О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 951
гр. София 21.07.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1799/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. Т., подадена чрез адв. М. Г., против решение № 619/19.12.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 939/2014 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е отменено решение № 139/06.10.2014г., постановено по гр.д. № 3/2014 г. по описа на Панагюрски районен съд в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за непозволено увреждане до размер на 9 785 лв., а претендираното обезщетение за забава до размер на 1 928 лв., както и в частта за разноските и се осъден Г. П. Т. да заплати на Н. Д. С., С. Ц. С. и Д. Ц. С. обезщетение за претърпени вреди от непозволено увреждане, причинено от Г. П. Т. през периода от 01.07.2009 г. до 26.07.2013 г. в размер на 11 713 лв., от които 9 785 лв.- главница и 1 928 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.08.2009 г. – 01.08.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска /02.01.2014 г./ до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 2 617, 05 лв. разноски пред двете инстанции, съразмерно на уважената част от исковете, а претенцията за разноски в останалата част е отхвърлена.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Жалбоподателят твърди, че не са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Направил е оплакване, че съдът неправилно не е уважил заявеното възражение за изтекла погасителна давност.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В т. ІІ от изложението е формулирал въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В т. ІІ. 1 е посочил въпроса: следва ли пропуснатите ползи да имат качество на реалност и сигурност, за да бъдат присъдени и сочи противоречие с решение № 499/30.06.2010 г. по гр.д. № 647/2009 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 871/15.07.2009 г. по гр.д. № 415/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 156/29.11.2010 г. по т.д. № 142/2010 г. на ВКС, І т.о., решение № 18/05.03.2010 г. по т.д. № 527/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 54/11.07.2011 г. по т.д. № 377/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. В т. ІІ, 2. са изложени съображения, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за причинно-следствената връзка между поведението на дееца и увреждането, както и поведението на пострадалия при деликт в противоречие с решение № 945/15.03.2010 г. по гр.д. № 3026/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. В т. ІІ, т. 3 се твърди, че въззивният съд е разгледал и въпроса за противоправността на деянието по отношение на ищеца в противоречие с решение № 945/15.03.2010 г. по гр.д. № 3026/2008 г. на ВКС, ІV г.о. В т. ІІ, т. 4 се твърди, че въззивният съд е решил материалноправния въпрос относно изискуемостта на вземането от деликт и давността и забавата в противоречие с ТР № 5/2005г. на ОСГК на ТК на ВКС и решение № 737/30.04.2010 г. по гр.д. № 865/2009 г. на ВКС,ІІІ г.о. В т. 5 e формулиран процесуалноправния въпрос: длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им,за който сочи противоречие с решение № 443/25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г. на ВКС, ІV г.о.
В срока по чл.287 ГПК пълномощникът на ответниците по касация – Н. Д. С., Д. Ц. С. и С. Ц. С. – адв. И. Ц., е подал писмен отговор, в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата събрани пред първоинстанционния съд е приела от фактическа страна следното: ищците Н. Д. С., Д. Ц. С. и С. Ц. С. са собственици на жилище на втория етаж от жилищна сграда в [населено място], [улица], построена в общински имот – УПИ ІX, кв. 125, по плана на града, а ответникът Г. П. Т. е собственик на жилище на първия етаж от същата сграда. С решение № 166/09.12.2011 г. на РС-Панагюрище по гр.д. № 531/2011 г. в сила от 28.06.2012 г., Т. е осъден да прекрати неоснователните си действия по прекъсване централната ВиК инсталация към втория етаж на жилищната сграда, а възстановяването на връзките е станало по принудителен ред на 26.07.2013 г. Съдът е установил, че за периода 03.11.2003 г.- 22.08.2008 г., процесният имот е бил отдаван под наем,както и към момента на прекъсване на водомера,а след възстановяването на ВиК инсталацията е сключен нов договор за наем. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че правната квалификация на спора е чл. 45, ал. 1 ЗЗД и е посочил елементите на фактическия състав: противоправно действие или бездействие, причинени вреди, причинна връзка и вина. Посочил е, че съгласно чл. 45, ал.2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, а в случая с влязлото в сила съдебно решение безспорно е установено, както фактът на виновното действие, така и неговото авторство, следователно спорно било само наличието на два елемента от фактическия състав, а именно – причинените вреди и причинната връзка. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказани и тези два елемента. При преценка на събраните доказателства относно отдаването на процесния имот под наем, съдът е направил извод, че през процесния период от време жилището не е отдавано под наем, поради липса на вода в него, следователно на собствениците на имота – ищци в настоящото производство, са причинени вреди, изразяващи се в невъзможността да получават наемна цена за процесния период. По отношение на размера на установените вреди, съдът е кредитирал заключението на изслушаната по делото тройна съдебноикономическа експертиза и е уважил исковете до размера на 9785 лв.- главница и 1928 лв. – обезщетение за забава. Във връзка със заявеното възражение за изтекла погасителна давност, въззивният съд изрично е посочил, че правоотношението между страните не е договорно, а деликтно и обезщетението е за вреди, произлезли от неправомерно действие на ответника, като то е изискуемо от датата на деликта,както и от същата дата се дължи и обезщетение за забава, а тригодишната погасителна давност на която се позовава ответникът е приложима по отношение на периодични платежи при договорни отношения. В случая изчисляването на обезщетението като месечен наем е само метод за определяне размера на вредите.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. ІІ, 1 – т. ІІ, 4 касаторът е формулирал общи питания, които се отнасят до елементите на фактическия състав на деликта по чл. 45 ЗЗД, но не и конкретни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивният съд. Произнасянето на съда по поставените питания представлява произнасяне по основателността на иска. Те не могат да обусловят наличие на общото основание за допускане до касационно обжалване, а касаят формирането на вътрешното убеждение на съда по същество на предявената претенция. Така формулирани основанията за допускане до касационна проверка преповтарят касационните основания, визирани в жалбата и са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Изложението в тази част не отговаря на приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, съгласно което в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК.
В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но не е налице и специфичната предпоставка, поддържана от касатора. Не са представени всички посочени решения на ВКС, за които се твърди, че съдържат друго разрешение на поставените въпроси.
Формулираният в т. ІІ, т. 5 от изложението въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата воля на въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Действията на въззивния съд във връзка с повдигнатия процесуално-правен въпрос са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК /включително и цитираните от касатора решение № 443/25.10.2011 г. по гр.д.166/2011 г. на ВКС, IV г.о. /, съгласно която съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на всички събрани доказателства, като ги обсъжда поотделно и в тяхната съвкупност, като преценява и доводите на страните. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение, за да достигне до крайните си изводи, съдът е направил пълен и цялостен анализ на събраните доказателства във връзка с изложените от ищците в първоинстанционното производство твърдения, както и направените от ответника възражения.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК на ответникът по касация се следват направените разноски за адвокатско възнаграждение, които следва да са надлежно удостоверени,съгласно т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай не са представени доказателства, че същите са действително заплатени, поради което разноски не следва да бъдат присъдени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 619/19.12.2014г., постановено по в.гр. д. № 939/2014г. по описа на Пазарджишки окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: