О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 950
София, 12.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1096/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№164879/21.12.2016 г., подадена от адв. Ж. Ж. – процесуален представител на А. Е. Н. М., против въззивно решение №8137/07.11.2016 г. по гр.д.№2402/2016 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-Е въззивен състав, с което е потвърдено решение №I-45-230/16.11.2015 г. по гр.д.№9821/2013 г. по описа на Софийския районен съд, 45 състав, с което е отхвърлен предявеният от А. е. Н. М., гражданин на И., против Д. В. Ц. и И. Н. Ц., иск за обявяване за недействителен по отношение на ищеца договор за дарение, обективиран в нотариален акт №67, том I, рег.№8011, дело №58/2005 г. на Нотариус И. П., с който договор ищецът, в качеството му на кредитор е бил увреден, като погасен по давност.
Въззивната инстанция е приела, че „Съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно от съда, което произтича от нейната същност – тя е единствено право на длъжника и само от неговата воля и преценка зависи дали ще бъде упражнено. За да се защити срещу предявената искова претенцията на кредитора, длъжникът може да направи волеизявление, с което да се позове на изтекла в негова полза давност, което съгласно разпоредбата на чл. 133 ГПК следва да бъде направено в срока за отговор на исковата молба. В противен случай настъпва преклузия по отношение на това материално-правно възражение.
В конкретния случай настоящият състав на съда приема, че в отговора на исковата молба ответникът своевременно е въвел възражение за изтекла погасителна давност на правото на ищеца да обяви атакуваната разпоредителна сделка-дарение за относително недействителна. Действително, в отговора на исковата молба се твърди, че вземането от непозволено увреждане, а не правото на иск по чл. 135 ЗЗД, е погасено с изтичането на петгодишна давност. Доколкото обаче законът не предвижда конкретно формулиране на волеизявлението на ответника, относно позоваването на изтекла погасителна давност, а е достатъчно да има налично твърдение в този смисъл, настоящият състав счита, че се касае за неточно изразяване, а не за липса на воля от страна на ответниците да се позоват на изтекла погасителна давност по отношение исковата претенция. До този извод въззивният съд достига, вземайки предвид, както въведените в отговора обстоятелства, въз основа на които се твърди неоснователност на исковата претенция, така и поведението на страните по време на процеса. Видно от отговора, ответниците са изградили своята защита, приемайки, че предмет на делото е недействителност на посоченото от ищеца дарение, като по повод на релевираното от тях възражение за погасителна давност, изрично са посочили кога е сключена сделката – 11.11.2005 г., кога е изтекла давността- 11.11.2010 г. и кога е предявен иска -06.03.2013 г., изрично посочвайки, че петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД е изтекла . От друга страна, в открито съдебно заседание и в присъствието на страните по делото, по реда на чл. 143 ГПК, съдът е докладвал и приел релевираното възражение за изтекла погасителна давност, изрично посочвайки, че същото се отнася за претенцията по чл. 135 ЗЗД. При това положение, процесуалният представител на ищеца не е възразил по така изложения доклад, макар видно от оплакването във въззивната жалба, да е считал, че в отговора на исковата молба не се съдържа изрично възражение за погасителна давност по отношение на исковата претенция, а за такова, свързано със самото вземане. Следва да се отбележи, че в практиката на ВКС константно и безпротиворечиво се приема, че въпросите относно съществуването и изискуемостта на самото вземане, включително възражението за изтекла погасителна давност, са неотносими съм спора по чл. 135 ЗЗД и съответно съдът не ги приема и изследва в този процес. С оглед на това и предвид соченият от ответниците начален момент, от който твърдят, че е започнала да тече погасителна давност, се налага изводът, че възражението за погасителна давност касае единствено претенцията по чл. 135 ЗЗД, а не вземането. Ето защо, оплакването на въззивника, че първостепенният съд е приложил служебно института на давността, е неоснователно и не се подкрепя от данните по делото.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че давността за обявяване на относителна недействителност на увреждащата сделка тече от момента на сключването й. Без правно значение за началото на давностния срок е дали е постановена присъда, установяваща извършването на престъпно деяние или решение за присъждане на обезщетение за вредите от увреждането – пострадалият от непозволено увреждане придобива качеството на кредитор от момента, в който длъжникът е извършил увреждането. От този момент увреденият става носител на субективното право на обезщетение за увреждането, т. е. за него възниква и правото да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, а претенцията да претендира недействителност се погасява с изтичане на петгодишната давност по чл.110 ЗЗД с начало сключване на съответната увреждаща сделка – в случая 11.11.2005 г., като погасителната давност е изтекла на 11.11.2010 г., т.е. преди подаване на исковата молба / В този смисъл и постановеното по реда на чл. 290 ГПК и представляващо задължителна практика за първоинстанционните и въззивни съдилища – Решение № 311 от 16.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 308/2009 г., IV г. о., ГК/.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1.Дали едно въззивно решение, постановено след служебно приложение на давността ще е неправилно или недопустимо ?, 2.Как следва да бъде формулирано възражението за изтекла погасителна давност, за да може съдът безпротиворечиво да приеме, че такова възражение е направено ?, и 3.Има ли правомощия съдът да тълкува волята на страна, която се позовава на погасителна давност и да отнася възражението към по-благоприятното за тази страна правно положение ?.
Сочи се практика на ВКС по първия от поставените въпроси, на ВАС по втория, както и т.4 от ТР от 09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ВКС, както и по чл.280, ал.1, т.3 по третия от поставените въпроси.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касация Д. В. Ц. и И. Н. Ц. не заявяват становища в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на касационното обжалване и отговорът на ответниците по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима.
Изложението не отговаря на приетото в ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Решаващият за спора въпрос е вторият, а именно „Как следва да бъде формулирано възражението за изтекла погасителна давност, за да може съдът безпротиворечиво да приеме, че такова възражение е направено ?“. Същият не е разрешен в противоречие с приетото по т.4 от ТР от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК. Възражението е направено своевременно от ответниците по исковата молба в техния отговор, който се изчерпва само с направено възражение, и което съдържа следното: „Настоящият иск е предявен на 06.3.2013 г. Видно от изложеното и на основание чл.110 ЗЗД вземането от непозволено увреждане е погасено с изтичането на 5-годишна давност – 11.11.2010 г…..“
Така изложеното налага и разглеждането на третия от поставените въпроси, а именно „Има ли правомощия съдът да тълкува волята на страна, която се позовава на погасителна давност и да отнася възражението към по-благоприятното за тази страна правно положение ?“. Така поставеният въпрос е неотносим към спора, тъй като ответниците са направили изрично възражение за давност в отговора си на исковата молба по предявения иск и е без значение как те квалифицират същия. Налице е пълен конекситет между изложеното в исковата молба и посоченото основание на иска, от страна на ищеца, и отговора на ответниците от друга страна. Първоинстанционният съд не е бил изправен пред дилема за тълкуване волята на ответниците, тъй като възражението за погасяване на иска по давност е направено изрично.
Изложеното прави безпредметно обсъждането на първия от поставените въпроси, тъй като е видно, че съдът не е прилагал давността служебно.
Поради това обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №8137/07.11.2016 г. по гр.д.№2402/2016 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-Е въззивен състав
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: