2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 942
София,20.12.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 887/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 44 от 21.06.2012 г. по в. т. д. № 80/2012 г. на Бургаски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 210 от 23.12.2011 г. по т. д. № 266/2010 г. на Бургаски окръжен съд, е открито производство по несъстоятелност на [фирма], [населено място]; обявена е неплатежоспособността на същото с начална дата 22.12.2011 г.; назначен е временен синдик на дружеството и е свикано Първо събрание на кредиторите.
Касаторът [фирма], [населено място] поддържа становище, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Излага подробни съображения срещу извода на съда за настъпила неплатежоспособност на дружеството-длъжник, като твърди, че същият е необоснован и изграден при допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила относно преценката на събраните по делото доказателства. Според посочения касатор, решаващият състав не е установил точния размер на претендираните от молителя вземания по процесните договори за заем по съображения, че това следва да бъде извършено в производството по приемане на вземанията, както и че неоснователно е счел за съществуващо вземането на молителя по единия от процесните договори за заем – този от 14.10.2005 г., без да вземе предвид направеното възражение за погасяването му по давност. Несъгласие е изразено и с отказа на съда да възприеме заключението на допуснатата във въззивното производство счетоводна експертиза досежно вида на задълженията по договорите за заем, недопустимо преквалифицирайки ги от дългосрочни в краткосрочни с оглед оставащия период /по-малко от една година/ до настъпване на тяхната изискуемост, а не с оглед момента на сключването им, без да разполага със съответните специални знания и опит. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и във връзка с преценката дали притежаваните от дружеството-длъжник недвижими имоти /построените от него апартаменти с цел продажба/ представляват дълготрайни или краткотрайни материални активи, а също и във връзка с приложимостта на презумпцията по чл. 608, ал. 2 ТЗ относно спиране на плащанията. Според касатора, решаващият състав не е съобразил обстоятелствата, че същият е работещо дружество, което сключва сделки и изпълнява задълженията си по тях /включително и в хода на процеса/; че получава плащания от свои длъжници и че разполага със значително по обем и стойност имущество, което само по себе си е достатъчно, за да покрие стойността на всички претендирани от молителя вземания.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора [фирма], [населено място] като значими за конкретното дело са посочени въпросите:
1. Дали точният размер на задълженията на длъжника в производството по несъстоятелност е от значение за формиране изводите на съда за наличието на неплатежоспособност и длъжен ли е съдът да изследва и да се произнесе по него в мотивите на своето решение. По отношение на този въпрос касаторът поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 56 от 15.02.2007 г. по т. д. № 619/2006 г. на І т. о.; решение № 66 от 11.03.2008 г. по т. д. № 525/2007 г. на ІІ т. о.; решение № 1012 от 13.02.2008 г. по т. д. № 600/2007 г. на ІІ т. о. и решение № 22 от 04.02.2005 г. по гр. д. № 293/2004 г. на І т. о. При условията на евентуалност се поддържа и основанието по чл. 230, ал. 1, т. 3 ГПК;
2. Кои са критериите за определяне на едно вземане като краткосрочно или дългосрочно, съответно: Кога едно парично задължение е краткосрочно или дългосрочно; към кой момент следва да се определя едно парично задължение като дългосрочно или краткосрочно – към момента на възникване, когато възниква и задължението за осчетоводяване или към друг момент /момента на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност или момента на постановяване на съдебното решение/; Има ли задължение длъжникът да реквалифицира /преквалифицира/ едно възникнало и изначално правилно осчетоводено и отразено в баланса дългосроччно парично задължение като краткосрочно, когато, поради изтичане на определен период от време, срокът до датата на падежа е намалял на една година; Може ли съдът при постановяване на решението служебно да „преквалифицира” осчетоводените вземания, ако констатира наближаване на датата на падежа. По отношение на поставения въпрос касаторът твърди, че решаването на същия е от значение за точното прилагане на закона, тъй като по него няма формирана трайна съдебна практика;
3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства. Твърдението на касатора е, че този процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на ІV г. о. и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о.;
4. За задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди и съобрази при решаването на делото всички възражения на ответната страна. Допускането на касационното обжалване по отношение на този въпрос се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че въззивният акт противоречи на решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на ІV г. о. и евентуално – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона.
Касаторът [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение само в частта за определената дата на неплатежоспособност на длъжника [фирма], [населено място] – 22.12.2011 г., като счита, че за такава следва да бъде определена или датата 28.02.2009 г., когато е извършено последното плащане на задълженията по процесните договори за заем, или евентуално датата 01.01.2010 г., от която извършваните от длъжника плащания към всички свои кредитори представляват незначителна част от всички негови задължения. Според посочения касатор, определената от въззивния съд начална дата на неплатежоспособността не съответства на събраните по делото доказателства относно общото икономическо състояние на длъжника през периода 2009 г. – 2011 г. и за обслужването на задълженията му. Релевира оплакване и за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на съображенията относно датата, от която следва да се счита настъпила неплатежоспособността на ответното дружество.
Като значими за конкретното дело касаторът [фирма], [населено място] посочва въпросите:
1. За определяне момента на настъпване на неплатежоспособността. По отношение на този въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в подкрепа на което посоченият касатор се позовава на решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК – решение № 237 от 03.05.2006 г. по т. д. № 756/2005 г. на І т. о.; решение № 275 от 13.04.2006 г. по т. д. № 26/2006 г. на І т. о. и на въззивни решения, постановени от Варненски апелативен съд – решение № 78 от 27.04.2009 г. по в. т. д. № 94/2009 г.; решение № 242 от 07.12.2009 г. по в. т. д. № 565/2009 г. и решение № 219 от 16.11.2009 г. по в. т. д. № 412/2009 г.;
2. За задълженията на решаващия съд при определяне началната дата на неплатежоспособността. Според касатора, този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като доказателство за което представя решение № 331 от 28.08.2009 г. по т. д. № 516/2009 г. на Варненски окръжен съд;
3. За необходимостта въззивният съд да обсъди всички наведени доводи в цялост, а не да обсъжда избирателно събраните по делото доказателства. По отношение на същия се твърди, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 7/1965 г.; Решение № 91 от 17.11.1971 г. по гр. д. № 73/1991 г. на ОСГК на ВС, както и в определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, в които посочената практика е съобразена.
Касаторът [фирма], [населено място] оспорва депозираната от [фирма], [населено място] касационна жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за отхвърлянето й като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 27.12.2012 г.
Касаторът [фирма], [населено място] не заявява становище по касационната жалба на [фирма], [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 633, ал. 1 ТЗ, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение на Бургаски окръжен съд и да уважи молбата на [фирма], [населено място] за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], [населено място], въззивният съд е преценил, че са осъществени всички предпоставки, предвидени в чл. 608 ТЗ: длъжникът е търговец; същият има непогасени изискуеми парични задължения към молителя, произтичащи от търговски сделки /договори за заем/ и че анализът на икономическото състояние на дружеството за периода 2009 г. – 2011 г. на база събраните по делото писмени доказателства и заключенията на приетите в двете инстанции експертизи, сочи на извод за неговата неплатежоспособност, която няма временен характер.
Във връзка с основния спорен между страните въпрос за съществуването на твърдяните от молителя негови вземания към длъжника и за размера на същите, въззивният съд е приел за доказан към 31.12.2009 г. /а и понастоящем, предвид липсата на погасяване след 27.02.2009 г./ общ размер на задълженията за главница по четири от процесните пет договора за заем сумата 1 217 098.25 лв., дължима съответно по договорите от 14.10.2005 г., 12.12.2007 г., 17.01.2008 г. и 01.05.2008 г. Съдебният състав е изразил съгласие с извода на първата инстанция, че задължението по първия договор за заем от 20.02.2005 г. не следва да се взема предвид в настоящото производство, тъй като същото е погасено по давност, както и с извода, че такова погасяване не е настъпило по отношение на задължението по втория договор за заем – този от 14.10.2005 г., предвид обстоятелството, че с анекс от 01.12.2006 г. падежът на същото е променен на 31.12.2010 г. и че то не е погасено чрез твърдяното от длъжника прихващане. Освен главница в посочения размер, въззивният съд е счел за доказано и задължение на ответника към молителя за лихви по четирите договора за заем. По отношение размера на същите, обаче, решаващият състав е приел само сумата 126 хил. лв., която е призната от самия длъжник чрез отразяването й в изготвения от него баланс за 2011 г., като е изразил разбирането, че пълният размер на това задължение следва да бъде установен в производството по приемане на вземанията. По съображения, че включването им като задължения на длъжника към молителя е въпрос на самото производство по несъстоятелност и че същите не водят до промяна на констатациите относно финансовото състояние на длъжника, не са коментирани и всички останали суми /извън тези по договорите за заем/, които молителят е твърдял като дължими.
При преценката относно неплатежоспособността на длъжника въззивният съд е счел като определящо за общото му икономическо състояние съотношението между неговите краткосрочни активи и краткосрочните му задължения, формиращо коефициентите за обща и бърза ликвидност. В тази връзка решаващият състав е отказал да съобрази изготвения от длъжника коригиран финансов отчет, заверен от одитор и представен пред данъчните органи, тъй като данните в него са различни от подадения от дружеството-длъжник с декларация от 02.04.2012 г. първоначален годишен финансов отчет. Освен поради безспорния факт, че одиторската заверка е от лице, което не е избрано от Общото събрание на акционерите съгласно изискването на чл. 221, т. 6 във връзка с чл. 245 и чл. 248 ТЗ, отказът да бъдат съобразени данните в коригирания годишен финансов отчет е мотивиран и с това, че два от пунктовете в него не отразяват реалното финансово състояние, а именно – че задълженията по процесните договори за заем /в признатия от длъжника размер 1 085 хил. лв./ са отразени като дългосрочни, а не като краткосрочни, независимо, че към 31.12.2010 г. падежът на всички тях е настъпил, както и че в краткосрочните активи на дружеството е включена сумата 328 хил. лв., представляваща вземания към лицата Лидия Б. и Д. В. по две фактури от 26.09.2011 г., без същите да са отразени в междинни баланси към 31.12.2011 г. и в годишния финансов отчет към 02.04.2012 г. и без да има доказателства за тяхното плащане. С оглед на това, въззивният съд е счел, че не следва да възприема заключението на допуснатата от него счетоводна експертиза, установяваща коефициент на обща и бърза ликвидност към 2011 г. много над „единица”, а е изчислил сам тези коефициенти съобразно приетия за доказан размер на задълженията на длъжника към молителя по процесните договори за заем; квалифицирайки същите като краткосрочни, а не дългосрочни, и при размер на краткосрочните активи на длъжника без включване на вземанията му към лицата Лидия Б. и Д. В., като е установил, че същите са под „единица” /0.79 на общата ликвидност/. С оглед на това и предвид данните, че докато през периода 2009 г. – 2010г. дружеството-длъжник е осъществявало дейност по изпълнение на продукция и нейната реализация и е извършвало плащания към своите доставчици, през 2011 г. същото е заплащало само заплати и осигуровки и задължения относно консумативи в общ размер на 91 000 лв. /при последно плащане от 22.12.2011 г. на сумата 901 лв. към Е./, въззивната инстанция е направила извод, че към края на 2011 г. длъжникът изпитва затруднения в плащанията, които не са временни и че същият не разполага с имущество, достатъчно да покрие задълженията му без опасност за интересите на кредиторите, т. е. че е налице обективно състояние на неплатежоспособност, както и спиране на плащанията. За начална дата на неплатежоспособността е определена датата 22.12.2011 г., като не са приети предложените от молителя две по-ранни дати – 28.02.2009 г. и 01.01.2010 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Нито един от поставените от посочения касатор въпроси не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като по отношение на тях не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На първо място, неоснователно е твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали точният размер на задълженията на длъжника в производството по несъстоятелност е от значение за формиране изводите на съда за наличието на неплатежоспособност. В мотивите на обжалвания акт многократно е подчертано, че преценката за наличие на материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност изисква дългът на дружеството-ответник да е напълно установен като безспорен във фазата по откриване на производство по несъстоятелност както по основание, така и по размер, като произнасянето относно съществуването на тези предпоставки следва да бъде извършено въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства относно икономическото състояние на длъжника и възможността му да изпълнява паричните си задължения към всички свои кредитори, изследвано не само към посочените от кредитора периоди, но и към най-близкия до постановяване на решението момент. Следвайки това правило, последователно възприемано в практиката на ВКС, в т. ч. и такава, формирана по реда на чл. 290 ГПК и имаща задължителен характер /част от нея е посочена от касатора/, въззивният съд е изложил подробни съображения защо приема за дължима главницата по четири от общо петте процесни договора за заем в размер именно на сумата 1 217 098 лв., а не по три от договорите в размер на сумата 1 085 000 лв., твърдяна за дължима в изготвения от длъжника годишен финансов отчет за 2011 г. Действително, решаващият състав е изразил разбирането, че точният размер на вземането на иницииралия производството кредитор за лихви подлежи на уточняване в хода на самото производство по несъстоятелност при предявяване на вземанията, с оглед отчитане на падежа им и периода на начисляване. Това разбиране обаче не е в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В рамките на настоящото дело съдът е извършил необходимото за установяване размера на лихвите, като, отчитайки разликата в счетоводните записвания за лихви при двете страни, е приел за безспорно доказан само размерът, признат от самия длъжник и това е сумата 126 000 лв., отразена като задължение за лихви в съставения от него баланс за 2011 г. – извод, който е изцяло в интерес на длъжника, тъй като коефициентите на ликвидност са изчислявани с оглед именно твърдения от него размер на задължението за лихви.
Поради изложените съображения не може да се приеме за доказано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС. Наличието на единна и непротиворечива практика по този въпрос сочи съответно на липса на предпоставките и на евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице твърдяното противоречие с представената от касатора практика на ВКС и по въпросите за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и възраженията на страните. В мотивите на въззивното решение е извършен задълбочен анализ на релевантните за спора доказателства. Обсъдени са и всички направени от страните доводи и възражения във връзка както със съществуването и размера на заявените от кредитора вземания, така и по отношение на икономическо състояние на длъжника, като в съответствие с изрично предвидената в закона /чл. 272 ГПК/ процесуалната възможност, по отношение възникването и развитието на правоотношенията по процесните договори за заем, в т. ч. и относно тяхната действителност, решаващият състав е препратил към мотивите на първоинстанционния акт. Изводите, до които е достигнал въззивният съд по спорните между страните въпроси в резултат от преценката на доказателствата, са относими към правилността на постановения от него акт и съответно към касационните основания по чл. 281 ГПК, но не и към основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ГПК, в какъвто смисъл са разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Що се отнася до въпроса, свързан с определянето на задълженията като краткосрочни или дългосрочни, същият изобщо не подлежи на обсъждане, тъй като поддържаното по отношение на него основание не е надлежно заявено. С твърдението, че решаването на този въпрос е от значение „за точното прилагане на материалния закон”, касаторът [фирма], [населено място] не е съобразил задължителните указания по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, съгласно които точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи също, че посоченият въпрос не отговаря и на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като неговото решаване е обусловено всъщност от извършената от въззивния съд преценка на доказателствата и по-конкретно – от съобразяването на първоначално изготвения от длъжника годишен финансов отчет за 2011 г., представен с годишната данъчна декларация от 02.04.2011 г., в който задълженията по процесните договори за заем са квалифицирани като краткосрочни, а не на коригирания такъв отчет, в който същите задължения са отразени като дългосрочни. Възприемането на едно или друго доказателство е изцяло в правомощията на решаващия състав и правилността на тази негова преценка е предмет на самия касационен контрол, а не производството по допускането му.
По причина за ненадлежното му заявяване не подлежи на обсъждане основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по отношение на въпроса за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства.
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Настоящият състав намира, че макар да са от значение за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поставените от касатора-кредитор въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
На първо място, неоснователно е позоваването от страна на посочения касатор на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за определяне момента на настъпване на неплатежоспособността. Противоречието в съдебната практика, илюстрирано с представените въззивни решения на Варненски апелативен съд и решения на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК, вече е преодоляно чрез практиката, формирана по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК и имаща задължителен за долустоящите съдилища характер съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, която се споделя напълно и от настоящия състав. Според тази практика /напр. решение № 90 от 20.07.2012 г. по т. д. № 1152/2011 г. на І т. о.; решение № 33 от 07.09.2010 г. по т. д. № 91582009 г. на ІІ т. о.; решение № 115 от 25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г. на ІІ т. о., решение № 64 от 23.03.2010 г. по т. д. № 959/2009 г. и др./: Спирането на плащанията не представлява самостоятелно основание за откриване на производство по несъстоятелност, а е проявление на обективното икономическо състояние на длъжника за невъзможност да погасява задълженията си към всички кредитори, поради което началната дата на неплатежоспособността не може да се определи нито чрез датата на първото спиране на плащанията, нито чрез датата на последното погасяване на задълженията, нито съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а чрез установяване на цялостното икономическо състояние на длъжника към момента на постановяване на съдебното решение, в т. ч. и посредством изследване на коефициентите за ликвидност, задлъжнялост и финансова автономност.
Обжалваното решение не е в отклонение от посочената задължителна съдебна практика. Въззивният съд е извършил необходимите процесуални действия за установяване на цялостното икономическо състояние на длъжника към различни периоди, като е допуснал изслушването на нова счетоводно-икономическа експертиза с цел съобразяване на настъпилите в хода на процеса обстоятелства, имащи значение при определяне на коефициентите за ликвидност, едно от които е настъпването на изискуемостта на вземането по договора за заем от 14.10.2005 г. Вярно е, че като начална дата на неплатежоспособността решаващият състав е посочил датата на последното извършено от длъжника плащане за погасяване на негово задължение към доставчик на електрическа енергия – 22.12.2011 г. /която всъщност е една от твърдените от самия кредитор в последното съдебно заседание от 31.05.2012 г. като възможни начални дати на неплатежоспособността/. Това обаче е резултат единствено от факта, че тази дата съвпада с края на 2011 г., към който момент именно съдът е счел, въз основа на задълбочено анализираните от него доказателства по делото, че цялостното икономическо състояние на длъжника показва трайна невъзможност на същия да изпълнява задълженията си към всички свои кредитори. Доколко този извод е обоснован, то това е въпрос на правилността на обжалвания акт и поради това е неотносим към допускането на касационния контрол.
Липсва противоречие между обжалваното решение и представеното от касатора въззивно решение № 331 от 28.08.2009 г. по т. д. № 516/2009 г. на Варненски окръжен съд по въпроса за задълженията на съда при определяне на началната дата на неплатежоспособност. И в двете решения началната дата на неплатежоспособността е определена с оглед цялостното икономическо състояние на длъжника, при съобразяване съответно изискуемостта на заявените от кредиторите вземания и обстоятелството доколко неизпълнението на задълженията представлява израз на обективната невъзможност за това.
Като неоснователно следва да се прецени и твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС по въпроса за задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства, относими към определяне началната дата на неплатежоспособността. Поддържаните в тази насока доводи представляват всъщност оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения и поради това същите са ирелевантни за производството по чл. 288 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав намира, че постановеното от Бургаски апелативен съд решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
При посочения изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 44 от 21.06.2012 г. по в. т. д. № 80/2012 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: