О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 956
София, 22.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2092/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на @@3@ [населено място], подадена чрез адв. Ев. Б. и адв. Н. С., срещу решение на Окръжен съд [населено място] /ПОС/, № 2099, постановено на 20.12.2013г. по в.гр.д.№ 3210/2013г. С това решение ПОС е потвърдил решение № 2622 от 18.06.2013 г., постановено по гр.дело № 16780/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, Х гр.с-в, и е осъдил Община “Р.” – [населено място], да заплати на [фирма] – [населено място], сумата от 2400 лв. разноски по делото пред въззивната инстанция. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Община “Р.” против [фирма] – [населено място], иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД – за обявяване за окончателен сключен помежду им предварителен договор, по силата на който ответното дружество е поело задължението да продаде на ищеца собствените си 190 159/192 854 идеални части от следния недвижим имот: поземлен имот № 000012, находящ се в землището на [населено място], Община “Р.”, Пловдивска област, с ЕКАТТЕ 40004, в местността “Капсидата”, категория на земята при неполивни условия десета, с площ от 192, 854 дка, с начин на трайно ползване – пустееща необработваема земя, при граници и съседи: № 000185 – летище, № 000091 – пасище, мера, № 000187 – летище, № 111003 –нива, и № 000089 – прокар, за сумата от 66 911, 82 лв.
В касационната жалба на Община “Р.” се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора въпрос: “Следва ли да се счита за сключен предварителен договор в изискуемата се от закона писмена форма в хипотеза на отправено писмено предложение за продажба на недвижим имот от продавача до купувача, съдържащо всички съществени елементи на покупко-продажбата, ако предложението е прието от купувача, това съгласие е достигнало до предложителя, но насрещните съвпадащи волеизявления са материализирани в отделни документи”. Счита, че по делото е безспорно установено наличието на две “насрещни и съвпадащи волеизявления, изразени в писмена форма, но материализирани в различни писмени документи, обективиращи постигнато между страните съгласие относно основния субстрат на договора за продажба на имот – предмет, основание, цена, целени е договора правни последици, които страните желаят да постигнат чрез сключването му” , но въпреки това въззивният съд приема, че изискуемата от нормата на чл. 19, ал.1 от ЗЗД писмена форма за действителност на предварителния договор за продажба на имот, не е спазена. Поради това смята, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС – чл.280 т.1 ГПК. Позовава се на Решение № 21 от 23.02.2012 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 595/2011 г., в което е прието :” „ … Съвпадащите насрещни волеизявления на договарящите трябва да се материализират в писмена форма. И без това да е изрично записано …. писмената форма е необходима за действителността им и те са съставна част от съдържанието на трудовия договор. Договорът може да се състави и подпише с един общ акт, но насрещните волеизявления могат да се материализират и поотделно /р. № 410/27-06.1990 г. по гр.д. № 326/1990 г. на III г.о./. Ако те се съдържат в два отделни акта, необходимо е всеки от тях да е достигнал до знанието на другата страна – чл.14, ал.1 ЗЗД….“. Поддържа, че във връзка с този въпрос е налице и основанието по чл.280 т.2 ГПК, тъй като същият се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се на Решение от 20.05.2008г. по гр.д. № 1159/2007 г. на ОС – София, III възз.с, в което е прието, че “писмената форма на предварителен договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, е задължително условие за действителността на предварителния договор, но не е необходимо волеизявленията да бъдат обективирани върху един и същ материален носител”; на Решение № 207 от 29.111.1985 г. по гр.д. № 1037/1984 г. на ВС, II г.о., и Решение № 410 от 27.VI.1990 г. по гр.д. № 326/1990 г. на ВС, III г.о., които съдържат същото правно разрешение.
Във връзка с поставения въпрос касаторът твърди и наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК. Счита, че правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, защото разглеждането ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, обективирана в процесното решение и в посочената по-горе практика, защото е необходимо осъвременяване на практиката по поставения въпрос, поради обстоятелството, че към настоящия момент липсва такава, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, която би имала задължителен характер в правоприлагането, че въпросът е и от значение за развитие на правото, доколкото липсва изрична законова норма, уреждаща сключване на предварителен договор за продажба на недвижим имот чрез насрещни съвпадащи волеизявления, обективирани в различни материални носители. Чрез допускане на касационното обжалване по поставения от него въпрос ще се постигне принос в тълкуването и ще бъде осигурено разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Ответната страна [фирма] – [населено място],в представен писмен отговор чрез адв. Б. и адв. П. взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционния акт, с който искът е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД; че ищцовата община е основала иска си на твърдението, че е сключила с ответника предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, по силата на който последният е поел задължението да му прехвърли правото на собственост върху имота срещу заплащане на определена цена, както и че ответникът отказва да сключи окончателен договор; че същата страна обосновава сключването на предварителен договор с обстоятелството, че ответникът му е отправил уведомление за изкупуване на притежаваните от него идеални части от съсобствения имот за цена от 66 911, 82 лв. при условията на чл.33, ал.1 от ЗС, което предложение е било прието от Общината с решение №266 на Общинския съвет, взето с протокол № 19 от 17.10.2012г. Позовавайки се на чл.18 от ЗЗД, съгласно който договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт, както и на чл.19, ал.1 от ЗЗД, според който предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма, съдът е приел, че в процеса не е доказано наличието на такъв договор. За да обоснове извода си е посочил, че по делото такъв писмен договор, съдържащ насрещните съвпадащи волеизявления на двете страни по спора и обективиращ постигнато помежду им съгласие ответникът да продаде собствения си процесен недвижим имот срещу задължението на ищцовата община за заплащане на посочената в исковата молба парична сума не е представен; че са представени единствено уведомление по чл.33, ал.1 от ЗС за изкупуване на идеални части от съсобствен недвижим имот, отправено от ответника до ищеца, решение №266 на Общинския съвет, взето с протокол № 19 от 17.10.2012 г., с което Общински съвет „Р.” е взел решение за даване на съгласие за закупуване на процесните 190 159/192 854 идеални части от недвижим имот, собственост на ответното дружество, срещу предложената в уведомлението по чл.33, ал.1 от ЗС цена и е оправомощен кмета на общината да извърши необходимите действия във връзка с изпълнението на това решение, както и констативен протокол от 19.10.2012г. на Нотариус Н. Х. – С., съдържащ данни, че в нотариалната й кантора са се явили представители на страните по спора във връзка със сключването на договор за покупко-продажба на процесния имот, но не са постигнали съгласие за сключването му. При тези данни по делото е приел за установена липсата на валидно сключен между страните предварителен договор за покупко-продажбата на процесния имот. Посочил е, че представените писмени доказателства сочат единствено на наличието на преддоговорни отношения между страните във връзка с тази покупко-продажбата, защото за да има валидно сключен предварителен договор е необходимо страните да са постигнали съгласие относно съществените уговорки на договора, които да са обективирани при спазване на изискуемата се от закона писмена форма, която е форма за действителност на договора. В случая отправеното писмено уведомление по чл.33, ал.1 ЗС е само предложение за сключване на договор, а решението с №266 на Общинския съвет не представлява изявление за приемане на предложението, което да е отправено до другата страна – приел е, че то не е адресирано до ответника, а обективира формираната воля за закупуване на имота от страна на ищцовата община, чрез решение, взето от компетентния колективен орган според ЗМСМА.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените и от двамата касатори предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая изложението не отговаря на тези изисквания.
Поставеният въпрос не обосновава по разбиране на настоящия състав наличието на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въпросът е формулиран общотематично, а не във връзка с конкретни правни разрешения на съда, при това в контекста на касационни оплаквания за необоснованост на решението и за неговата неправилност поради допуснати процесуални нарушения, свързани с анализа на доказателствата, които са неотносими към производството по чл.288 ГПК и подлежат на преценка във втория стадий на касационното производство, в случай, че решението бъде допуснато до него. Въззивният съд изобщо не е давал правно разрешение по така поставения от касатора въпрос и същият не обуславя решаващите му изводи – видно от мотивите съдът е обосновал извод, че не е установено наличието на писмен предварителен договор, съдържащ две насрещни съвпадащи волеизявления относно необходимите съществени условия; че е налице само писмено предложение от страна на ответника за сключването на такъв, но не е налице изразено в писмена форма насрещно волеизявление за приемане на предложението, както и, че решение №266 на Общинския съвет не представлява изявление за приемане на предложението, което да е отправено до другата страна , тъй като същото не е адресирано до ответника, а обективира единствено формираната воля за закупуване на имота от страна на ищцовата община, чрез решение, взето от компетентния колективен орган според ЗМСМА. Предвид изложеното с този въпрос не се обосновава наличие на общо основание за достъп до касация.
Следва да се има предвид, че касаторът привързва въпросите си към свои фактически и правни изводи, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Несъгласието с последните обаче е по съществото си касационно основание, което подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай, че решението бъде допуснато до касационно обжалване.
При отсъствие на общото основание не се дължи произнасяне по наведените допълнителни основания от страна на касатора. Въпреки това следва да се посочи, че в процесния случай не е доказано и тяхното наличие. В решението на въззивния съд не се съдържа правно разрешение в смисъл, че за да се приеме наличието на писмен предварителен договор е необходимо насрещните и съвпадащи волеизявленияда са материализирани в един документ, в каквато насока са твърденията на касатора. Видно от мотивите на съда решаващият му извод се свежда до това, че не е налице писмен предварителен договор в случая, тъй като документът, в който според ищеца е материализирано насрещното му волеизявление, не се кредитира като такъв от съда съобразно изложените по-горе съображения. С оглед на тези мотиви следва да се приеме, че въззивното решение не е в отклонение от вече формираната задължителна практика, според която насрещните волеизявления могат да се материализират и поотделно в отделни писмени документи, стига да са адресирани до насрещната страна и да са достигнали до знанието й. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за противоречие на въззивното решение със задължителната практика, обективирана в приложеното решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. На следващо място по същите съображения не се установява твърдяното противоречие на въззивното решение с приложената каузална практика, съдържаща правно разрешение, което е възприето и от задължителната съдебна практика. Освен това, наличието на противоречива практика по правен въпрос не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на други влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. Не на последно място не е налице и основанието по т.3 на чл.280 ГПК. Твърдението на касатора за липса на съдебна практика се опровергава от самия него с представените съдебни решения. Тази практика е трайна и последователна и не се нуждае от коригиране и осъвременяване.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени с представения договор за правна помощ такива в размер 1800лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2099 на Окръжен съд [населено място], постановено на 20.12.2013г. по в.гр.д.№ 3210/2013г.
ОСЪЖДА @@24@ [населено място] да заплати на [фирма] – [населено място], сторените в настоящото производство разноски в размер 1800лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: