О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 967
София,13.07. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на пети юли през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1508 по описа за 2010 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от МЗ [фирма], представлявано от управителя Н. Й. чрез адв. З. О. срещу въззивно решение № 816/17.06.2010 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 573/2010 г.
Излага доводи за неправилност.
Насрещната страна [фирма], В. е отговорила чрез адв. Е. Е. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски .
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е отхвърлен иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на МЗ [фирма], Д. против [фирма], В. за заплащане на обезщетение за ползване без основание на трафопост – собственост на ищеца, както и на лихви за забава от датата на подаване на исковата молба. Ищецът е натоварен със съдебноделоводните разноски.
Въззивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на процесната вещ и не може да търси обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ползването й от ответника.
Прието е, че спорната недвижима вещ е от категорията на електрическа мрежа за пренос и разпределение на електрическа енергия по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за енергетиката от 1975 г./отм./ Поради това, вещта е държавна собственост. Не са налице предвидените изключения в хипотезата на чл. 2, ал. 2 от ЗЕ, тъй като не са налице и двете кумулативно предвидени предпоставки – трафопостът да се използва само за нуждите на ищцовото дружество, да има надлежно разрешение от Асоциация „Енергетика” в полза на същото дружество да го притежава.
Освен това, съдът е посочил, че и с приемане на ЗЕЕЕ е установено правилото, че правото на собственост върху енергийни обекти може да се прехвърля само в полза на лицензирани енергийни предприятия, освен ако собственикът отговаря на критериите да бъде лицензиран по този закон, а ищецът не отговаря на тези условия.
Съдът е изложил и съображения, че дори ищецът да е притежавал спорното електрическо съоръжение, то по силата на пар. 67, ал. 2 ПР ЗЕЕЕ и пар. 4 ЗЕ, е следвало да се изкупи от енергийните предприятия с лицензия за съответната дейност по взаимно договорена цена в 5 годишен срок от влизане в сила на първия закон и в 8-годишен срок от втория закон. Ищецът е бил длъжен да предостави достъп на съответното разпределително предприятие до енергийния обект за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители срещу заплащането на цена за предоставения достъп. Законодателят е изключил възможността отношенията между субектите, свързани с ползването на помещенията, касаещи преобразуването и преноса на електрическа енергия, да бъдат оставени да се регулират стихийно от пазара. В случай на отказ да се изпълни специалната процедура, е уреден ред за доброволно уреждане на спора с намесата на държавния регулатор или по административен ред. В заключение съдът е посочил, че ако ищецът беше собственик на вещта, пак не би могъл да търси по пътя на чл. 59 ЗЗД обезщетение от лицензираното енергийно предприятие за ползването на енергийния обект, тъй като по този начин ще заобиколи законовата процедура.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, на които се основава в своето изложение касатора.
Поставеният от касатора въпрос дали съдът е длъжен да преценява съответствието на Конституцията от 1991 г. и заварените от нея закони и ако установи, че й противоречат – да не ги прилага, е без значение за постановения резултат в случая. Ясно е, а и съдът изрично е изяснил, че енергийните обекти и при действието на Закона за електростопанството могат да се придобиват от кооперации и обществени организации, доколкото са налице условията по чл. 2,ал. 2 от същия. Пояснено е още, че са създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена още с чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1975 г. и чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1948 г. да премине в собственост на енергийните предприятия. Основен принцип, залегнал в законодателството е, че тези обекти трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката. Уредбата е в обществен интерес и няма никаква връзка с това, „че Конституцията от 1991 г. не обявява за изключителна държавна собственост заводите и фабриките, в т.ч. електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи”.
Приложената от касатора съдебна практика разглежда случаи, в които съдилищата са се позовавали на пар. 3, ал. 1 ПЗР Конституцията от 1991 г. и не са прилагали закони, за които са приели, че й противоречат. Те, обаче нямат връзка с релевантните за спора правни норми, нито с казуса.
Въпросът дали при действието на пар. 67 ЗИД ЗЕЕЕ и пар. 4 ПЗР ЗЕ, правото на собственост върху енергийни обекти само в полза на лицензирани енергийни предприятия ли може да се прехвърля, не е разрешен в обжалваното решение противно на възприетото в Р-91-2009-ІІ ТО ВКС по т.д. № 569/2008 г. Касаторът, при това се позовава неточно и променя смисъла на цитираното от него съдебно решение. Съставът на търговско отделение на Върховния касационен съд е отказал да обсъжда валидността на извършена публична продан с предмет енергиен обект по съображения, че атакуването й става по друг начин, а не е приел че право на собственост може свободно да се прехвърля и на субекти, които не са лицензирани енергийни предприятия.
От друга страна, тълкуването на Варненския окръжен съд в случая е съответно на това, трайно възприето от съставите на Върховния касационен съд, включително и по реда на чл. 290 ГПК /напр. Р-300-2010-ІІІ ГО, Р-258-І ГО/.
Въпросът, свързан с право на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случай, като процесния, би бил от значение, само, ако ищецът беше собственик на енергийния обект –в случая не и каквото и да е разрешението, това няма да се отрази върху крайния резултат.
Независимо от това, не е налице и поддържаното противоречие с ПП 1-79-ВС РБ, защото в случая, въззивният съд се е обосновал със специален ред за уреждане на отношенията, включително за определяне на обезщетението за ползване на терен и съоръжения във връзка експлоатацията на енергийните обекти, който се заобикаля с пряко търсене на цена по реда на чл. 59 ЗЗД.
Даденото разрешение, освен това е съобразено и с възприетото в съдебната практика тълкуване в аналогични случаи.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът дължи на противната страна сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 816/17.06.2010 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 573/2010 г.
ОСЪЖДА МЗ [фирма], представлявано от управителя Н. Й. да заплати на [фирма], В. сумата от 397,50 лв. сторени в производството пред Върховен касационен съд съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: