О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
гр.София, 22.02.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2275 и присъединеното ч. гр. д. № 2274/2018 год. по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 19.12.2016 год. по гр. д. № 1701/2016 год. Софийски градски съд в производство по реда на чл. 196 и сл. ГПК /отм./, във вр. с параграф 2, ал. 1 ПЗР ГПК, при новото разглеждане на делото след отмяната с решение № 419 от 4.02.2016 год. по гр. д. № 3493/2015 год. на ВКС, ІV г. о. на влязлото в сила решение от 7.04.2005 год. по гр. д. № 187/2003 год. на Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 19.07.2002 год. по гр. д. № 4675/2001 год. на Софийския районен съд в частта му, с която е разпределено ползването на основание чл. 32, ал. 2 ЗС на дворното място, представляващо парцел **** в кв. 126, м. „Л.”, с площ от 510 кв. м. по подадената молба от Х. Н. К. и Т. В. К. против Е. Х. Ч. – Б., М. П. Ю., Ф. М. В., В. Ф. В. и Г. Ф. Ю., по вариант № 1-а от последното допълнително заключение на тройната съдебно-техническа експертиза, приложено на л. 162 от делото и вместо това постановил друго, с което отхвърлил иска на Х. Н. К., починал в хода на производството и заместен от наследниците му Т. В. К., Е. Х. Т., В. Х. К. и Т. В. К. за разпределение ползването на основание чл. 32, ал. 2 ЗС на горното дворно място срещу ответниците Е. Х. Ч. – Б., М. П. Ю., Ф. М. В., В. Ф. В. и Г. Ф. Ю..
Със същото въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение от 19.07.2002 год. по гр. д. № 4675/2001 год. на Софийския районен съд в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявени от В. Ф. В. и Г. Ф. Ю. против Х. Н. К., починал в хода на производството и заместен от наследниците му Т. В. К., Е. Х. Т. и В. Х. К., Т. В. К., Е. Х. Ч. – Б., Д. Ц. Б., М. П. Ю. и М. Д. В., починал в хода на производството и заместен от наследника му Ф. М. В., за правото на собственост върху дворното място, представляващо парцел **** в кв. 126, м. „Л.”, с площ от 510 кв. м., при посочените граници, като неоснователни.
Въззивният съд е прекратил производството по делото по подадените от М. П. Ю. и Ф. М. В. въззивни жалби против първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен инцидентния установителен иск за собственост на имота и са осъдени ищците по него Г. Ю. и В. В. да заплатят направените от част от ответниците разноски.
С определение от 6.06.2017 год. въззивният съд в производство по чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./ е изменил постановеното решение в частта му за разноските, като присъдил такива повторно на Е. Т., В. К. и Т. К. /по молба на другите ответници Е. Ч.-Б. и Д. Ц. Б./, а по молбата на ищците Г. Ю. и В. В. не се е произнесъл в диспозитива /само в мотивите приел молбата им за неоснователна /.
С решение от същата дата – 6.06.2017 год. въззивният съд в производство по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ е допуснал поправка на ОФГ във въззивното решение с прибавяне в диспозитива му относно потвърдителната част и Столична община, ответник по исковете за собственост.
Въззивното решение в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете за собственост се обжалва от ищците по тях Г. Ф. Ю. и В. Ф. В., чрез адв. З. М., с касационна жалба от 6.03.2017 год., т. е. в срока по чл. 283 ГПК с оглед пощенското клеймо от 2.03.2017 год. на запазения пощенски плик и получените от горните жалбоподатели съобщения за решението на 2.02.2017 год., съответно 3.02.2017 год. Релевират се оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което исковете им бъдат уважени, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторите претендират присъждане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същите се позововат на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /ред. на закона преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./ с формулиране на правни въпроси относно допустимостта в производство по отменения ГПК да се прилага пряко нормата на чл. 302 ГПК наред с процесуалните правила на отменения процесуален закон, относно границите на задължителното обвързващо действие на чл. 302 ГПК по отношение на влязлото в сила решение на административния съд и потвърдения с него административен акт, както и представлява ли позоваването на влязлото в сила решение на административния съд изпълнение на задължението на въззивния съд по чл. 208, ал. 1 ГПК /отм./, във вр. с чл. 188, ал. 1 и ал. 2 ГПК /отм./ при липса на извършване на преценка на конкретните доказателства по делото и на доводите на страните. Касаторите се позовават на противоречие по първите два въпроса с разясненията в т. 4 на ТР № 6/2006 год. ОСГК на ВКС, приложимо при действието на отменения ГПК и ТР № 2/1991 год. на ОСГК на ВС, както и на сочената съдебна практика – решения на ВКС по чл. 290 ГПК № 35 от 6.03.2013 год. по гр. д. № 581/2012 год. на І г. о. и № 251 от 19.03.2010 год. по гр. д. № 199/2009 год. І г. о., а по процесуалноправния въпрос – на цитираната и приложена многобройна съдебна практика относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти от значение за делото, като преценката е по вътрешно убеждение и подчинена на изискванията на процесуалния закон, а не произволна. Касаторите излагат даводи за неизпълнение на тези задължения от въззивния съд в обжалваното решение, което представлява съществено процесуално нарушение съгласно практиката на ВКС.
Съображения за наличие на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /редакция на закона преди изменението с ДВ бр. 86/2017 год./ не са изложени.
Отговор на тази касационна жалба е постъпил в срока по чл. 287 ГПК от Т. В. К., Е. Х. Т. и В. Х. К., чрез адв. Р. Г., в който същите оспорват наличието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване- поставените в изложението на касаторите правни въпроси не са обуславящи изводите на въззивния съд, поради което и не могат да обосноват наличие на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендират разноски.
Със сходни съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване е обоснован и представеният писмен отговор на Е. Х. Ч.-Б. и Д. Ц. Б., чрез адв. Д. А., които оспорват жалбата и по същество като неоснователна. Претендират присъждане на направените разноски.
Касаторите Г. Ф. Ю. и В. Ф. В. обжалват в срока по чл. 283 ГПК и допълнителното решение от 6.06.207 год. по гр. д. № 1701/2016 год. на СГС за поправка на ОФГ с твърдения за неправилността му поради липса на предпоставките по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./. Считат, че с постановеното решение всъщност е налице допълване на първоначалното такова.
Това допълнително решение е обжалвано в срок с касационна жалба и от Ф. М. В. по същите съображения.
В изложението касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /предходната редакция на закона/, като са поставили въпроси относно същността на поправяне на ОФГ в решението в контекста на произнасянето на въззивния съд с добавяне в диспозитива на решението на страна по делото, за която липсва произнасяне в мотивите, като се цитира и прилага противоречива съдебна практика – решения на ВКС. Поддържа се и становище за вероятна нищожност или недопустимост на решението – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в настоящата редакция на закона с оглед момента на отстраняване нередовностите в касационната жалба на касаторите В. Ф. В., М. П. Ю., като наследник на починалата на 17.12.2017 год. Г. Ю., и Ф. М. В. /молба от 4.05.2018 год./.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните относно релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените от Г. Ю., починала в хода на производството и заместена от наследника й М. Ю., и В. В. инцидентни установителни искове за собственост на дворното място са отхвърлени, съдът приел, че същите не се легитимират като собственици на твърдяното основание наследство от майка им Ц. Ф., собственик на имота на основание покупко-продажба с нот. акт № 200/1947 год. Въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. и тези, послужили като основание за отмяна на влязлото в сила предходно въззивно решение, въззивният съд приел, че с влязла в сила заповед на областния управител на С. област № РД 22-073 от 30.05.2000 год. е отказано на ищците възстановяване на собствеността върху спорния имот, на основание осъществено отчуждаване по реда на ЗПИНМ /отм./, по започнала през 1959 год. процедура, като при съдебното обжалване е прието наличието на обезщетяване на бившия собственик на имота. Съдът приел, че идеални части от имота са отчуждени по реда на чл. 55а и сл., във вр. с чл. 54а ЗПИНМ /отм./ за надстрояване и мероприятието е било реализирано, въз основа на представените и обсъдени писмени доказателства относно решения на ИК на СГНС по протокол № 5/12.02.1959 год., ст. 1, т. 5, протокол № 8 /12.03.1959 год., р. № ІІ.1, оценителен протокол, отстъпване право на строеж, договори за строителство, нот. актове. Издаден е и акт за общинска собственост № 4258/4.08.1999 год., като общината се е разпоредила с идеални части от имота в полза на ответниците по иска за собственост, собственици на надстроените два етажа на сградата. Съдът е взел предвид и, че с влязло в сила решение № РД-54-113 от 5.04.1994 год. кметът на СГО е оставил без уважение молбата на ищците за отмяна на отчуждаването на идеалните части от имота.
При тези данни по делото, установени въз основа на събраните и обсъдени писмени доказателства, съдът е формирал решаващия си правен извод, че процесният имот е станал по силата на отчуждаването държавна собственост, впоследствие при влизане в сила на ЗОбС –общинска, поради което ищците не се легитимират като собственици на основание наследствено правоприемство от тяхната майка и предявените установителни искове за собственост са неоснователни.
С оглед изложените съображения в обжалваното решение, както и очертаният предмет на спора, настоящият състав на касационната инстанция намира, че формулираните в изложението на касаторите, ищци по исковете за собственост въпроси не могат да обосноват исканото допускане на касационното обжалване. Първите два въпроса относно допустимостта в производство по отменения ГПК да се прилага пряко нормата на чл. 302 ГПК наред с процесуалните правила на отменения процесуален закон, относно границите на задължителното обвързващо действие на чл. 302 ГПК по отношение на влязлото в сила решение на административния съд и потвърдения с него административен акт, са неотносими към предмета на делото, доколкото решаващият извод за наличие на отчуждаване на имота по ЗПИНМ /отм./ е направен въз основа на събраните по делото писмени доказателства, а не само въз основа на решението на ВАС по адм. д. № 16883/2013 год., с което е потвърдено решение по адм. д. № 1637/2000 год. на СГС, с което е отхвърлена жалбата на ищците против отказа на областния управител на област С. да възстанови собствеността върху имота. Действително, в мотивите на решението е прието наличието на отчуждаване на имота по чл. 55а ЗПИНМ, при което собствеността преминава с издаването на решението на ИК на СГНС за отчуждаването на имота, при което изплащането на обезщетение не е елемент от отчуждаването, а само елемент от завземането на имота. Независимо от това, съдът приел за установено от доказателствата и изплащане на обезщетение на собствениците на отчуждения имот. Горните констатации на административния съд са установени и в настоящето производство въз основа на същите писмени доказателства, като поставените от касаторите правни въпроси представляват всъщност доводи за неправилност на направените въз основа на тях правни изводи. Наличието на отчуждаване на спорния имот е предмет и на подаденото от ищците, сега касатори, искане за отмяната му по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗС и др., предмет на приключилото с влязло в сила решение по адм. д. № 641/1994 год. СГС, с което е отхвърлена жалбата им срещу отказа на кмета с № РД-54-113/5.04.1994 год. да отмени отчуждаването, тъй като мероприятието, за което е извършено, е реализирано.
Поради това и поставените въпроси са неотносими, по тях съдът не се е произнасял, нито същите са обуславящи за извода на съда относно наличието на отчуждаване на спорния имот по ЗПИНМ /отм./, който произтича не от приложението на чл. 302 ГПК, а от събраните по делото доказателства, вкл. и от съдържащото се в подаденото искане за отмяна на отчуждаването признание на този факт.
Неотносим и необуславящ изводите на съда е и процесуалноправният въпрос на касаторите, представляващ оплакване за допуснати процесуални нарушения, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на тези съображения и съдебната практика, на която се позовават касаторите, е неотносима. Конкретно относно позоваването на т. 4 на ТР № 6 по т. д. № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС неотносимостта на разясненията произтичат от неотносимостта им към поставените въпроси, изключващи в случая осъществяването на косвен съдебен контрол върху административния акт на кмета /който е бил предмет на обжалване в приключило съдебно производство/.
По изложените съображения не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което касационно обжалване в обжалваната част по установителните искове за собственост не следва да се допуска.
По касационните жалби срещу решението от 6.06.2017 год., настоящият състав намира следното:
За да допусне поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното въззивно решение от 19.12.2016 год., въззивният съд приел, че в диспозитива му, с който е оставил в сила първоинстанционното решение е пропуснал да посочи като страна СО /Столична община/, ответник по исковете по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./. Въпросът, поставен в изложението на касаторите, относно квалифициране на искането за добавяне на пропусната в решението страна, както и този за допустимостта на отстраняване на този порок по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на допълнителното решение, тъй като не са обуславящи извода на съда за наличието на очевидна фактическа грешка, подлежаща на поправяне по този ред. Недоволството срещу този извод касае съществото на спора, и в това се състои същността на поставените от касаторите въпроси, а от друга страна разграничението между способа за поправка на очевидна фактическа грешка и допълване на решението би имало смисъл доколкото се поставя въпроса за спазване на предвидените в чл. 192, ал. 2, респ. чл. 193 ГПК /отм./ срокове, каквото позоваване в случая не е налице. Затова и поставените въпроси не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а представената многобройна съдебна практика не може да послужи за преценка налице ли е противоречие в произнасянето с нея, тъй като няма правен проблем в рамките на предмета на спора, по произнасянето по който да се направи тази съпоставка.
Не е налице и вероятност обжалваното решение да е недопустимо, нито нищожно, което да обоснове наличие на основание за допускане на касационното му обжалване, и при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК /нова-ДВ бр. 86/2017 год./.
Следователно и това решение на възззивния съд не следва да се допуска до касация.
По частната жалба срещу определението от 6.06.2017 год., постановено по реда на чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./, настоящият състав намира същата за процесуално допустима, а по същество и основателна, поради следните съображения:
Молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските е подадена от Г. Ю. и В. В. – на 2.02.2017 год., уточнена с допълнителна такава от 6.03.2017 год. с искане да им се присъдят и на тях разноски с оглед отхвърляне на главния иск /по чл. 32, ал. 2 ЗС/ по тяхна жалба. Произнасяне в диспозитива на определението не е налице.
Молба за изменение на решението в частта за разноските е подадена и от Е. Ч.-Б. и Д. Б., чрез адв. Д. А. – на 6.01.2017 год. Съдът приел молбата им за присъждане на разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. за основателна, но вместо на тях в диспозитива присъдил същите на другите ответници – Е. Х. Т., В. Х. К. и Т. В. К. /на които вече са присъдени разноски с постановеното въззивно решение в размер на сумата 800 лв./.
С оглед на тези данни обжалваното определение следва да се отмени като неправилно поради допуснато нарушение на чл. 64 ГПК /отм./ и делото се върне на въззивния съд за произнасяне по искането на жалбоподателите за присъждане на направените разноски съразмерно с отхвърления иск за разпределение на ползването на имота, както и по допуснатата очевидна фактическа грешка в произнасянето в останалата му част.
При този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците по касация Е. Х. Т., В. Х. К. и Т. В. К. разноски за заплатеното въз основа на договор за правна помощ и съдействие /на л. 83 от касационното производство/ адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. На ответниците по касация Е. Х. Ч.-Б. и Д. Ц. Б. не се присъждат разноски, тъй като няма данни за направени такива в настоящето производство /представеният договор от 15.02.2016 год. е за платено възнаграждение за защитата им по въззивното дело/.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 9179 от 19.12.2016 год. по гр. д. № 1701/2016 год. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение от 19.07.2002 год. по гр. д. № 4675/2001 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени исковете за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, по подадената от Г. Ф. Ю., починала в хода на касационното производство и заместена от наследника й М. П. Ю., и В. Ф. В., чрез адв. З. М. касационна жалба.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 6.06.2017 год. по гр. д. 1701/2016 год. на Софийски градски съд за поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 19.12.2016 год. по същото дело по подадените от Г. Ф. Ю., починала в хода на касационното производство и заместена от наследника й М. П. Ю., и В. Ф. В., и от Ф. М. В. касационни жалби, приподписани съответно от адв. З. М. и адв. С. М..
ОТМЕНЯ определение № 15174 от 6.06.2017 год. по гр. д. № 1701/2016 год. на Софийски градски съд и ВРЪЩА делото в тази му част за произнасяне по същество по молбите по чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./.
Осъжда М. П. Ю., ЕГН [ЕГН] и В. Ф. В., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Е. Х. Т., В. Х. К. и Т. В. К. общо разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: