал извода, че местонахождението на процесния имот е съответствало на притежавания от наследодателите на ищците имот.
Касаторите се позовават и на трите хипотези по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Считат, че въззивното решение противоречи на указанията по Тълкувателно решение № 1/1997 г. по гр.д. № 11/1997 г., ВКС, ОСГК относно наличието на правен интерес за ищците от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и относно правната природа на самия иск. Тезата е обоснована с твърденията, че уважаването на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ предполага главно доказване, че земята, предмет на възстановяване, описана точно по граници, местност и площ, е била земеделска към момента на колективизацията и е притежавана от заявителя или от него наследодател преди кооперирането. Именно посочените предпоставки е изследвал въззивният съд, като е обосновал всеки от изводите си въз основа на представените доказателства, с оглед на което решението му е в съответствие както с посоченото Тълкувателно решение, така и с решение № 1083 от 12.11.2008 г. по гр.д. № 4448/2007 г., ВКС, ІІ г.о. В определение № 236 от 27.03.2009 г. по гр.д. № 15/2009 г., ВКС, ІІ г.о. е поставен въпросът допустимо ли е в производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ съдът да се произнася по валидността на решенията на ОСЗ и на тази основа да формира извода си за основателност на иска, който въпрос е неотносим към настоящия случай, тъй като съдът е изследвал заявяването и постановяването на решения за възстановяване правото на собственост само с оглед преценка правния интерес от предявяването на иска.
Вторият поставен въпрос е във връзка с преценка на доказателствата по делото, като се поддържа, че съдът не е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, поради което е направил необоснован извод, че искът е основателен и което противоречи на Постановление № 1/1953 г. на Пленума на Върховния съд, както и разрешенията по решение № 923/14.04.1960 г. по гр.д. № 1756/1960 г., ІІІ г.о. и определение № 191 от 12.03.2009 г. по гр.д. № 4554/2008 г., ВКС, І г.о. По същество поставеният въпрос е свързан не с наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК /още повече, че касаторите не са посочили конкретни доказателства, доводи или обстоятелства, които въззивният съд да не е обсъдил или съобразил/, а с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК „съществено процесуално нарушение” и „необоснованост”, които обаче подлежат на разглеждане във фазата на постановяване на касационното решение при преценка законосъобразността на атакуваното въззивно решение.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обосновано с тезата на касаторите, че въззивното решение противоречи на посочената от тях практика ВКС по въпросите за индивидуализацията на процесния имот и доказателствената сила на писмените доказателства, въз основа на които ищците са основали правото си на собственост, като в нарушение на разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК /отм./ въззивният съд е приел идентичност между процесния имот, индивидуализиран в исковата молба и земеделските имоти, фигуриращи в представените от ищците декларации за притежавани непокрити недвижими имоти и емлячни регистри, в които липсват граници. Съдебните актове, на които се позовават касаторите не удостоверяват наличието на противоречива съдебна практика по поставените въпроси. В случая и двете страни са легитимирали правата на наследодателите си с косвени доказателства – емлячни регистри и декларации за притежавани непокрити недвижими имоти, в които не са били посочени границите им – като липсват твърдения, че наследодателите на ищците са извършили разпореждане с правата си преди кооперирането, а спорът е бил относно идентичността на местностите „Е.” и „Г. н.” и съответно кой от притежаваните от наследодателите имоти съответства на процесния. По подобен спор е налице произнасяне единствено с решение № 1494 от 22.01.2009 г. по гр.д. № 5709/2007 г., ВКС, ІІ г.о., но в този случай е прието, че липсват категорични данни, наследодателят на ищците да е придобил собствеността към момента на внасяне на земеделските земи в ТКЗС, докато в настоящия случай спорът е не относно притежанието на правото на собственост, а за конкретното местонахождение на имотите, притежавани от наследодателите, а в този смисъл не е налице противоречиво разрешаван правен въпрос.
По отношение основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторите считат, че от значение за точното прилагане на закона е разрешаването на въпроса за необходимата индивидуализация на спорния предмет на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, съответно отговаря ли на условието по чл.98, б.”г” и „д” ГПК /отм./ едно обстоятелствено изложение за права към минал момент и не следва ли тази индивидуализация да бъде направена към момента, който е от значение за правото на собственост, т.е. годините на представените по делото писмени доказателства, а не само към момента на внасянето на земите в ТКЗС или завземането им. Въпросът е изцяло неотносим към спора по делото, който засяга не твърдения за придобиване на собствеността на един и същи имот от различни лица на различни основания, а установяване старите реални граници на кой от имотите, притежавани от наследодателите на всяка от страните, съответства на местонахождението на процесния имот, т.е. релевантна е единствено индивидуализацията към момента на кооперирането.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение, като касаторите бъдат осъдени да възстановят направените от ответниците по жалбата разноски в размер на 700.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. Р..
По основателността на частната жалба против определение № 39/8.02.2010 г., постановено по реда на чл.192, ал.4 ГПК-отм.:
Съдът е бил валидно сезиран с искане на ответниците по делото за присъждане на направените от тях в първоинстанционното и въззивното производство разноски, които им се дължат от ищците съгласно чл.64, ал.2 ГПК-отм. Единственият довод в частната жалба е, че определението е незаконосъобразно, тъй като ищците ще дължат разноски и държавна такса само в случай, че въззивното решение остане в сила, а неговата правилност тепърва ще бъде предмет на касационна проверка. Този довод е неотносим при преценка законосъобразността на определение за присъждане на разноски. Съгласно чл.189, ал.1, б.”д” ГПК-отм. всяка инстанция се произнася с решението си и по въпроса в тежест на коя от страните се възлагат разноските, т.е. присъждането им не зависи от влизането в сила на съдебното решение. В случая въззивният съд законосъобразно е отстранил пропуска си да се произнесе по въпроса за разноските с оглед изхода на въззивното производство, поради което атакуваното определение следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 289 от 28.12.2009 г., постановено по гр.д. № 319 по описа за 2009 г. на Окръжен съд-Смолян.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 39/8.02.2010 г. по гр.д. № 319/2009 г. на Окръжен съд-Смолян.
ОСЪЖДА М. В. И., ЕГН [ЕГН] и М. В. К., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес:[населено място], [улица] и съдебен адрес:[населено място], [улица], ет.3, адвокат Б. К. да заплатят на А. Н. Т., ЕГН [ЕГН], Н. Д. Т., ЕГН [ЕГН] и Д. А. Т., ЕГН [ЕГН], тримата с адрес:[населено място],[улица] и съдебен адрес:[населено място], бул.”Б.” № 6, адвокат Е. Р. разноски за настоящото производство в размер на 700.00 /седемстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: