6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 948
София, 22.12.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3410 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. И., чрез адв. Ж. Ж. от АК-П., против решение № 4365/25.05.2016 г. на Софийския градски съд, постановено по въззивно гр.д. № 847/2016 г.
Насрещната страна Й. Й. М., чрез адв. С. Б. от АК-София, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени искове от Й. Й. М. против А. Г. И. за прогласяване нищожността на договор за дарение по нот.акт № 34/2006 г. и на договор за прокупко-продажба по нот.акт № 35/2006 г., и двата на нотариус Е. П., на осн. чл. 152 ЗЗД.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, уважил претенциите и възложил тежестта за разноските върху ответника иска. За да постанови този резултат, съдът установил следното:
А. Г. Й. дал на Б. П. в заем сумата от 2 000 евро, като последният се задължил да я върне до 15.09.2007 г., за което издал запис на заповед в полза на заемодателя. З. Б. П., като пълномощник на майка си И. Й. М., сключил на 15.09.2006 г. с А. И. предварителен договор за покупко-проджба на Ѕ ид.ч. от недвижим имот, собственост на М., за сумата от 8100 лева. Страните уговорили цената да бъде изплатено от купувача по следния начин – капаро в размер на 4 000 лв., дадени изцяло и в брой при подписването на договора на обещателя и оставащата част в размер на 4100 лева – в деня на подписване на окончателния договор в нотариална форма. На 28.09.2006 г. И. М., чрез пълномощника си Б. П., прехвърлила горния имот на А. И., като му подарила 10 % и продала другите 90% за сумата от 9680 лв. Купувачът А. И. сключил с Б. П. на 05.10.2006 г. предварителен договор за обратно прехвърляне на същия имот чрез продажба за сумата от 81100 лв. Съдът установил също така, че А. И. не е правил огледа на имота преди закупуването му, нито е установил фактическа власт върху същия, дори няма ключ. В имота продължава да живее сина на прехвърлителката – заемополучателя Б. П. със семейството си; купувачът не е искал предаване на владението върху собственото му жилище, нито е имал претенции за заплащане на обезщетения. Според свидетеля Б. П., апартаментът бил прехвърлен от майка му, за да се обезпечи изпълнението по заемния договор, за което ищцата не е знаела, като след връщане на заема, И. отказал да прехвърли обратно вещта.
Софийски градски съд достигнал до заключение, че двете сделки – дарение и продажба, с които И. М. е прехвълила на А. И. собствената си Ѕ ид.ч. от недвижимия имот, са сключени единствено с цел обезпечаване на заемните отношения между А. И. и сина й – Б. И.. Този извод е направен след преценка на събраните писмени и гласни доказателства, като съдът е възприел изцяло показанията на свидетеля Б. И.. За действителното намерение на страните по оспорваните сделки съдът изходил и съпоставяйки датите на прехвърлителните сделки с предварителния договор от 05.10.2006 г., който, при съпоставка с всичко установено по делото, има характер на обещание за обратно изкупуване; житейски нелогичното поведение на купувача, ако действително е имал намерение да придобие в собственост имота – няма представа как изглежда и в какво състояние е, няма и не претендира достъп до имота и след като е станал негов собственик, нито желае освобождаването му от ползувателя – заемополучател или заплащане на обезщетение, само няколко дена след придобиването му, е обещал да го прехвърли на сина на своята праводателка и неин пълномощник по предходните сделки, а също и заемополучател по заемното правоотношение, при това – на по-ниска цена от заплатеното от самия него за закупуването на по-малък дял от вещта (10% e получил по дарение, а 90% е закупил).
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: може ли да се приеме, че е налице съглашение по смисъла на чл. 152 ЗЗД между страните по договор за заем, което да е основание за нищожност на договорите за прехвърляне на недвижим имот, ако в последните липсва уговорка за обратно изкупуване на имота или за обезпечаване на договора за заем; липсата на въвод във владение на купувача на недвижимия имот води ли до противоречие със закона и представлява ли основание за нищожност на договорите за прехвърляне на недвижимия имот, предвид разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗЗД; неизвършването на оглед преди закупуването на недвижимия имот-предмет на прехвърлителни сделки, води ли до противоречие със закона и прави ли сделките нищожни; прехвърлянето на право на собственост върху недвижим имот може ли да се приеме от съда за обезпечение по договор за заем, ако в прехвърлителните сделки липсва клауза, че недвижимият имот обезпечава вземането на кредитора и ако в договора за заем е уговорено като обезпечение издаването на запис на заповед; представлява ли нарушение на процесуалния закон несъответствието на правните изводи на съда с всички събрани по делото доказателства.
Поддържа противоречие по поставените правни въпроси с решение № 408 от 10.09.2010 г. по гр.д. № 82/2009 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 215 от 10.04.2014 г. по в.гр.д. № 79/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 558 от 2003 г. по гр.д. № 653/2002 г. на II г. о. на ВКС и решение № 300 от 2001 г. по гр.д. № 874/2000 г. на II г. о. на ВКС.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Цитираните решения на П. не са представени като доказателства за съществуване на противоречива съдебна практика. Както е изяснено изрично в ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът трябва да докаже противоречиво разрешаване в съдебната практика по поставения правен въпрос с представяне на копие от посочения съдебен акт (незадължителна съдебна практика), с доказателства, че е влязъл в сила и с препис за насрещната страна.
Другите посочени съдебни решения, постановени от състави на ВКС, както по реда на чл. 290 ГПК, така и по отменения ГПК от 1952 г., не обуславят хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
В нито едно от посочените съдебни решения не е прието, нито има подобна съдебна практика, че единствено, когато в договорите за прехвърляне на недвижим имот съществува уговорка за обратно изкупуване на имота или за обезпечаване на договор за заем, може да се приеме, че е налице съглашение по смисъла на чл. 152 ЗЗД между страните по договор за заем. Съдът може да установи наличието на уговорка, с която се обезпечава по непозволен от закона начин съществуващ дълг, включително по заемно правоотношение, въз основа на различни за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, установени въз основа на различни доказателствени средства. Не е необходимо, а и няма как в нотариално оформена сделка за прехвърляне на недвижим имот, да бъде записано изрично, че тя обезпечава договор за заем. Съдът, именно в съответствие с чл. 20 ЗЗД тълкува действителната воля на страните, като в изпълнение на чл. 12 и чл. 235 ГПК преценява поотделно и в съвкупност данните по делото, а уговорките между страните се изследват в тяхната взаимовръзка, а не изолирано. Както е разяснено по реда на чл. 290 ГПК в решение № 226/12.07.2011 г. на IV г.о. по гр.д. № 921/2010 г., пълното главно доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, а косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено; във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Те, обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, са индиция за действителните взаимоотношения между страните. Така е процедирал и въззивният съд по делото. В тази връзка, некоректно са зададени следните и правни въпроси в изложението – правят ли нищожни сделките, като сключени при заобикаляне на закона, всяко едно от следните обстоятелства – липса на въвод във владение на купувача и неизвършването на оглед преди закупуването на недвижимия имот. В случая, съдът е установил горните обстоятелства и ги е преценил ведно с всички други доказателства по делото, включително гласните, за да достигне до фактически и правни заключения относно съглашенията между страните и тяхната действителна воля, съответно – приложението на чл. 152 ЗЗД. Нещо повече, трайна е съдебната практика да изследва и обстоятелствата, свързани с прехвърлянето на имот чрез сделка, за която се твърди, че е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД с оглед преценката доколко логични и житейски оправдани са действията на страните, те сочат ли на намерение за действително разпореждане с имота или са индиция за намерението сделката да обезпечи съществуващ дълг. Така напр., в решение № 377/16.02.2016 г. по гр.дело № 1160 по описа за 2015 г., IV г.о., състав на Върховния касационен съд е приел за житейски нелогична покупката на жилище, което никога не е посещавано от купувача, липсата на опити от купувача да влезе в имота и да получи ключ от него и след продажбата. След преценени в съвкупност с другите доказателства по делото, е достигнато до заключение, че действителната воля на страните не е била продажба, а обезпечаване на заем.
Няма никакво съмнение в съдебната практика и друго не се установява от цитираните от касатора съдебни решения, постановени от ВКС, че дори в договора за заем да е уговорено като обезпечение издаването на запис на заповед, това не изключва и съглашение за обезпечаване на вземането чрез продажба на вещ, с уговорка за обратно изкупуване.
Въпросът дали несъответствието на правните изводи на съда с всички събрани по делото доказателства съставлява нарушение на процесуалния закон, е принципно значим, на в случая неотносим към постановеното от съда. Преценката му е логична, изводите правилни и обосновани. Дори оплакванията на касатора не сочат на необоснованост, а на несъгласие с изводите и заключенията на въззивната инстанция, което само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване, нито е касационен порок на въззивното решение.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, след направено в срок искане и представени доказателства за заплатено от ответника по касация адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в настоящата инстанция, касаторът следва да му заплати 1300 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 4365/25.05.2016 г. на Софийския градски съд, постановено по въззивно гр.д. № 847/2016 г.
ОСЪЖДА А. Г. И. да заплати на Й. Й. М. сумата в размер на 1300 лв, представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: