О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 953
София, 22.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №2902/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв.Г., срещу решение №109 на Софийски апелативен съд, постановено на 23.01.2014г. по в.гр.д.№ 224/2013г. С това решение е потвърдено решението от 02.11.2012г. по гр.д. № 6016/2011г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 13 състав. С последното е отхвърлен предявения от [фирма] срещу Б. Б. С. иск с правно основание чл.240,ал.1 от ЗЗД за сумата 234 000 евро.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с твърдението, че съставът на Апелативен съд – София, се е произнесъл по значими материалноправни и процесуални въпроси, обуславящи изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, за които е налице противоречива съдебна практика и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане по чл. 280, ал.1, т. 1 , 2 и т.З от ГПК.
Счита, че е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК във връзка с въпроса :” относно елементите на фактическия състав на договора за заем, какво подлежи на доказване при него и кой носи доказателствената тежест, при наличие на разписки, доказващи реалното получаване на исковите суми от ответника: реалното предаване на сумите или поето задължение на получателя да върне предадените суми?”. Позовава се на следните актове на ВКС, всички постановени по реда на чл.290 ГПК: Решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г., Г.К., IV Г.О. на ВКС,в което е прието, че “,,…в производството по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си, че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр.факти съобразно характера на въведените възражения срещу иска”; на Решение № 961 от 07.12.2006г. по гр.д. № 528/2006г., Т.К. II г.о. на ВКС, в което е прието, че: “за да е налице вземане за връщане на заетата сума, респ. за прехвърлянето му по реда на чл. 99 ЗЗД следва да се установи реалното предаване на заемната сума “; на Решение № 174/23.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 5002/2008 г., IV г.о., ГК, в което е прието, че “договорът за заем се счита за сключен в момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума, поради реалния характер на договора”, както и , че “разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума”. Обосновава наличието на противоречието с твърдението, че в противоречие с правните разрешения, дадени с тези съдебни актове, е възприетото от САС становище, че “поради липса на установено с приетите по делото 22 броя разписки на поето задължение от ответника да върне предоставените му парични средства, не е доказано твърдението за предаването им въз основа на заем”.
Във връзка с този въпрос касаторът поддържа и основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Позовава се на Решение № 161/10.03.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 47/2005 г., II г.о., Решение № 961 от 07.12.2006 г. по гр.д.№ 528/2006 г. на ВКС, II т.о.
Според касатора въззивният съд се е произнесъл и по обуславящия изхода на спора въпрос “относно значението на разписката по чл. 77 ЗЗД, за доказване на договора за заем”. Счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съставът на САС е приел, че разписките за даване на паричните суми на ответника, не доказват договора за заем, а в Решение № 150/25.06.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 574/2011 г., IV г.о., ГК, представляващо задължителна съдебна практика, е прието, че „…предвид реалния характер на договора за заем, разписката служи и като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума”.
Във връзка с този въпрос се поддържа и основанието по чл.280 ал.1 т.2 с твърдението, че същият се разрешава противоречиво от съдилищата. За да докаже наличието на това основание, касаторът се позовава на Решение № 961 от 07.12.2006 г. по гр.д.№ 528/2006 г. на ВКС, II т.о., Решение № 150/25.06.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 574/2011 г., IV г.о., ГК, Решение № 390/20.05.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 134/2010 г., IV г.о.,ГК, Решение № 283/3.10.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 2202/2013 г., IV г.о., ГК.
Според касатора третият процесуално-правен въпрос от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл съставът на САС, е този “относно допустимостта на гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигнатата между страните договореност, при наличието на документ за предаване на сумите на ответника”. Твърди, че процесуалните действия на въззивния съд, който с определение от 27.02.2013 г. на основание чл. 164, ал.1, т.З ГПК е отхвърлил доказателствените му искания за допускане на гласни доказателства за доказване на смисъла на постигнатите между страните договорености, са в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в : Решение № 546/23.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 856/2009 г., IV г.о., ГК, с което съставът на ВКС по въпроса: допустими ли са свидетелски показания за изясняване на обстоятелствата, при които е сключен договорът за заем, кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, е възприел становището, че свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които договорът е бил сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; в Решение № 524/28.12.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 167/2011 г., IV г.о., ГК, и в Решение № 97/22.03.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 417/2010 г., IV г.о., ГК, които съдържат същото правно разрешение. Във връзка с въпроса поддържа и основанието по чл.280 т.2 ГПК, позовавайки се на Решение № 961 от 07.12.2006 г. по гр.д.№ 528/2006 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на ГПК/отм./.
В изложението си касаторът поддържа също, че въззивният съд се е произнесъл и по процесуалния въпрос, обусловил изхода на спора във въззивното производство : “необходимо ли е ищецът да индивидуализира точно фактическия състав на неоснователното обогатяване, когато във връзка с възраженията на ответника добавя ново основание чрез изменение на иска?”. Във връзка с този въпрос твърди, че въззивният съд е приел, че “ при направено волеизявление за допускане на изменение на основанието, чрез допълване с ново основание на исковата молба, ищецът трябва да квалифицира правно поддържаното от него основание и при липса на индивидуализиране изменението на иска не се допуска”, а това правно разрешение “противоречи на тълкувателната практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция по поправяне нередовността на исковата молба, изразени в постановките на т.4 от TP ОСГК № 1/17.07.2001 г., потвърдени частично с т. 5 на TP ОСГТК № 1/9.12.2013 г. на ВКС”. Счита, че основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с този въпрос е налице, тъй като произнасянето по този процесуален въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на съдебната практика по прилагането му. Счита също, че “приносът в тълкуването на горепосочения процесуален въпрос, който ще направи ВКС, ще осигури възможността за изясняване на предпоставките за допускане допълване на основанието на иска, чрез въвеждане като ново основание на неоснователното обогатяване, наред с предявеното договорно основание”.
Ответната страна Б. Б. С. не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да обоснове извод за неоснователност на иска и да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел: че пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.240 ЗЗД, като ищецът е поддържал, че е сключил няколко договора за заем с ответника, на което лице в качеството му на заемател са били предадени 234 000 евро със задължение да ги върне както и, че за сключените договори за заем и предаването на паричните суми на ответника страните подписали разходни касови ордери за валута и разписки за договорите суми, които разписки удостоверяват получаване на паричните суми от ответника; че ищецът търси връщане на получените от ответника суми по сключени договори за паричен заем с твърдението, че последните не били върнати. Съдът е констатирал в решението си, че с молба вх.№7355/25.01.2012г., озаглавена „становище по доклада и допълнение на исковата молба“ ищецът е заявил искане при условията на евентуалност съдът да присъди връщане на исковите суми като получени без основание /недължимо платени/; че в първото открито съдебно заседание на 26.01.2012г. ищецът е заявил, че поддържа описаната молба от 25.01.2012г.; че с втора молба вх.№ 56633/23.05.2012г. ищецът отново е заявил, че поддържа искането да се приеме за разглеждане в производството при условията на евентуалност основание – неоснователно обогатяване; както и, че с протоколно определение от 31.05.2012г. съдът е оставил без уважение искането по чл.214,ал.1 от ГПК за допускане изменение на иска по отношение заявеното евентуално основание. Приел е, че това определение не подлежи на обжалване, не е обжалвано от ищеца, но с оглед релевирани оплаквания във въззивната жалба от страна на въззивника –ищец , е посочил, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения като е оставил искането на ищеца без уважение. За да обоснове извода си е посочил, че предвиденото допълване на исковата молба по чл.143,ал.2 от ГПК не е изменение на иска по чл.214,ал.1 от ГПК, че изменението на иска е въвеждане от ищеца на ново основание, нов петитум или нова страна по висящия процес, че с оглед първоначално заявеното в исковата молба основание за връщане на търсената сума от ответника в качеството му на заемател по договори за паричен заем не може да се приеме, че ищецът е индивидуализирал в достатъчна степен новия юридически факт, от който извежда претендираното право за връщане на същата сума от ответника на плоскостта на неоснователното обогатяване, както и ,че при съобразяване на обстоятелството ,че в разпоредбата на чл.55,ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, а в чл.59 от ЗЗД е предвиден още един фактически състав на неоснователно обогатяване, ищецът е трябвало да индивидуализира искането си, но не е сторил това. По отношение на заявената претенция по чл.240 ЗЗД съдът е приел, че заемът за потребление е договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума; че същият е реален договор и се счита сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем пари, а едва когато въз основа на това съгласие заетите пари бъдат предадени на заемателя; че представените по делото двадесет и два броя разписки установяват само предаване на суми в общ размер на 234 000 евро на ответника от дружеството-ищец, но не и поетото задължение на получателя да върне предадените му суми на ищеца. Приел е също, че ищецът с представените доказателства не е доказал твърдението си, че е предал на ответника 234 000 евро по силата на сключен между тях договор за заем; че ищецът не е ангажирал доказателства, че получените от ответника пари имат характер на „заета сума“ или сума, която подлежи на връщане след получаването й. Приел е също, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че между представлявано от ответника дружество [фирма] от една страна и ищцовото дружество, по време на издаване на всичките представени с исковата молба двадесет и два броя разписки е съществувало правоотношение по договор за наем на недвижим имот. Съобразно това е обосновал извод, че наличието на това възмездно правоотношение установява несъстоятелността на развития във въззивната жалба довод, че за ищеца е възникнало вземане за връщане на получените от ответника суми само на основание доказване на реалното предаване на същите на насрещната страна.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, следното:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай първият поставен от касатора въпрос е релевантен, тъй като е правно разрешен от въззивния съд в атакуваното решение и обуславя решаващите му изводи. Не са налице обаче поддържаните допълнителни основания по чл.280 т.1 и т.2 ГПК. С представените съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК касаторът не доказва наличие на противоречиво разрешаване на поставения въпрос. Напротив видно от мотивите на въззивното решение възприетото от съда правно разрешение съответства на формираната задължителна практика, съгласно която съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него /чл. 154, ал. 1 ГПК/. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума. Ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник- кредитор, каквито са например твърденията, че задължението е погасено. Въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение. Негативният за касатора резултат е следствие от приетите за установени в процеса факти и обстоятелства и преценката на съда доколко и как страните са се справили с доказателствената си тежест. В производството по чл.288 ГПК обаче ВКС не извършва проверка по наведени доводи за материалноправна или процесуалноправна незаконосъобразност на решението – тази проверка се извършва във втората фаза на производството, в случай, че се допусне касационното обжалване. Предвид изложеното не е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК по този въпрос. Не е налице и поддържаното такова по чл.280 т.2 ГПК. Следва да се има предвид, че наличието на противоречива практика по правен въпрос обаче не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. В случая не е и доказано противоречиво разрешаване на въпроса, доколкото правните разрешения в атакуваното решение, в решенията по чл.290 ГПК и в актовете, постановени по реда на ГПК/отм/ не си противоречат.
Поставеният от касатора въпрос “относно значението на разписката по чл. 77 ЗЗД, за доказване на договора за заем” е неотносим в случая и не формира извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Такъв правен въпрос не е разрешаван от въззивния съд и същият не обуславя решаващите му изводи. Разписката по чл. 77 ЗЗД се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД за връщане на заети суми. В случая такива разписки не са представяни по делото, не са обсъждани и не са обусловили изводите на съда. Представени са единствено разписки, доказващи реално предаване на суми от кредитора – ищец на длъжника – ответник, не и такива, относими към въпроса налице ли е изпълнение на обратното задължение за връщане на сумите. При отсъствие на общо основание, не се дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора.
Не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване и във връзка с поставения от касатора въпрос : “необходимо ли е ищецът да индивидуализира точно фактическия състав на неоснователното обогатяване, когато във връзка с възраженията на ответника добавя ново основание чрез изменение на иска?”. Този въпрос не обуславя решаващите изводи на въззивния съд по разгледаната претенция с правно основание чл.240 ЗЗД. Доколкото съдът е изложил доводи и съображения в тази насока, те са в отговор на релевирано оплакване във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд при отказа да се приеме за съвместно разглеждане заявена като евентуална претенция за присъждане на сумата на основание неоснователно обогатяване. Предвид изложеното не са налице предпоставките за сопускане касационно обжалване във връзка с този въпрос. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора.
Налице е според настоящия състав основанието по чл.280 т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, уточнен от съда : допустими ли са гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигнатата между страните договореност, при наличието на документ за предаване на сумите на ответника. Видно от изложеното по-горе в настоящото определение правните разрешения на въззивния съд са в противоречие с формираната задължителна съдебна практика, обективирана в Решение № 546/23.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 856/2009 г., IV г.о., ГК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №109 на Софийски апелативен съд, постановено на 23.01.2014г. по в.гр.д.№ 224/2013г.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 9173лв, както и, че при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване на председателя на ІІІ ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: