6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 960
гр.София 29.07. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на девети юни двехиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.д. N 728 по описа за 2011 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. К. Т. чрез пълномощника й адвокат Д. Ц. Е. и по касационна жалба на Й. Х. Т. чрез пълномощника му адвокат В. Й. Д. срещу решение № 231/17.02.2011 г. по гр.д. № 2218/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, четиринадесети съдебен състав.
Ответникът по касационната жалба на М. К. Т. – Й. Х. Т. чрез пълномощника си адвокат В. Й. Д. в отговора по чл. 287, ал.1 ГПК оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, които да обосновават допускането на касационен контрол, а ответницата по неговата касационна жалба – М. К. Т. чрез пълномощника си адвокат Д. Ц. Е. оспорва наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, които да обосновават допускането на касационен контрол по касационната му жалба.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба на М. К. Т.:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Пловдивският окръжен съд се е произнесъл по иска, предявен от жалбоподателката против Й. Х. Т. за заплащане на ежемесечна издръжка за детето Г. Й. Т. за разликата между 100 лв. и 350 лв., като е отменил първоинстанционното решение № 1857/09.06.2010 г. по бр.д. № 17890/2009 г. на Пловдивския районен съд, І бр. състав в същата част и е постановил решение, с което е отхвърлил иска за тази разлика, съставляваща ежемесечна издръжка до навършване на пълнолетие или друга причина за прекратяването й, считано от влизане на решението в сила.
Жалбата е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК страната не е посочила правния въпрос от значение за изхода по делото, който е задължена не само да отрази точно, но и да го мотивира в някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК съгласно разясненията в т.1 на тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Върховния касационен съд по тълк. д. № 1/2009 г., общо събрание на гражданска колегия и търговска колегия /ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК/. В приложеното към жалбата изложение се твърди, че въззивният съд „ се е произнесъл по материално – правен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд”, без да е посочен такъв. Поддържа се още, че „ съдът не е съобразил размера на издръжката с възможностите на родителите, като е подценил възможностите на бащата и е натоварил прекомерно майката” и в тази част решението противоречало на т.5 ППВС № 5/1970 г. Липсата на правен въпрос, който да е развит в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК произтича от липсата на изложение на мотивите на въззивния съд, с които според жалбоподателката съдебният състав се е отклонил от критериите, по които се определят възможностите на родителите, дължащи издръжка съгласно разясненията, дадени с т.5 на Постановление на Пленума на Върховния съд /ППВС/ № 5/1970 г. По същият начин не е изпълнено задължението за посочване на правен въпрос във връзка с основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и при позоваване на т. 7 ППВС № 5/1970 г. / относима към тълкуване на чл. 80 и други разпоредби на СК, обн. ДВ, бр. 23 от 22.03.1968 г., отм./. За да има произнасяне на въззивен съд в противоречие със задължителна практика на ВКС, в случая задължителна практика на Върховния съд /ВС/ трябва да има правни разрешения / изводи, изясняващи смисъла на прилаганата разпоредба – чл. 142 СК /, влизащи в противоречие с указанията или разясненията по тълкуване на същата норма, дадени в Постановлението на Пленума на Върховния съд. Позоваването на т.7 ППВС № 5/1970 г. без връзка с решаващи изводи на въззивния съд, които да съдържат друго тълкуване на съответната разпоредба, която страната дори не посочва в изложението си към жалбата не обосновава приложно поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. От мотивите на въззивния съд се вижда, че по иска за издръжка, съставът не е възприел правни разрешения, отклоняващи си от тълкуването на критериите, разяснени в т. 5 и т.7 ППВС № 5/1970 г. Твърдението, че съдът не е разпределил правилно издръжката между родителите, както и че не е взел под внимание всички доказателства са общи оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и с цитирането на т. 1 и т.6 /последната в изложението погрешно посочена като т. 5 /ППВС № 5/1981 г. С твърдението, че решението противоречало на т.1 ППВС № 5/1981 г., защото преценката на съдебния състав не кореспондирала на нуждите на детето не се аргументира основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като предмет на поддържаните съображения е основание за неправилност на съдебния акт – необоснованост, предмет на друго производство, по чл. 281 ГПК, а не разрешаване на правен въпрос в противоречие с тълкуване в съдебен акт, представляващ задължителна съдебна практика. Не са изложени съображения и за произнасяне на въззивния съд в противоречие с разясненията по тълкуване на закона, дадени с т. 6 на ППВС № 5/1981 г. Не е посочено с какви мотиви второинстанционният съд се е отклонил от правните разрешения, съдържащи се в т. 6 на цитираното ППВС.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената по – горе част.
По касационната жалба на Й. Х. Т.:
Касационната жалба на Й. Х. Т. има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Пловдивският окръжен съд се е произнесъл по въпроса за родителските права по отношение на роденото от брака дете Г. Й. Т. и свързания с него въпрос за режима на личните отношения между детето и родителите.
Жалбата е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че „съществен е въпросът, свързан с правилното приложение на чл. 59 СК относно преценката на всички обстоятелства, визирани в чл. 59, ал. 3 СК, при постановяване на решението си в частта му относно предоставянето на родителските права на страните”. Правилното приложение на чл. 59 СК има относимост към чл. 281, т. 3 ГПК при производство по чл. 290 ГПК, в което се обсъжда правилността на решението при оплакване за нарушение на материалния закон. Ето защо с въвеждането му не се мотивира общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК – правен въпрос, предмет на спора, от значение за изхода по делото, по който се е произнесъл въззивния съд. Непреценяването на всички обстоятелства, визирани в чл. 59, ал. 3 СК релевира също така основание по чл. 281, т.3 ГПК, определено от законодателя като необоснованост и предизвикващо неправилност на съдебния акт. Позоваването на Постановление на Пленума на Върховния съд /ППВС/ № 1/12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г., в частта относно мотивите, озаглавени – „ І. По упражняване на родителските права при развод” е извършено от касатора без да е разгледал в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК изводите на въззивния съд, с които се е произнесъл по спора, както и без да е аргументирал допуснати от съда отклонения от тълкуването на конкретна разпоредба, дадено от Пленума на Върховния съд в цитираното постановление. Поради това жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В посоченото изложение към жалбата касаторът се позовава на съдебни актове на ВС и на ВКС, цитирайки части от мотивите им, засягащи констатации за нарушения на съдопроизводствени правила поради необсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните. С позоваването на тези актове същият не обосновава приложно поле на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не е посочил правни разрешения на въззивния съд, с които същият се е отклонил от практиката на съдилищата при прилагането на конкретни норми. Страната твърди, че е налице противоречие на съдилищата относно правилното приложение на чл. 269 ГПК, без да отрази конкретно, с мотивите по кои съдебни актове и по кои въпроси се е формирало противоречие. За да възникне противоречиво произнасяне е необходимо да има обективен идентитет между процесуалноправните спорове и въпросите, разрешени със съдебните актове, постановени по тях. Цитираните съдебни актове на състави на ВС и на ВКС, / решение № 1152/23.06.1968 г. по гр.д. № 708/1968 г. на ВС, ІІ г.о., решение № 221/26.05.2009 г. по гр.д. № 378/2008 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 1452/29.12.2008 г. по гр.д. № 4833/2007 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 2908/.07.11.1959 г. по гр.д. № 5251/1959 г. на ВС, І г.о., решение № 324/.04.06.2009 г. по гр.д. № 2199/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 389/20.06.2002 г. по гр.д. № 768/2001 г. на ВКС, І г.о., определение № 1353/01.10.2009 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, ІV г.о./ не формират съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като не са измежду съдебните актове, източници на такава практика, съгласно разясненията дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 2 и т. 3. Това са решения, постановени при действието на ГПК – 1952 г. /отм./, с които са отменени второинстанционни решения и делата са били върнати за ново разглеждане, т.е. по тях не е формирана сила на пресъдено нещо, а определението на ВКС по гр.д. № 1036/2009 г. също така не е измежду актовете, формиращи съдебна практика съгласно цитираното ТРОСГКТК. Решение № 960/09 от 07.01.2010 г. по гр.д. № 4551/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 717/05.11.2009 г. по гр.д. № 2589/2008 г. на ВКС, ІV г.о. съдържат изводи относно приложението на чл. 269 ГПК, но касаторът с прилагането на тези съдебни актове и позоваването на тях не обосновава приложно поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не сочи различия при тълкуването и прилагането на нормата между съставите на ВКС и въззивния съд по един и същ процесуалноправен въпрос. Както се посочи вече процесуалноправен въпрос в някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК жалбоподателят не е развил съобразно изискванията на цитираните норми. Като твърди, че е налице противоречие относно приложението на чл. 269 ГПК и се позовава на решение № 702/05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, ІV г.о. страната не мотивира различията в правните разрешения по прилагане на нормата, конкретно между доводите на въззивния съд и тези на състави на ВКС. Следва да се отбележи, че дори формално между изводите на ВС и ВКС, постановили съдебни актове при действието на ГПК – 1952 г. /отм./ и изводите на състави на ВКС, постановили съдебни актове по ГПК няма противоречие в произнасянето, тъй като правните въпроси, по които са се произнесли ВС и ВКС при приложение на норми на ГПК – 1952 г. /отм./ и правните въпроси, по които са се произнесли състави на ВКС по приложение на ГПК са различни. Приложението на разпоредби на ГПК – 1952 г. /отм./ засяга обсъждането на въпроси по съществото на споровете / чл. 188 и чл. 189 ГПК – отм./, а приложението на ГПК чл. 269.
Касаторът поддържа, че е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията, които излага не аргументират наличието на такова основание.Твърдението, че липсвала съдебна практика по приложението на чл. 269 ГПК се опровергава от позоваването, което самият жалбоподател прави на цитираните по –горе решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Правният въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК, който формира общото основание за допускане на касационно обжалване трябва да бъде въведен от касатора, като същият съобрази, че това е правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, както и че е от значение за изхода по конкретното дело, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Поставянето на общи въпроси, така както е процедирал касатора, въвеждайки този за съответствието между наведените оплаквания във въззивната жалба и разрешените от въззивния съд правни въпроси, а също така и за приложението на чл. 272 ГПК и чл. 59 СК, без да е посочена връзка с произнасянето на въззивния съд, не води до мотивиране на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно разясненията дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В изложението касаторът не обосновава основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като не сочи правен въпрос в някоя от хипотезите на разпоредбата.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената по – горе част.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 231/17.02.2011 година по гр.д. № 2218/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, четиринадесети съдебен състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: