О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 966
София, 10.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2950/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от адв.М.А. – процесуален представител на Р. С. К. против решение № 596/ 13.03.2018 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 5204/2017 год.,с което е потвърдено решение № 5733/ 03.08.2017 год.на Софийски градски съд постановено по гр.д. № 2851/2016 год., с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ на Р. С. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., поради повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл.311,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК,по което е постановена оправдателна присъда,ведно със законната лихва,считано от 08.03.2016 год. до окончателното й изплащане,като искът за разликата до пълния предявен размер от 95 000 лв. е отхвърлен.
Ищецът Р. С. К. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за разликата от 30 000 лв. до 95 000 лв.,т.е.за сумата от 65 000 лв., а ответникът по исковата молба Прокуратура на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,при отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т.19 на ТР № 1/2001 г.поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение,както и в решения постановени по реда на чл.290 ГПК.
В касационната жалба на Р. С. К. се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение,поради нарушение на материалния закон при определяне размера на вредите – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи бланкетно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материално правния въпрос: Как следва да се определя размера на обезщетението и кои обстоятелства се вземат предвид,наред с примерно изброените в т.ІІ ППВС № 4/1968г.,когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област,свързана с професионалната реализация на обвиняемия. Сочи се и чл.280,ал.1,т.1 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.Позовава се на противоречие с решение по гр.д.№ 2378/2014 г. на ВКС,т.ІІ на ППВС № 4/68 г. и ТР№3/2004 г. на ВКС,ОСГК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване ,поради което са процесуално допустими.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и твърденията на страните във въззивните жалби е приела,че наказателното производство против К. е продължило около четири години ,като му е определена мярка за неотклонение”подписка” и е завършило с постановяване на оправдателна присъда от 18.12.2014г.,потвърдена с решение № 1318/ 22.12.2015 г. по внохд № 2680/2015г.на СГС,поради което предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ е основателен и доказан.Спорен между страните е въпросът относно размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди.За да определи справедливия размер, съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство,тежестта на повдигнатото обвинение по чл.311,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК,преживените притеснения както за себе си,така и за семейството си,негативните психически изживявания,силния стрес, неудобство и дискомфорт,както и нарушаване на служебната му репутация на добър лекар с дългогодишен стаж и отдръпването на колеги и приятели.Освен това е отчел и факта,че през времетраенето на наказателното производство К. не е бил лишен от възможността да полага труд по специалността си и е бил назначаван на високи ръководни постове. Съобразил е гласните доказателства в относимата им част-относно психическото състояние и отражението върху работата му и препращайки към мотивите на първоинстанционното решение е приел определения размер за справедлив и съобразен с икономическата конюнктура в страната.
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България
По поставения въпрос не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора- Прокуратура на РБ противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС. Изброени са конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение.Освен това определения размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване .За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва.
По касационната жалба на Р. С. К.
Не е налице поддържаното бланкетно основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК във връзка с първия поставен въпрос. Касаторът не е обосновал самото касационно основание, т.е. какво е значението на поставения от него „материалноправен въпрос” за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос е налице константна практика,на която се позовава дори и касаторът,според която, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област,която е професионалната реализация на обвиняемия,следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план,авторитета и името на професионалист. Съдът е изложил в мотивите си кои факти счита за относими към въпроса за определяне размера на обезщетението ,съобразявайки се с трайната практика на ВКС.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди не е в противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г.,според което той включва винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
При този изход на спора разноски не се дължат.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 596/ 13.03.2018 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 5204/2017 год .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: