О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 95
София, 27.01.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5932/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. В. П., подадена чрез адв. Н. К., срещу решение на Пловдивски окръжен съд /ПОС/, постановено на 19.06.2014г. по в.гр.д.№ 1415/2014г., с което е потвърдено решение №117 от 25.03.2014г. по гр. д .№ 1640/2013г. на Районен съд Асеновград /А./ в частта, с която е отхвърлен предявеният от Й. В. П. против С. М. П. иск по чл.240 ЗЗД за присъждане на сумата 5000лв., дължима по устен договор за заем от месец август 2010г. Първоинстанционното решение в останалата част, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Й. В. П. против С. М. П. иск по чл.240 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над 5000лв. до сумата 5500 лв., представляваща даден заем, по устен договор от месец август 2010г., не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск .
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че „касационното обжалване ще допринесе за точното прилагане на закона” – чл.280 ал.1 т.3 ГПК. За да обоснове наличието на това основание касаторът посочва, че „ съгласно чл.164 ал.1 т.3 ГПК не се допускат свидетели за установяването на договори по-големи от 5000лв., поради което исковата претенция е следвало да бъде уважена в размер до 5000лв., а за разликата от 500лв. да бъде отхвърлена”. Поддържа също, че районният съд не е обсъдил всички събрани доказателства и не е взел предвид всички установени по делото факти.
Ответната страна С. М. П. не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Ищецът е поддържал, че през месец август 2010г. е предоставил в заем на ответника сумата 5500лв. за срок от три месеца; че самият той е взел тази сума в заем от трето лице К. Д. К., като се задължил да я върне в срок от един месец – на 02.09.2010г., за което била съставена разписка; че е върнал тази сума, но ответникът въпреки многократните покани не е върнал заетата сума; че последният през 2011г. оставил в залог при друго лице – С. Я., техен общ познат, товарен автомобил. С оглед на тези твърдения е сезирал съда с искане ответникът да бъде осъден да му заплати сумата 5500лв., дадена въз основа на устния договор за заем от месец август 2010г. Ответникът е оспорил иска. Поддържал е, че не е сключвал договор за заем с ищеца, не е получавал от него процесната сума, не е оставял в залог свой автомобил.
За установяване твърденията си по иска ищецът е представил разписка, видно от която той е получил в заем от лицето К. Д. К. на 02.08.2010г. сумата 5500лв.; копие от регистрационен талон, видно от който ответникът притежава товарен автомобил; по негово искане са допуснати и разпитани свидетелите : К. Д. К., който установява, че многократно е давал различни суми в заем на ищеца, в това число и сумата по приложената разписка, които са му върнати, М. Д. и С. Я., които заявяват, че в тяхно присъствие ищецът е дал в заем на ответника сумата 5500лв. през 2010г., както и, че последният не е върнал тази сума, а е оставил като залог свой товарен автомобил на паркинг при свидетеля Я., където същият се намира и в момента; Н. А., който заявява, че са му известни горните обстоятелства, посочени от останалите свидетели. При тези доказателства районният съд е счел искът за неоснователен и го е отхвърлил. Посочил е, че единствените доказателства, посочени от ответника за установяване на реалното предаване на процесната сума, са свидетелските показания, но същите са недопустими с оглед нормата на чл.164 ал.1 т.3 ГПК.
Ищецът е подал въззивна жалба против първоинстанционното решение в частта, с която претенцията му е отхвърлена до размер 5000лв. В останалата част решението на районния съд е влязло в сила. С атакувания в настоящото производство акт, въззивният съд е потвърдил решението на районния съд в обжалваната част. За да постанови този резултат е приел, че договорът за заем е реален договор – счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя; че съгласно разпоредбата на чл. 79, ал.1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение, заедно с обезщетение за забава, както и, че това право принадлежи само на изправната страна по договора; че тъй като в случая жалбоподателят – ищец твърди, че е изпълнил задължението си по облигационната връзка, то именно той следва пряко и пълно да докаже твърдения юридически факт, източник на спорното задължение – договора за заем или даването на сумата със задължението на ответника да я върне. Приел е също, че по делото не се установява разписка за предаване на сумата да е била съставяна; че ищецът се домогва да докаже изправността и изпълнението на задължението си да предаде сочената в исковата молба сума от 5500 лв. посредством свидетелски показания; че според императивната норма на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК установяването на договори на стойност над 5000 лв. чрез разпит на свидетели е недопустимо; че лишени от правна логика са възраженията на жалбоподателя, че съдът е следвало да уважи претенцията до размера от 5000 лв., до който е възможно доказването на сключен договор чрез свидетелски показания; че такива безспорно са налице, но рамките на исковата претенция се определят от ищеца, той формулира както обстоятелствата, на които основава иска си, така и петитума си към съда, като по този начин очертава пределите на търсената защита; че допустимостта на свидетелските показания се определя съобразно абсолютната стойност на облигационното правоотношение, като в случая изрично се заявява, че негов предмет е предадена в заем сума от 5500 лв., чието заплащане се претендира, а това означава, че гласни доказателствени средства са категорично изключени като възможност за установяване съществуването на самия договор. Приел е и това, че частичното уважаване на претенцията до 5000 лв. би представлявало заобикаляне на тази забрана, тъй като за това е необходимо съдът да приеме за доказано наличието на облигационно правоотношение, по което е била престирана сума от 5000 лв., а с такава претенция същият не е бил сезиран. Не може да се приеме, че съдът разполага с процесуално правомощие да избегне приложението на изрични законови забранителни норми, като приеме за доказан факт, който не е бил въведен в процеса, тъй като пълният размер на предявения иск възлиза на сумата от 5500 лв. Съобразно изложеното е обосновал извод за неоснователност на претенцията по чл.240 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочената предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ГПК.
Изложението не съдържа изобщо формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и с формираните правни изводи е за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Всички тези съображения са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: В представеното изложение не само не е формулиран от касатора материално правен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, но същият не е обосновал и тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая. По въпросите, свързани с приложение нормата на чл. 240 ЗЗД, е налице трайна и последователна практика, уеднаквена със задължителни за инстанциите по същество съдебни актове, с която въззивното решение е съобразено, поради което отново се обосновава извод за липса на соченото основание за допустимост на касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от ПОС въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд, постановено на 19.06.2014г. по в.гр.д.№ 1415/2014г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: