5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 968
Гр.София, 21.12.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесети и четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 617 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Е. Г., [населено място] срещу решение № 1953/09.10.2015г., постановено по гр.д. № 1249/15г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 16181/07.08.2015г., постановено по гр.д. № 7691/12г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска на касатора против Г. ф. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ /отм./ във връзка с ПТП, настъпило на 17.10.2010г. за разликата между присъденото обезщетение от 81000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК.
Ответникът Г. ф., [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Третото лице – помагач Ж. Х. С., [населено място] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 17.10.2010г. ищецът по иска – настоящ касатор при ПТП, причинено от неправоспособния водач Ж. С., който управлявал л.а. „Опел Вектра“ с рег. [рег.номер на МПС] , е получил телесни увреждания. Изложени са съображения, че следва да се ангажира отговорността на Г. ф. на основание чл. 288, ал.1,т.2, б.“а“ КЗ /отм./. Съдът е приел, че е налице съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат, като съотношението му е 9/10 за неправоспособния водач и 1/10 за увреденото лице. При определяне размера на обезщетението са съобразени възрастта на пострадалия (28г.) към дата на инцидента, броя и видът на получените увреждания – счупване на лявата ключица и увреждане на долен десен крайник, извършените пет оперативни интервенции и имобилизация, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, а също и общият лечебен и възстановителен период. За справедлив размер на обезщетението е счетена сумата от 90 000 лв., от която е приспадната 1/10 поради приетото съпричиняване и първоинстанционното решение е потвърдено в частта за отхвърляне на иска до предявения размер от 150 000 лв.
Касаторът поставя въпросите: „Несъответствието на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства?“, „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“, „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.?“, „Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последиците за здравето и психиката му; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликта увреждания?“, „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?“, „Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост?“, „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увреждането; Нарушен ли е принципът на справедливостта и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД за определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определените такива за напълно аналогични случаи (за период 2005-2008г.), но при лимит 3-5 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?“, „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер?“, „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?“, „Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“, „Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?“, „Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?“.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
На първия поставен от касатора процесуален въпрос е даден принципен отговор в ТР № 1/13г. от 09.11.13г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. В случая касаторът не е обосновал противоречие между въззивното решение и ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място, въведените оплаквания биха представлявали основания за отмяна на въззивното решение като неправилно съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не обосноват приложното поле за допускане на касационно обжалване.
Останалите въпроси, заявени по реда на чл. 280, ал.1 ГПК могат да се обобщят като въпрос за прилагане на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос, заявен при обжалване на въззивното решение, постановено по иск срещу Г. ф. по чл. 288, ал.1, т.2, б. „а“ КЗ /отм./ е от значение за решаване на спора по конкретното дело, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационно обжалване- решаването му да е в противоречие с практиката на ВКС, респ. да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значението за точното прилагане на закона.
Противоречието в решението на въззивния съд по материалноправния въпрос предполага неправилно прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС или липсата на единна практика от съдилищата. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу Гаранционния фонд се определя от съда по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, като практиката (ППВС № 4/1968г., ППВС № 2 от 1984г. , ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г.) в случаите на телесни увреждания се е ориентирала към критерии за вида и характера на уврежданията, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат, които се решават от съда по според приетите за доказани факти по спора. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установената и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера им не подлежи на уеднаквяване само на база на вида на телесното увреждане, поради което не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
При тези съображения касационното обжалване не се допуска.По разноските.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати разноски на ответника в размер на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на сумата от 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1953/09.10.2015г., постановено по гр.д. № 1249/15г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. Е. Г., [населено място], [улица], да заплати на Г. ф., [населено място], [улица], ет.4 сумата от 300 лв. (Триста лв.) – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.