О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№952
гр.София, 26.10.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 708/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
[община] е подала касационна жалба вх.№ 12869 от 20.04.2011 год. срещу въззивното решение № 272 от 14.03.2011 год. по в.гр.дело № 1320/2010 год. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 1590 от 10.05.2010 год. по гр.дело № 13607/2009 год. на Варненския районен съд, 12-ти състав и е прието за установено по отношение на касатора, че К. С. М. и С. С. М. са собственици на ПИ № * по КК на [населено място], к.к.”Ч.”, с площ от * кв.м., при граници: път, ПИ №№ *, *, * и * на заявеното в условията на евентуалност придобивно основание – давност, чрез владение, осъществявано при условията на присъединяване през периода от 1936 год. до 1999 год., първоначално от праводателя им Д. П. А., считано от 1936 год., от Д. А. до 1965 год., К. С. Г. и К. Д. Г. до 1999 год. и от ищците, считано от 05.07.1999 год. до датата на предявяване на иска.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с Постановления на Пленума на Върховния съд № 1 от 13.07.1953 год. и № 1 от 10.11.1985 год. и с решения на ВКС №№ 164 от 18.02.2009 год. по гр.дело № 131/2008 год., І г.о., 1086 от 12.11.2008 год. по гр.дело № 4556/2007 год., ІІ г.о., 1046 от 03.11.2008 год. по гр.дело № 3398/2007 год., І г.о., 224 от 02.07.2010 год. по гр.дело № 177/2010 год., ІІ г.о., 398 от 03.02.2010 год. по гр.дело № 56/2009 год., ІV г.о. и б/ неправилно приложение на закона – чл.24, ал.1, т.4 във връзка с чл.15 З./отм./.
Ответниците по касация са на становище, че липсва изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
В. съд е приел, че първоначално Д. П. А., а по-късно правоприемниците му са упражнявали постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно, с намерение за своене, владение върху процесния имот, представляващ част от този, предмет на договорите за разпореждане, чиято източна граница е морския бряг, представляващ скат откъм морето. Според окръжния съд, започналата да тече през 1936 год. давност при действието на чл.343Д/отм./ е изтекла през 1956 год. Прието е и че дори правото на собственост да е придобито не с изтичане на давностния срок, а с позоваването на давността, извършено с предявяване на настоящия иск, и за периода до 2009 год. давността да е спирана съгласно действието на З., то срока е бил достатъчен за придобиване на собствеността. Посочено е, че имотът не е държавна и не е бил общинска собственост преди актуването му като общински с А. № 5749/23.07.2009 год., общината не е установила наличието на основание за актуване, вкл. по соченото в акта чл.2, ал.1, т.7 ЗОС. Според въззивния съд, теклата върху имота давност се зачита по аргумент за противното основание от чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като не подлежи на възстановяване по реда на ЗВСОНИ и ЗСПЗЗ.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Липсва твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, илюстрирана с т.3 от Постановление № 1 от 13.07.1953 год. и т.19 от Постановление № 1 от 10.11.1985 год. по гр.дело № 1/1985 год. на Пленума на Върховния съд. Преди всичко, въззивната инстанция е решаващ, а не проверяващ съд, което произтича от положението й на втора поред инстанция по съществото на спора. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да я повтаря, представлява нейно продължение. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по процесуалната уредба от преди реформите по отменения ГПК от 1997 и 1999 год./срвн. т.т.3 и 4 от тълк.решение № 1 от 17.07.2001 год. по тълк.гр.дело № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС/. Тази съществена разлика в дейността на второинстанционния съд и на въззивната инстанция, която е решаващ, а не проверяващ съд и при преценката на правилността на първоинстанционното решение по същество, не е обвързана от оплакванията в жалбата, а може да разгледа спора, без да изхожда от наведените основания за порочност, правомощията на въззивния съд /чл.269-чл.272 ГПК/ са изрично регламентирани от действащия процесуален закон. Ето защо, указанията на Пленума на Върховния съд за цялостна служебна проверка на правилността на обжалваното решене /т.3 от Постановление № 1 от 13.07.1953 год. и т.19 от Постановление № 1 от 10.11.1985 год./ не намират съответно приложение за дейността на въззивната инстанция. Отделно от това, нито от съдържанието на касационната жалба, нито от изложението на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е видно в какво конкретно се състоят пропуските на въззивния съд, за да се приеме, че е процедирал в разрез с указанията на Пленума на Върховния съд от 1953 год. и 1985 год. В изложението единствено се твърди, най-общо, че от мотивите на въззивното решение не личи да е извършена пълна проверка на правилността на решението, а само е изложена възприетата от решаващия състав на Варненския окръжен съд фактическа обстановка.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с посочените решения на състави на гражданската колегия на Върховния касационен съд относно зачитане последиците от изтекла в полза на ищците /въззивници/ придобивна давност. В изложението се твърди, че липсват безспорно установени правнорелевантни факти – за явно и необезпокоявано упражнявана фактическа власт при действието на З./отм./ и З./отм./. В. съд обаче е приел най-напред, че давността е изтекла още през 1956 год., докато Законът за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти е влязъл в сила през 1958 год./Обн., ДВ, бр.90 от 11.11.1958 год./ и е отменен през 1973 год./ДВ, бр.26 от 30.03.1973 год./, а Законът за собствеността на гражданите е действал от 1973 год. В. решение съдържа и още един допълнителен мотив в подкрепа на извода за изтекла придобивна давност, а именно, че дори да се приеме, че за периода до 2009 год. давността е спирана предвид действието на З., то срока след отмяната му, събран с изтеклия преди влизането му в сила е достатъчен за придобиване на собствеността по давност.
Предвид на това, не е налице противоречие с решение № 164 от 18.02.2009 год. по гр.дело № 131/2008 год. на ВКС, І г.о., което се отнася до забраната за придобиване по давност на имоти, за които се е прилагал З./отм./ съгласно чл.29, ал.1, т.1 З./отм./. Поради липсата на конкретни оплаквания, касаещи изводите на въззивния съд относно характера на упражняваната фактическа власт върху процесния имот, не може да се приеме, че решението противоречи и на решение № 1086 от 12.11.2008 год. по гр.дело № 4556/2007 год. на ВКС, ІІ г.о. и на решение № 1046/03.11.2008 год. по гр.дело № 3398/2007 год. на ВКС, І г.о.
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с решение № 224 от 02.07.2010 год. по гр.дело № 177/2010 год. ВКС, ІІ г.о. и решение № 398 от 03.02.2010 год. по гр.дело № 56/2009 год., ВКС, ІV г.о. по приложението на чл.266, ал.1 ГПК относно недопустимостта във въззивното производство да се заявяват нови обстоятелства и да се представят на доказателства, които страните са могли да посочат и представят пред първоинстанционния съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че в последното заседание на въззивния съд били приети доказателства, представени от ищците, а именно: писмо от район „П.” при [община] изх.№ УТ-94-К-З/16.02.2011 год., ведно с копие от КП на КК”Ч.” от 1990 год. и молба от ищците до кмета на район „П.”, ведно с удостоверение изх.№ 94-27883-03-10-9036/18.11.2010 год. на С.-В., на базата на които пледирали, че частта от имота, която се претендирала от [община] никога не е съществувала като самостоятелен имот, а винаги била част от техния имот.
В. решение не съдържа изрично позоваване на приетите в заседанието на 23.02.2011 год. писмени доказателства, и най-вече на писмо изх.№ УТ-94-К-З/16.02.2011 год. на район „П.”, според което в КП на КК”Ч.” от 1990 год. ПИ * не съществува във вида, в който е нанесен в кадастралната карта, а обхваща територията между ПИ * и проекта за улична регулация, нанесен е като скат с височина 6.0 м. и няма планоснимачен номер /срвн., л.40 и копието от КП от 1990 год.на л.41 от в.гр.дело № 1320/2010 год./. Относно тези обстоятелства, окръжният съд се е позовал на заключението на техническата експертиза и устните обяснения на вещото лице в първоинстанционното производство и е приел, че на място ПИ № * представлява част от имот № * по КП от 1990 год., разположен към морския бряг, ограден с ниска бетонова ограда, разположена по най-източната жълта линия на скицата, която предпазва бреговата бетонна алея от затрупване с камъни. Съдът е приел за установено от същите разяснения и че ПИ №* представлява обрушен скат-необработваемо място.
Следователно, доколкото изводите на въззивната инстанция не са основани на приетите в заседанието на 23.02.2011 год. документи, не би могло и да се преценява дали е било допуснато нарушение на чл.266, ал.1 ГПК.
Липсва и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос съставлява оплакване за противоречие на въззивното решение с материалния закон, с оглед приложението на гл.ІІ З./отм./, съдържащ забрана за придобиване по давност до 1990 год., но не съдържа обосновка за необходимост от тълкуване на разпоредбите на чл.29, ал.1, т.1 и т.4 във връзка с чл.15, ал.1 З./отм./ по реда на чл.290 ГПК.
В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 272 от 14.03.2011 год. по в.гр.дело № 1320/2010 год. на Варненския окръжен съд по касационна жалба вх.№ 12869 от 20.04.2011 год. на [община].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/