2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 960
гр. София, 22.07.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1704 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото О. Т. Б. срещу решение № 453/22.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 791/2012 г. на Добричкия окръжен съд. С него е отменено осъдителното решение № 92/26.07.2012 г. по гр. дело № 41/2012 г. на Каварненския районен съд (КРС), като вместо него въззивният съд е отхвърлил предявения от П. А. С. срещу жалбоподателя, главен иск по чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв., представляваща двойния размер на дадено капаро в размер 10 000 лв. по недействителен предварителен договор от 04.05.2010 г. за покупко-продажба на недвижим имот; и е уважил предявения от П. А. С. срещу жалбоподателя, евентуален иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, като е осъдил последния да заплати на ищеца сумата 10 000 лв., представляваща получено без основание капаро по същия недействителен предварителен договор от 04.05.2010 г. за покупко-продажба на недвижим имот, ведно със законната лихва, считано от 23.01.2012 г. до окончателното изплащане на сумата; възложил е направените разноски по делото в тежест на двете страни, съразмерно с уважената и с отхвърлената част от предявените искове.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът П. А. С. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установено обстоятелството, че ищецът е заплатил на касатора-ответник процесното капаро (задатък) в размер 10 000 лв. по процесния предварителен договор от 04.05.2010 г., в който изрично е посочено, че служи и за разписка за плащането на капарото. В тази връзка въззивният съд е обсъдил и приетите по делото заключения на съдебно-почерковите експертизи, от които е установено, че ръкописно изписаната сума 10 000 лв. не е попълнена от касатора-ответник, но той е положил подписа си за продавач и под него е изписал трите си имена в предварителния договор. С оглед на това, въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от касатора оспорване на истинността (автентичността) на документа, обективиращ процесния писмен предварителен договор и разписката, както и възражението му, че не е получил процесния задатък в размер 10 000 лв. Окръжният съд е приел за установени и обстоятелствата, че на 27.05.2010 г. ищецът-купувач се е явил пред нотариуса, като е представил всички необходими документи за сключването на окончателен договор между страните, но до края на работното време касаторът-продавач не се е явил в нотариалната кантора. Въззивният съд е установил и че с влязло в сила на 20.09.2011 г., решение № 12/17.02.2011 г. по гр. дело № 351/2012 г. на КРС е отхвърлен предявеният от ищеца и по настоящото дело срещу ответника-касатор по настоящото дело, иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на процесния предварителен договор от 04.05.2010 г. При така установените обстоятелства по делото, и тъй като имотът, чието прехвърляне е обещано от ответника-касатор с процесния предварителен договор, е бил включен в съпружеската имуществена общност между него и съпругата му, която не е направила волеизявление за потвърждаване на договора, въззивният съд е приел, че висящата недействителност по чл. 22, ал. 2 от СК от 1985 г. (отм.), респ. – по чл. 24, ал. 2 от СК от 2009 г. на процесния предварителен договор е станала пълна такава. С оглед на това и по съображения, че недействителният договор не поражда права и задължения за страните, въззивният съд е намерил за неоснователен и е отхвърлил предявения по делото главен иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД за заплащане на двойния размер на процесното капаро. Също предвид, така установената от него по делото, пълна недействителност – нищожност на процесния предварителен договор, въззивният съд, позовавайки се на т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 г., е приел, че е налице начална липса на основание за получаването от касатора-ответник на процесното капаро в размер 10 000 лв., респ. – приел е, че предявеният по делото евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на тази сума от 10 000 лв., е основателен и го е уважил.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, на първо място се поддържа, че обжалваното въззивно решение и посоченото и по-горе, влязло в сила между същите страни, решение № 12/17.02.2011 г. по гр. дело № 351/2012 г. на КРС, си противоречат относно „основния факт” – получил ли е касаторът-ответник процесното капаро в размер 10 000 лв. от ищеца, или не го е получил. Така изведеният въпрос не е материалноправен или процесуалноправен, както изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е фактически – относно осъществяването или не в обективната действителност на определен факт с правно значение, релевантен за правния спор по делото. Поради това, този въпрос, посочен от касатора, не съставлява и не би могъл да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускането на касационното обжалване на въззивното решение (в тази връзка виж и т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
На следващо място, касаторът поддържа в изложението си, че процесуалноправният въпрос относно доказателствата, с които се установява извършено плащане при уважаване на иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, е разрешен от въззивния съд по настоящото дело в противоречие с решение № 104/28.05.2012 г. по въззивно гр. дело № 187/2012 г. на Варненския апелативен съд (ВАпС). Последното е представено в препис от касатора, като нито от този препис, нито по друг начин по делото се установява това въззивно решение на ВАпС да е влязло в сила. Съгласно задължителните указания по приложението на процесуалния закон, дадени с т. 3 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и разясненията в мотивите към нея, невлезлите в сила съдебни решения не са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Поради това, и в случая не е налице това наведено от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този процесуалноправен въпрос.
Следващият процесуалноправен въпрос, изведен в изложението на касатора, е свързан с оплакването му за недопустимост на обжалваното въззивно решение, по съображения, че с петитума на исковата молба ищецът е искал ответника-жалбоподател да бъде осъден да заплати сумата 10 000 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, но въззивният съд не се произнесъл по този иск, а по иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, какъвто не бил предявен. Като свързан с него се сочи и материалноправният въпрос относно това кога са налице трите хипотези по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – „без основание”, „неосъществено основание” и „отпаднало основание”. К. поддържа, че тези два правни въпроса са решени от въззивния съд по настоящото дело в противоречие с решение № 669/28.04.2011 г. по гр. дело № 1/2011 г. на Софийския апелативен съд (САС) и решение № 165/12.06.2012 г. по въззивно търг. дело № 52/2012 г. на ВАпС. По отношение и на тези две въззивни решения на апелативни съдилища не са налице данни и доказателства за влизането им сила, поради което и за тях важи казаното по-горе относно липсата на така наведеното от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Касационното обжалване по тези два правни въпроса не следва да се допуска и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което също се навежда от касатора, нито пък – с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение в частта му по евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. При точно приложение на процесуалния закон и в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС, въззивният съд е квалифицирал предявения по делото евентуален иск съобразно с твърденията на ищеца и установените по делото обстоятелства, без да се е съобразил с посочената в исковата молба правна квалификация, дадена от ищеца, която не обвързва съда. Освен това, също съгласно трайно установената практика на ВКС, погрешно дадената правна квалификация на иска, и поначало не би могла да доведе до недопустимост на съдебното решение, а само до неправилност на същото поради нарушение на материалния закон. В случая, обаче, и материалноправният въпрос, изведен от касатора относно приложното поле на трите хипотези по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, е разрешен от въззивния съд съгласно задължителната практика на ВКС, и конкретно – в пълно съответствие с посочената и в обжалваното въззивно решение, т. 1 и мотивите към нея от ППВС № 1/28.05.1979 г.
Другото оплакване на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение, респ. – и посочен в изложението му процесуалноправен въпрос, е относно това, че уваженият от въззивния съд евентуален иск по делото не е бил разгледан от първоинстанционния съд. Този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд, също при точно и стриктно приложение на процесуалния закон, и конкретно – на изричната процесуалноправна норма на чл. 271, ал. 2 от ГПК (съгласно която, при отмяна на първоинстанционното решение по главния иск, се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл), както и в пълно съответствие с константната съдебна практика по нейното приложение, включително задължителната такава на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
В края на изложението си касаторът поддържа, че с оглед точното прилагане на правото и на закона, ВКС следва да разгледа и да се произнесе по следния правен въпрос: „след като договорът е бил обявен и за унищожаем и се установи, че не е получена престацията от страната, следва ли искът по чл. 55 от ЗЗД да бъде уважаван”. Такъв правен въпрос по никакъв начин не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд. Последният не е приел процесният предварителен договор да е унищожаем, а е приел (както беше вече посочено), че договорът е напълно недействителен – нищожен; приел е за установено и че касаторът-ответник е получил от ищеца процесното капаро в размер 10 000 лв. – обратно на постановката на втората част от този правен въпрос. С оглед на това последният не е и от значение за изхода на спора по делото, поради което също не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 453/22.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 791/2012 г. на Добричкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.