О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 95
гр. София, 28.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1681 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/н./, [населено място], срещу решение №904 от 19.04.2017г. по т.д.№4291/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение №1219/23.07.2015г. по т.д.№518/2014г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -15 състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявеният от [фирма] /н./ против [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл.117 ал.7 от ЗЕ / ред. до изм. ДВ бр.54/2012г./ за заплащане на неплатена цена по договор № ЕП 730/14.12.2005г. за достъп до ЕКПУ 110 кV за периода от 01.05.2011г. до 30.11.2011г. за разликата над 842 654,40 лева до пълния предявен размер от 2 128 440,64 лева, и иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за забавено плащане на главното вземане за периода от 28.06.2011г. до 03.02.2014г. за разликата над 203 075,78 лева до пълния предявен размер от 512 921,22 лева, както и в частта, с която [фирма]/н./, [населено място], е осъдено да заплати на [фирма] разноски в размер на 48 067,78 лева и на [фирма] разноски в размер на 47 946,97 лева, както и 63 825,27 лева държавна такса по сметка на Софийски градски съд.
К. жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че в противоречие с установената съдебна практика въззивният съд се е произнесъл по въпроси извън въззивната жалба, което представлява съществено процесуално нарушение и следва да обуслови отмяна на въззивното решение. Твърди, че за първи път с отговорите на въззивната жалба [фирма] и [фирма] въвеждат твърдения, че процесното ЕКРУ 110 кV, не се е използвало от [фирма] изцяло, а въззивният съд е разгледал това възражение въпреки изричното позоваване от страна на ищеца на разпоредбата на чл.266 ал.1 от ГПК. Счита, че неправилно съдът се е позовал на оценка на процесното ЕКРУ 110 кV, направена по друго дело между същите страни, въпреки, че и по настоящото дело е допусната и изготвена комплексна повторна съдебно технико – икономическа експертиза. Поддържа, че необосновано въззивният съд е приел, че спорът между страните по делото е за размера на базовата стойност на Д. в ЕКРУ, въз основа на която съгласно методиката, одобрена от ДКЕВР по реда на чл.117 ал.7 изр.2 от ЗЕ, се определя цената за достъп. Също счита за необоснован извода на въззивния съд за наличие на съгласие между [фирма]/н./ и [фирма] за избор на лицензирани оценители за определяне на нова базова стойност на ползваните активи в процесната ЕКРУ. Твърди, че съдът неправилно е кредитирал в тази връзка представените по делото писма №279/05.11.2009г., №263/01.10.2009г., №1340 –С/07.10.2009г. и №1439 – С/04.11.2009г., подписани от лица, които не са оправомощени да представляват [фирма]/н./. Наред с това поддържа, че след като на основание чл.183 от ГПК ответникът [фирма] е бил задължен да представи оригиналите на тези писма и не ги е представил, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е изключил писмата от доказателствата по делото. Твърди, че неправилно в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила въззивният съд е приел, че след като изявлението, обективирано в писмо рег.№279/05.11.2009г., макар и неподписано от представляващ [фирма] /н./, е достигнало до [фирма] и ответникът не е отхвърлил предложението, то между страните е постигнато съгласие за изменение на договора. Счита, че представената от ответника оценка от 26.10.2009г. на ЕКРУ 110 кV, изготвена от [фирма] и [фирма], която е на стойност 5 552 873 лева, е неотносима към делото, поради обстоятелството, че всяка балансова стойност на съоръжението за 2008г., 2009г. и 2010г., е по – висока с няколко милиона от посочената от вещите лица „пазарна стойност“ и само на това основание не би могла да бъде приета от [фирма]/н./. Счита, че в отношенията между него и [фирма] не е приложима разпоредбата на чл.301 от ТЗ предвид задължението на [фирма] /н./ по чл.117 ал.7 от ЗЕ. Също прави оплаквания за неправилност и необоснованост на решението и поради факта, че от една страна съдът приема, че цената за достъп следва да бъде преизчислявана всяка година, а от друга страна използва за своето изчисление оценка, валидна до 26.04.2010г. за период през 2011г.
В изложението си по чл.284 ал.3 от ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е въззивният съд да разглежда нови твърдения, направени за първи път в отговора на въззивната жалба, за нови обстоятелства и да приема нови доказателства, които страните са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство?
2. Допустимо ли е съдът да се произнася по въпроси извън въззивната жалба и в частност по ненаведени основания за ползване на отделни активи от ЕКРУ 110 кV и да преизчислява дължима цена за достъп до енергийно съоръжение, когато не е налице основание за служебно прилагане на императивна материалноправна норма и допустимо ли е съдът да ползва пазарна стойност на ЕКРУ 110 кV, определена по друго съдебно дело?
3. Допустимо ли е въззивният съд да не разреши въведения с иска правен спор, след като обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и към защитните доводи и възражения на страните в процеса?
4. Допустимо ли е съдът да приеме, че волеизявление, изпратено от факса на търговско дружество, но неавтентично – неподписано от законния представител на същото дружество, може да има правни последици за дружеството /да обвърже дружеството с това волеизявление?
Поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. дело №4/2012г., ОСГТК на ВКС, както и решение №42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК. Поддържа, че вторият въпрос също е решен в противоречие с практиката на ВКС – ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. дело №4/2012г., ОСГТК на ВКС, както и решение №243 от 30.07.2013г. по гр.д. № 479/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №57 от 12.03.2012г. по гр.д. № 212/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №230 от 10.11.2011г. по гр.д. №307/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №385 от 18.04.2012г. по гр.д. №1538/2010г. на ВКС, ТК, І г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК. Твърди, че третият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. дело №4/2012г., ОСГТК на ВКС, решение №83 от 10.06.2016г. по гр.д. №6052/2015г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение №388 от 17.10.2011г. по гр.д. № 1975/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Счита, че четвъртият правен въпрос е от значение за развитието на правото, тъй като установяването на задължителна практика по него ще допринесе за решаване на делата според точния смисъл на законите и избягване създаването на незаконосъобразна практика.
Ответникът по касация „Национална електрическа компания/Н./“ ЕАД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че решението е правилно и законосъобразно, постановено при обсъждане на всички приети по делото доказателства. В писмен отговор излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касация „Е. системен оператор /Е./“ ЕАД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице поддържаните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба, като счита твърденията в касационната жалба за неверни, необосновани и противоречащи на събраните по делото доказателства. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е анализирал сключения между страните договор от 14.12.2005г. и допълнително споразумение към него от 2006г. и е приел, че правното основание за сключването му е чл.117, ал.7 ЗЕ, като с него са уредени правоотношения по осигуряване на достъп до електросъоръжение, собственост на [фирма]/н./ на [фирма]. Установил е, договорът е бил в сила в процесния период от месец май до месец ноември 2011г., като същият е прекратен с предизвестие, достигнало до [фирма]/н./ на 01.11.2011г. Приел е, че цената е определена в самия договор, по Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители чрез собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия или на преноса на природен газ. Впоследствие с протокол №27 от 04.02.2008г. на ДКЕВР била приета нова методика за определяне на цените за предоставен достъп. Съдът е приел, че в съответствие с договора и Методиката, приета от ДКЕВР, цената на достъп се определя от собственика, като се основава на разходите за обслужване по формула Р = Д. х К или разходите на лицето, предоставящо достъп са равни на стойността на Д. в уредби и/или съоръжения, до които се предоставя достъп, в лева, умножена по коефициент на обслужване в индекса за секторите: пренос и разпределение на електрическа енергия, пренос на топлинна енергия, разпределение на природен газ. Коефициентът се определя от ДКЕВР. Стойността на Д. в уредби и/или съоръжения е балансовата им стойност от инвентарните книги към края на годината, предхождаща прилагането на цената за достъп. Съдът е установил, че тази цена в съответствие с т.3.3 от Методиката е била оспорена от [фирма] и е следвало да се определи пазарна стойност на активите по механизма, посочен в чл. 3.4 от Методиката. Съгласно тази разпоредба когато лицензиантът изрази несъгласие с определената по предходната точка стойност на Д. или лицата, предоставящи достъп не разполагат с информация за балансовата стойност на Д., то за стойност на тези активи се приема тяхната пазарна стойност, определена от независим оценител, избран по взаимно съгласие между страните. При непостигане на съгласие за оценител всяка от страните има право да поиска определяне на оценител от ДКЕВР като съответно се прилага разпоредбата на § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗЕ. След анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че по реда на Методиката е възложено изготвяне на оценка на пазарната стойност на дълготрайните материални активи на оценителите, избрани по общо съгласие на страните – [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място]. Установил е, че с писмо – копие от факс на [фирма]/н./ до [фирма], подписано от изпълнителен директор А. Г., рег. №279/05.11.2009г. е заявено, че [фирма] приема доклада на двете наети фирми. Приел е, че писмото изхожда от изпълнителния директор Г., която в периода от 18.02.2008г. до 13.11.2009г. е била единствен представител на дружество и следователно е могла да обвързва с изявленията си дружеството. Посочил е, че дори и то да не изхожда от нея, предвид това, че не е оспорено от ищеца веднага според обстоятелствата, на основание чл. 301 от ТЗ следва да се приеме, че е обвързало ищеца. Приел е, че след като има обективирано писмено съгласие на страната и другата страна не е отхвърлила предложението, на основание чл. 292 ал.1 от ТЗ следва да се приеме, че съгласие е постигнато. Приел е за спазена формата на споразумението за изменение на договора, като се е позовал на нормата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, съгласно която страната не може да се позовава на нищожност, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. Счел е, че тази хипотеза се установява с изпълнение на задълженията на страните до за периода от месец ноември 2009г. до месец май 2011г. Изтъкнал е и съображения, че с решение №2056 от 28.10.2013г. по т.д. №4423/12г. на САС, 5 състав, влязло в законна сила на 06.04.2015г., е разгледан спор между страните в настоящия процес по отношение на същия договор, за дължимата цена на достъп за периода м. септември 2009г. до м. април 2011г. Посочил е, че с това решение е установено между страните съществуване на договора за 2010г. и първите четири месеца на 2011г., както е и прието, че дълготрайните материални активи са на стойност 5 552 873 лв. и коя е ползваната част от съоръженията. Изложил е доводи, че доколкото в Методиката е определено, че цената се определя годишно, то не може в настоящия процес да се приеме нещо различно за 2011г. относно съществената част от компонентите, формиращи цената на достъп – дълготрайните материални активи. Посочил е в мотивите и че оценката, приета от съда по т.д. №4423/12г. на САС, 5 състав. – 5 552 873 лв., е основана на оценката, изготвена от лицензираните оценители. Счел е за неоснователни възраженията на [фирма]/н./, че следва да се използва изготвената от самото дружество оценка на Д. в размер на 13 471 255,10 лева, отразена в издадените от дружеството фактури. Изтъкнал е, че няма основание да се приеме балансовата стойност, след като е оспорена от ответниците и действително е установено, че тя не съответства на пазарната стойност. Също съдът е счел за неоснователни възраженията на ищеца, че оценката, изготвена от лицензираните оценители, не обхваща всички активи. Изброил е кои активи обхваща оценката, като е изтъкнал, че тези активи са посочени и в писмо изх. №1340-С/07.10.2009г. на [фирма] до [фирма]. Поради това е заключил, че правилно върху тази оценка е определена дължимата цена и от първоинстанционния съд. Изложил е доводи, че евентуалното нарушение на изискванията на чл. 114 и чл. 115 от ЗППЦК, не може да обуслови недействителност на договора или необвързаност на [фирма] /н./ от изменението на договора. Споделил е изводите на първоинстанционния съд относно наличието на солидарна отговорност на двамата ответници на основание чл. 263 л от ТЗ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият и вторият поставени в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с произнасяне от въззивния съд в отклонение от разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК, не съответстват на данните по делото. В отговора на въззивната жалба ответниците не въвеждат твърдения за нови обстоятелства, нито въззивният съд служебно е преизчислил дължимата цена за достъп до енергийното съоръжение. В първоинстанционното производство и във въззивната жалба са въведени твърдения от ищеца, че оценката от 26.10.2009г. на ЕКРУ 110 кV, изготвена от [фирма] и [фирма], която е на стойност 5 552 873 лева, не отразява действителната стойност на съоръжението, не е изградена на база на въведените от ДКЕВР критерии и че тази оценка противоречи на изискванията на нормативната уредба – т.3.4.2 от Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. Във въззивната жалба ищецът – въззивник изрично оспорва заключението на вещото лице Б. Б. в частта, с която вещото лице е посочило, че при изчисляване цената за достъп до съораженията следва да се вземе предвид само частта от тях, която се ползва от Н.. Въззивникът поддържа доводи, че ЕКРУ е неделимо съоръжение и се ползва изцяло. В отговор на тези оплаквания въззиваемият [фирма]. е изложил твърдения за това, че предмет на оценката са само съоръженията, които се ползват от него и за това е било постигнато съгласие между страните при възлагането на оценката [фирма] и [фирма]. С тези твърдения не се въвеждат нови за спора факти, нито се коментират нови доказателства, необсъдени от първоинстанционния съд. Въззиваемият е изразил становище по доводите на въззивника и по съдържанието на приети в първоинастанциононто производство писмени доказателства, за което няма установена в процесуалниа закон преклузия. Съответно в мотивите на решението си въззивният съд е обсъдил тези доводи и анализирайки съдържанието на изготвената оценка, е установил, че с нея са оценени конкретни активи от съоръжението. Същевременно е взел предвид и представеното писмо, с което [фирма] изрично е посочило кои части от съоръжението следва да бъдат предмет на оценката. По този начин въззивният съд не е допуснал отклонение от диспозитивното начало процеса и е процедирал в съответствие с разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК, като се е произнесъл по изложени във въззивната жалба конкретни твърдения за неправилно установяване на фактическата страна на спора и за незаконосъобразни правни изводи на първоинстанционния съд.
По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и в цираните от касатора решение №83 от 10.06.2016г. по гр.д. №6052/2015г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение №388 от 17.10.2011г. по гр.д. № 1975/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., а също и в служебно известните на състава решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл. 236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. При постановяване на решението си, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Въззивният съд е отговорил на всички оплаквания във въззивната жалба, обсъдил е относимите доказателства и въз основа на тях е формирал собствени фактически и правни изводи. Произнасяйки се по изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за непостигане на писмено съгласие за изменение на договора и за липса на предписаната от закона форма, въззивният съд е обсъдил сключения между страните договор, съдържанието на разменената между страните кореспонденция и и относимите материално правни норми и е формирал собствени правни изводи по отношение на реда за изменение на сключения договор. С оглед така формираните фактически и правни изводи относно начина, по който следва по волята на страните да се определи дължимата за исковия период цена за достъп, въззивният съд е възприел оценката от 26.10.2009г. на ЕКРУ 110 кV, изготвена от [фирма] и [фирма], изготвена по реда на Методиката, приета с протокол №27 от 04.02.2008г. на ДКЕВР, а не посочената в заключението на приетата по делото комплексна повторна съдебно технико – икономическа експертиза. Действително съдът е посочил, че оценката от 26.10.2009г. е оценката, приета в решение по т.д.№4423/12г. на САС, ТО, 5 състав, с което е определена дължимата цена за достъп по същия договор за първите пет месеца на 2011г., като е приел, че след като в предходния процес е приета дължима цена за достъп при тази оценка, то за целия процесен период от м. май до м. ноември 2011г. следва да се приеме същата оценка. Независимо от преценката за обвързващата сила на решението на САС, следва да се отбележи,че съдът не е основал решението си на събрани по другото дело доказателства, а на оценката от 26.10.2009г., изготвена от [фирма] и [фирма], която е представена и приета като доказателство в първоинстанционното производство.
Формулираният в изложението материалноправен въпрос относно правните последици на волеизявление, изпратено от факса на търговско дружество, но неподписано от законния представител на същото дружество, също е некоректно формулиран и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представените по делото писма, изхождащи от касатора, и е приел, че макар да не са подписани от представляващите дружеството лица, по отношение на тях е приложима разпоредбата на чл.301 от ТЗ. Следователно въззивният съд не е изградил изводите си само въз основа на посочените писмени доказателства, а след съвкупната им преценка съобразно всички събрани по делото доказателства е приел, че дружеството е обвързано от направените с писмата волеизявления поради липса на противопоставяне веднага след узнаването им. В този смисъл формулираният от касатора материалноправен въпрос не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК.
По отношение на този въпрос не е налице и поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход спора на ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото същите са представлявани в касационното производство от юрисконсулти, които са депозирали писмени отговори на касационната жалба. Поради това касаторът [фирма] /н./, гр .Д., следва да бъде осъден на чл.78 ал.3, вр. чл.78 ал.8 от ГПК да заплати на всеки от ответниците [фирма] и [фирма], юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лева, съобразно вида на делото и неговата фактическа и правна сложност, както и извършените от ответниците процесуални действия.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №904 от 19.04.2017г. по т.д.№4291/2015г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], област варна, Промишлена зона, представлявано от синдика И. Т. Б., да заплати на [фирма], ЕИК000649348, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор П. И., на основание чл.78 ал.3 от ГПК юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лева /триста лева/.
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], област варна, Промишлена зона, представлявано от синдика И. Т. Б., да заплати на „Е. СИСТЕМЕН ОПЕРАТОР /Е./“ ЕАД, ЕИК175201304, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор И. Й., на основание чл.78 ал.3 от ГПК юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лева /триста лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.