4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№958
София28.12.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 723/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Р. В., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 61 от 22.02.2012 г. по т.д. № 1327/2011 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 30 от 16.03.2011 г. по т.д. № 146/2010 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С посоченото първоинстанционно решение е прието за установено по отношение на ответника [фирма], [населено място], че съществува вземането на ищеца [фирма], [населено място], за което са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1101/2010 г. на РС- Пазарджик, в размер на 166 952.87 лв./главница/, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта- 07.04.2010 г. и разноски в размер на 7 129.06 лева.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
В инкорпорираното в жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и уточнението, направено в изпълнение на указанията в разпореждане от 19.04.2012 г. на АС-Пловдив, са посочени процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да изложи мотиви към решението/чл.236, ал.2 ГПК/ и с възможността съдът да събира доказателства по реда на чл.23, ал.4 от Закона за търговския регистър, както и материалноправен въпрос, свързан с обезпечителната функция на записа на заповед и свързания с него процесуалноправен въпрос – дали при въведени твърдения за липса на каузално отношение, наличието им следва да се установява в процеса, съответно да се обсъжда от съда при произнасянето по спора.
По отношение на първия процесуалноправен въпрос касаторът се позовава на задължителна практика на Върховния съд – ПП № 1/1953 г., ПП № 1/1985 г. и ПП № 2/1967 г., както и на казуална практика. По отношение на останалите въпроси се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, заявява становище за недопускане на касационното обжалване, по съображения в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – П. е приел, че: процесният запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, е съобразен с изискването на чл.535 ТЗ; издателят е достатъчно ясно идентифициран, като е посочено, че това е Р. С. В., в качеството му на управител на [фирма], който е издал менителничния документ; предвид редакцията на текста, не може да има съмнение, че Р. В. е действал в качеството си на представляващ дружеството, като това му качество към момента на подписване на документа е видно както от представените по делата документи, така и при справка в публичния търговски регистър.
Въззивният съд не е възприел наведения от ответника довод, че записът на заповед няма кауза и не може да бъде основание за плащане, по съображения, че основанието не съставлява реквизит на записа на заповед, а в случая нито една от страните не твърди наличието на каузални отношения и затова последните не подлежат на изясняване и преценка при произнасянето по спора.
Въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд, съгласно предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението.
Първият процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК, безспорно е значим за делото, поради което е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Като недоказана следва да се прецени обаче поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касация, предвид липсата на данни за отклонение от задължението на въззивния съд да мотивира решението, като изложи съображения както във връзка с поддържаните основания за обжалване и доводите на страните, така и относно фактическите и правни изводи на първата инстанция, които се споделят изцяло. Предвид променената характеристика на въззивното производство по сега действащия ГПК, както и възможността за препращане към мотивите на първата инстанция, по този въпрос е съответно приложимо разрешението, дадено в т.19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, както и създадената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.269 и чл.272 ГПК, надлежно публикувана. Наличието на задължителна практика на ВКС, по смисъла на т.2 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обуславя неоснователност и на алтернативно поддържаните допълнителни основания за допускане на обжалването по т.2 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос е мотивиран от самия касатор с доводи за неправилност – нарушение на материалния закон – чл.23, ал.4 ЗТР /поради непосочване на ЕИК на дружеството – ответник/ и допусната грешка при оценка на приети по делото доказателства относно представителната власт на Р. С. В. към момента на подписване на ценната книга. Именно поради това, този въпрос не съответства на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, в какъвто смисъл са и указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на въпросите, касаещи връзката на записа на заповед с каузално отношение между страните, въззивният съд е преценил липсата на надлежно въведени в процеса лични възражения от издателя на ефекта. Изразеното становище по тези въпроси съответства напълно на задължителната и трайна практика на ВКС – така, напр. решение № 149 от 05.11.2010 г. по т.д. № 49/2010 г., І т.о., решение № 119 от 08.07.2011 г. по т.д.№ 1160/2010 г., ІІ т.о., решение № 5 от 02.02.2012 г. по т.д.№ 75/2011 г., І т.о. и др., в които е прието, че в производството по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК и при направено възражение от ответника за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден менителничния ефект, кредиторът ищец следва да докаже фактите, от които произтича вземането му, включително и каузалната сделка, а длъжникът – ответник следва да докаже погасяването на задължението. Когато обаче ответникът не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга, кредиторът не е задължен да ангажира доказателства относно фактите, от които произтича вземането.
Предвид наличието на практика на ВКС, попадаща в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, от която не е налице отклонение при постановяване на обжалваното решение, не следва да се преценява поддържаното от касатора допълнително основание по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Така мотивран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 61 от 22.02.2012 г. по т.д. № 1327/2011 г. на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: