О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 943
гр. София, 17.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 3236 по описа за 2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби № 704/22.01.2014 г. на Б. С., прокурор в Апелативна прокуратура – [населено място] и № 1692/13.02.2014 г. на Д. Г. Д. срещу решение № 2440 от 30.12.2013 г. по гр. дело № 3430/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав и по касационна жалба № 3199 от 18.03.2014 г. на Б. С., прокурор в Апелативна прокуратура – [населено място] срещу решение № 339 от 25.02.2014 г. по гр. дело № 3430/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав.
Ответникът по касационна жалба № 3199 от 18.03.2014 г. на Б. С., прокурор в Апелативна прокуратура – [населено място], Д. Г. Д. поддържа становище, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По касационна жалба № 704/22.01.2014 г. на Б. С., прокурор в Апелативна прокуратура – [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Софийски апелативен съд е потвърдил решение от 26.07.2013 г. по гр. дело № 13138/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, І-16 състав частично в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Г. Д. по предявения от последния иск по чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ, в редакцията преди изменението ДВ бр. 98/11.12.2012 г. обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 02.10.2012 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Г. Д. сумата 2839.79 лв., обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.10.2012 г. до окончателното й изплащане и сумата 2009.11 лв. мораторна лихва върху сумата 2839.79 лв. за периода от 06.10.2007 г. до 02.10.2012 г., претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, т. 8, пр. 1 вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 199, ал. 1, т. 1 и 2, вр. чл. 198, ал. 1 НК и по чл. 199, ал. 1, т. 2, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, по което ищецът е признат за невинен и оправдан с влязла в сила присъда от 20.09.2007 г. по НОХД № 1233/2001 г. на Софийски градски съд, наказателна колегия, 20 състав. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършени престъпления от общ характер, посочени по – горе. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените и имуществени вреди, отразени по – горе и са обсъдени обстоятелствата, релевантни за присъждането им във връзка с обвинението, по което е постановена оправдателна присъда, както и във връзка със взетата мярка за процесуална принуда – „задържане по стража”, продължителността на наказателното преследване, 12 години, неговото отражение върху личността, емоционалното и здравословно състояние на ищеца.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди: „В случая процесуално – правният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.”. По – нататък се твърди, че „обжалваното решение противоречи на посочената разпоредба, а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди”. Въпросът, определен, като „процесуално – правен” не съдържа конкретните обстоятелства относно „определянето на неимуществените вреди”, по които въззивният съд е приел правни разрешения, както и самите правни разрешения по тълкуването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Касаторът е задължен да ги посочи чрез мотивирано изложение на касационните основания съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1. Твърденията, че обжалваното решение противоречи на тълкувателни решения на ОСГК са доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, засягащи друг вид касационни основания, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. С излагането им не се релевират основания за допускане на касационно обжалване. Липсата на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК има за последица недопускане на касационен контрол. По този начин не е въведено мотивирано изложение на общото основание, което има за последица недопускане на касационно обжалване. Цитирани са решения на състави на ВКС, без да се отрази противоречието в разрешенията между въззивния съд и касационния съд по въведения въпрос. Следователно страната не е обосновала и допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно разясненията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
В приложението е посочено, че „материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ”. Както се вижда от дадения цитат, подобно на формулировката по предходния въпрос не се посочват обстоятелствата, по които са формирани правни разрешения от въззивния съд, както и самите правни разрешения, а тематично въпроса се свързва с прилагането на чл. 52 ЗЗД, което го квалифицира, като общо тематичен и несъобразен с мотивите на въззивния съд. Съгласно разясненията в цитираното по- горе тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС, т. 1 правният въпрос е свързан с конкретни правни разрешения, които касаторът е задължен да посочи, като обоснове и противоречивото произнасяне на въззивния съд в отклонение от задължителната или казуална практика. В случая не е посочено и аргументирано и допълнително основание по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като твърдението, че „при сравнително сходни случаи, размерите на обезщетенията са определят при големи различия” не съставлява обосноваване на противоречие между разрешенията на въззивния съд и приложената практика. Не е обоснована нито една от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационна жалба № 3199 от 18.03.2014 г. на Б. С., прокурор в Апелативна прокуратура – [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет решение № 339 от 25.02.2014 г. по гр. дело № 3430/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав, с което е оставена без уважение молба вх. № 915 от 28.01.2014 г. на Прокуратурата на Република България по чл. 250 ГПК. Въззивният съд е приел, че се е произнесъл по предявените искове, като резултатът от това произнасяне е, че в полза на ищеца остават присъдени главница в размер на 20 000 лв., лихви за времето преди предявяване на исковата молба в размер, съответен на главница от около 47 250 лв. / присъдената от СГС сума от 28 230 лв./, вместо на главницата от 20 000 лв. /които биха били в размер от 11 976.38 лв./. Приел е, че е налице пълно съответствие между обхвата на въззивната жалба и произнасянето на въззивния съд, а резултатът от произнасянето касае правилността на въззивното решение в частта му по претенцията за присъждане на лихви за времето преди предявяването на исковата молба, а не съответствието между сезирането на въззивния съд и постановеното решение. Въззивният съд е констатирал още, че предвид забраната на чл. 246 ГПК не разполага с процесуалната възможност да измени решението си.
В приложението по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК е отразен следния въпрос:
„Въпросът, по който се е произнесъл съдът касае задълженията на решаващия съд, при изменение решенията на долната инстанция, в частта относно присъдения размер на обезщетението да се произнесе служебно и по отношение на присъдената мораторна лихва по акцесорното вземане, като коригира същата в съответствие с размера на присъденото обезщетение по основното вземане и дали този пропуск е основание за допълване на решението”.
Поддържа се още, че решението противоречи на касационни решения на състави на ВКС, подробно изброени и приложени към жалбата, като се поддържат допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. С поставеният въпрос не се релевира основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обосновани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По първото от тях – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК няма обосновка на различията в правните разрешения на въззивния съд и ВКС. Освен това приложените касационни решения са постановени по въпроси, които нямат относимост към поставения с приложението въпрос. Така решението по гр. дело № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. е по въпроса „относно съдържанието на понятието справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД”. Решението по гр. дело № 489/2011 г. на ВКС, ІV г.о. е по въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД при искове по чл. 2, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ. Решението по гр. дело № 748/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. е „относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД”, т.е извън съдържанието на поставения от касатора въпрос. Не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е посочена неправилна или неактуална съдебна практика, съответно насоките в които според страната следва да бъде развита съдебната практика, както и не са отразени норми, които да са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им, съобразно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 4. С оглед на всичко изложено по- горе не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, постановено по чл. 250 ГПК.
По касационната жалба на Д. Г. Д.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет решение № 2440 от 30.12.2013 г. по гр. дело № 3430/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав в частта, с която е отменено частично цитираното по- горе първоинстанционно решение и е постановил друго, с което въззивният съд е отхвърлил иска, предявен от Д. Г. Д. против Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ, в редакцията преди изменението ДВ бр. 98/11.12.2012 г. за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 20 000 лв. и 40 000 лв., претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, т. 8 пр. 1 вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 199, ал. 1, т. 1 и 2, вр. чл. 198, ал. 1 НК и по чл. 199, ал. 1, т. 2, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, по което ищецът е признат за невинен и оправдан с влязла в сила присъда от 20.09.2007 г. по НОХД № 1233/2001 г. на Софийски градски съд, наказателна колегия, 20 състав. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че първостепенният съд неправилно е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди. Изложено е от решаващият състав, че следва да се вземат предвид всички правно значими факти при определяне на преценката за „справедливост” в чл. 52 ЗЗД, които са подробно изброени. Отразено е още, че действително, както е посочено в първоинстанционното решение по делото не са събрани доказателства за увреждания, имащи трайни последици за психичното и физическо състояние на ищеца /лечението на хемороиди и фисури и получената инфекция били еднократни, а заболяването дископатия е генеративно заболяване и пряката връзка с обвинението и задържането не може да бъде установена/. За това съдът е приел, че сумата 20 000 лв. е достатъчна, за да възмезди неимуществените вреди, претърпени от продължителността на упражнената процесуална принуда, продължителността на наказателното преследване и тежестта на обвиненията.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по основанието, квалифицирано от касатора по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК не е поставен правен въпрос, а са изложени оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които са окачествени като противоречиво произнасяне на въззивният съд спрямо практиката на ВКС. Липсата на поставен правен въпрос има за последица недопускане на касационното обжалване само на това основание. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т.1 /. Поради това следва да се приеме, че по посоченото от страната основание не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
В приложението във връзка с позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е поставен въпроса:
„Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД”.
В приложението не се посочват обстоятелствата, по които са формирани правни разрешения от въззивния съд, както и самите правни разрешения, а тематично въпроса се свързва с прилагането на чл. 52 ЗЗД, което го квалифицира, като общо тематичен и несъобразен с мотивите на въззивния съд. Съгласно разясненията в цитираното по- горе тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС, т. 1 правният въпрос е свързан с конкретни правни разрешения, които касаторът е задължен да посочи, като обоснове и противоречивото произнасяне на въззивния съд в отклонение от задължителната или казуална съдебна практика. Приложената практика е на Софийски градски съд, като копията от решения не съдържат данни за влизането им в сила. Не влезлите в сила съдебни актове не формират съдебна практика, поради което с тях не се обосновават допълнителни основания за допускане на касационно обжалван. Ето защо и по тази жалба следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2440 от 30.12.2013 г. по гр. дело № 3430/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав в обжалваните части, както и на решение № 339 от 25.02.2014 г. по гр. дело № 3430/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: