О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 955
София, 22.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3136/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Х. И., подадена чрез адв.Я. от САК, срещу въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 24.01.2014г. по в.гр.д.№12353/2013г. С това решение СГС е потвърдил решението от 7.06.2013 г. на Софийски районен съд, ІІ Г.О., 64 състав, постановено по гр. дело № 41947 по описа за 2012г. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Н. Х. И. против [фирма] /БТК АД/ искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ във връзка с чл.225 КТ и чл.86 ЗЗД, за отмяна на дисциплинарно уволнение, извършено със заповед № 4752/13.07.2012г., за възстановяване на работа и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ в размер на 8 520 лв. за периода 13.07.2012 г. – 13.01.2012 г., ведно с обезщетение за забава за периода 13.07.2012 г. – 5.09.2012 г. в размер на 480 лв., със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до изплащането и разноските по делото.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове. В жалбата е инкорпорирано изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, в което се поддържат основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответната страна БТК АД в представен писмен отговор чрез адв. П. взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Не претендира разноски за настоящото производство, но прави възражение за прекомерност по отношение на разноските на насрещната страна.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Съотношението на исковете обуславящ – обусловен и главен – акцесорен обосновава извод за допустимост на касационното обжалване и по отношение на претенциите по чл.344 ал.1 т.3 във вр. с чл.225 КТ и по чл.86 ЗЗД без оглед цената на същите. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 от КТ вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и такъв по чл.86 ЗЗД за присъждане обезщетение за забава на парично задължение. За да обоснове извода си за неоснователност на исковете първостепенният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че на 01.11.2004 г. между [фирма] и ищцата бил сключен трудов договор №444/01.11.2004г., по силата на който същата била назначена на длъжност „акаунт мениджър“ в Дирекция „Маркетинг и продажби“, Управление „Корпоративни продажби“, отдел „Правителство“ на [фирма]. Договорът бил със срок за изпитване в полза на двете страни – 6 месеца. На 19.08.2010г., към вече сключения трудов договор, било подписано допълнително споразумение с №14554/19.08.2010г., като ищцата била назначена на нова длъжност „Бизнес Консултант“ в Търгове и специални проекти вече към Централно управление на [фирма], което било структурно и организационно обособено звено, имащо характеристиките на работодател по пар.1, т.1 от ДР на КТ, различен от първоначалния- БТК АД. Приел, че работодател на ищцата е ЦУ на БТК АД , тъй като с оглед данните по делото същото е структурно и организационно обособено звено в БТК АД, което отговаря на хипотезата на пар.1, т.1 от ДР на КТ за „работодател“ , самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение, то е поело правата и задълженията по Т. с ищцата, възникнало преди това с БТК АД, с подписване на споразумението, като поемането на тези права и задължения е станало с вземане на решението за структурното и организационното обособяване на Централно управление към БТК АД. С оглед на това е обосновал извод,че не БТК АД, а Централно управление на БТК АД е материалноправно легитимран да отговаря по предявените от ищцата искове с пр. основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ и чл.86, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
С обжалваното решение така постановеният съдебен акт е потвърден. За да постанови този резултат въззивният съд, препращайки и към мотивите на първостепенния съд, е приел, че от събраните доказателства – К. от 7.11.2008 г., от 22.01.2010 г. и от 6.06.2011г., Правилник за вътрешния трудов ред, множество допълнителни споразумения към трудов договор, длъжностни характеристики и заповед № 4752/13.07.2012 г., се обосновава извод, че не [фирма], а Централното управление на [фирма] е било работодател на ищцата по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на КТ; че в тежест на ищцата е било да докаже по делото твърдението си, че се е намирала в трудово правоотношение именно с посочения от нея ответник, както и, че в законоустановените срокове по ГПК същата не е ангажирала доказателства в това отношение.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа, че са налице и трите основания за допустимост на жалбата, поради произнасянето на въззивния съд по въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посочва въпросите :”1.Възможно ли е да се промени работодателя с допълнително споразумение към трудовия договор без да има съгласие на работника и без да е уведомен за смяната работника? Ако да, такива промени следвали такова допълнително споразумение да отговаря на изискванията на чл. 66 К.; 2. Възможно ли е да бъде страна в процеса подразделение на юридическо лице въпреки, че има материалноправна дееспособност има ли процесуална такава? Отговаря ли на изискванията за страна по чл. 27 и 28 от ГПК и работодателите съгласно nap. 1, т.1 от К.. Кой носи доказателствената тежест, че има качеството работодател по смисъла nap. 1, т. 1 от К. – работодателя или работника?; 3. Възможно ли е работодател по смисъла на nap. 1, т. 1 от К. да бъде необособено имуществено подразделение?”. Според касатора тези въпроси са от съществено значение за развитието на правото и точното приложение на закона. За да обоснове наличието на основанието навежда оплакване, че съдът неправилно е интерпретирал доказателствата и обосновал грешни фактически и правни изводи. Изразява собственото си разбиране за установените факти, които следват от доказателствата по спора. Поддържа също, че решението е в противоречие с практиката на Върховен Касационен съд, както и, че решенията и на първата и втората инстанция са основават на нарушения на процесуалния закон и на практиката на ВКС. Излага доводи за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при доклада на делото по чл.146 ГПК, като се позовава на актове на ВКС, в които се дават правни разрешения по въпроса относно правомощията на въззивния съд при непълен или неточен доклад, извършен от първостепенния съд, както и по въпроса за правомощията и задълженията на съда при констатирано противоречие в исковата молба относно това кой е работодател.
Поставените от касатора въпроси не съдържат характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, поради което и не обосновават извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Въпросите, по смисъла на закона, са винаги конкретни и специфични за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Значението им се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В случая въпросите на касатора не отговарят на тези изисквания. Въззивният съд не е давал правни разрешения по тези въпроси и същите не обуславят крайните му изводи. Така както са формулирани, въпросите са привързани към собственото разбиране на касатора относно установените фактите, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата, и по съществото си съставляват оспорване на фактическите и правни изводи на съда. С оглед на това същите не са правни въпроси по смисъла на закона, а касационни основания по чл.281 ГПК, които подлежат на преценка във втората фаза на производството в случай, че се допусне касационното обжалване. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е поддържаното допълнително такова. Въпреки това настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е налице когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил такива съображения, а и те не са налице в случая. Собственото разбиране на касатора за предметния обхват на отделна правна норма, не е от естество да обоснове наличие на основанието по т.3 на чл.280 ГПК.
Не се обосновава извод и за наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК. На първо място във връзка с това поддържано основание касаторът изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, не е и обосновал твърдяното противоречие на въззивното решение със задължителната за съдилищата практика. Изложението не съдържа доводи в тази насока, а само твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, във връзка с които са и цитираните актове на ВКС. Предмет на касационна проверка са правните разрешения на въззивния съд по приложението на материалния и процесуалния закон при постановяване на обжалваното решение, а не тези на първоинстанционния съд.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 24.01.2014г. по в.гр.д.№12353/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: