О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
София, 17.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5619/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. К., подадена чрез адв. Б., и по касационна жалба на Земеделска кооперация “Долни Б.” , подадена чрез адв.К., срещу решение №2334 на СГС, постановено на 29.03.2013г. по в.гр.д.№ 1963/2013г. С това решение СГС след отмяна на решението от 19.09.2012г. по гр. дело № 31010/2010 г. на Софийския районен съд, 27 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. К. К. срещу Земеделска кооперация “Долни Б.” иск по чл. 286 ЗЗД за заплащане на сумата 800 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изпълнявана дейност като председател на кооперацията през 2007 г., както и в частта, с която И. К. К. е осъден да заплати на Земеделска кооперация “Долни Б.” разноски по делото за разликата над 480,85 лв., е осъдил Земеделска кооперация “Долни Б.” да заплати на И. К. К. на осн. чл. 286 ЗЗД сумата 800 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изпълнявана дейност като председател на кооперацията през 2007 г., заедно със законната лихва от 29.06.2010 г. до окончателното изплащане, както и сумата 152,37 лв. – разноски за производството пред СРС и СГС, и е потвърдил решението от 19.09.2012г. по гр. дело № 31010/2010 г. на Софийския районен съд, 27 състав, в останалата му част. Предмет на касационната жалба на И. К. К. е само частта от въззивното решение, с което е потвърдено решението от 19.09.2012г. по гр. дело № 31010/2010 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. К. К. срещу Земеделска кооперация “Долни Б.” иск по чл. 286 ЗЗД за заплащане на разликата над 800 лв. до претендираните 7304лв., представляваща неизплатена част от възнаграждение за изпълнявана дейност като председател на кооперацията за останалата част от исковия период от 18.02.2006 г. до 19.01.2009 г. без 2007г. Предмет на касационната жалба на Земеделска кооперация “Долни Б.” е останалата част от решението.
За да се обоснове този резултат по спора, в обжалваното решението е прието, че съгласно чл. 26, ал. 1 ЗК председателят на кооперацията, който е и председател на управителния съвет, се избира измежду членовете на кооперацията от общото събрание – чл. 15, ал. 4, т. 2а ЗК; че в закона не е уредено дали с избрания за председател се сключва договор и какъв точно договор /трудов или граждански/, но несъмнено такъв договор следва да се сключи, тъй като едностранното волеизявление на общото събрание не поражда задължения за избрания за председател да изпълнява тази длъжност, а за това е необходимо и неговото съгласие. Взаимното съгласие на двете страни представлява съглашение по смисъла на чл. 8 ЗЗД, т.е. договор. Прието е, че Законът не забранява този договор да бъде и трудов, стига да е спазена писмената форма за валидност по чл. 62, ал. 1 КТ, както и, че е допустим и граждански договор за управление с оглед функциите на председателя и на УС по чл. 26 и чл. 21 ЗК, подобно на договорите с органите на търговските дружества, който договор съчетава елементи на договор за поръчка и изработка, доколкото освен, че се поемат задължения за извършване на правни действия /по управление и представителство на кооперацията/, но може да се уговори и постигането на определени стопански резултати. Същевременно, законът не изисква като необходим елемент на този договор уговарянето на възнаграждение. Напълно допустимо е подобен договор да бъде и безвъзмезден, а и договорът за поръчка по правило е безвъзмеден /чл. 280 ЗЗД/, като само ако е изрично уговорено може да е възмезден – чл. 286 ЗЗД. За действителността на подобен граждански договор законът не е установил форма за валидност, т.е. той може да бъде и устен, като неговото съдържание може да се доказва с всички допустими доказателствени средства. Прието е също, че в конкретния случая не се твърди и установява да е бил сключен писмен трудов договор. Същевременно, от справка в електронния Търговския регистър се установява, че ищецът е бил вписан за председател на ответната кооперация на 11.12.2006 г. с решение на СГС, а на 15.12.2008 г. е била вписана смяната му с новоизбрания председател. Прието е за безспорно между страните, че ищецът е бил избран и реално е осъществявал функциите на председател, т.е. че между тях е съществувало договорно правоотношение. Спорният въпрос е за периода на съществуване на това договорно правоотношение и за неговото съдържание – дали то е включвало уговорено възнаграждение. Въззивният съд е приел за доказано, че ищецът е избран за председател на кооперацията с решение на общото събрание по представения протокол от 18.03.2006 г. , като е посочил, че вписването на това решение в търговския регистър има само оповестително и защитно действие спрямо трети добросъвестни лица, с които кооперацията влиза в правоотношения – чл. 7 ЗТР. Приел е за безспорно и това, че ищецът е дал съгласието си да бъде избран на този пост /видно и от протокола от 18.03.2006 г., в който е посочено, че е постъпила молба за работа от ищеца/, както и, че от този момент е започнал реално да изпълнява и функциите си. Този договор е бил прекратен с решението на общото събрание по представения протокол № 20/12.04.2008 г., с който ищецът е бил освободен от тази длъжност, като е избран нов председател. Счел е за ирелевантно обстоятелството дали фактически ищецът е продължил да изпълнява старите си функции до вписването на това решение на 15.12.2008 г. и встъпването на новия председател, тъй като и да го е правил, това е било без правно основание предвид вече прекратения от общото събрание договор – не се твърди, а и няма данни общото събрание да е дало съгласие ищецът да изпълнява функциите си до встъпването на новия председател. Съобразно това е обосновал извод, че договорно правоотношение е съществувало между страните в периода 18.03.2006 г. – 12.04.2008 г., по силата на което ищецът е изпълнявал функциите на председател на кооперацията. Приел е също, че не се установява в съдържанието на този договор да се включва и уговорено възнаграждение, освен за периода през 2007 г. въззивният съд е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че такова следва да се счита уговорено, поради това, че той е отправил писмена оферта за възнаграждение в размер на 320 лв. месечно, която била приета с решението от 18.03.2006 г. на ОС. В тази връзка съдът е посочил, че от една страна по делото не се установява каква е била тази оферта, а от друга – според чл. 17, ал. 3 от Устава на кооперацията, само в правомощията на Управителния съвет е да определя възнаграждението на председателя на кооперацията, а такова решение на УС не се твърди и доказва да е било приемано. Не представлява доказателство за това обстоятелство и представеният писмен договор без дата , тъй като същият е сключен от самия ищец при договаряне сам със себе си, без да се установява изключението по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Съобразно изложеното е обосновал извод, че единствено за 2007 г. на ищеца е било определено възнаграждение в размер на 800 лв. , като това обстоятелство се признавало и от ответника в отговора по чл. 131 ГПК. По отношение поддържаното от ответника твърдение, че това вземане на ищеца е било погасено чрез съдебно прихващане с влязлото в сила решение от 1.04.2011 г. по гр. д. № 45117/2009 г. на СРС, 53 състав, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно. Посочил е, че от съдържанието на това съдебно решение не може да се направи еднозначен извод, че прихващането е било извършено именно с процесното вземане по протокола от 12.04.2008 г., тъй като нито в мотивите, нито в диспозитива на решението вземането на ищеца, с което е прихванато, е индивидуализирано по какъвто и да било начин. Същевременно, ищецът изрично е оспорил, че именно с това вземане е било извършено прихващане, поради което в тежест на ответника е било да докаже това обстоятелство, което не е направено. Ето защо е приел, че искът е основателен за сумата 800 лв., дължима за 2007 г., заедно с претендираната законна лихва от подаване на исковата молба, а в останалата си част искът е неоснователен.
В касационната жалба на И. К. К. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявения иск изцяло.
В касационната жалба на Земеделска кооперация “Долни Б.” се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск изцяло.
Касационните жалби са подадени от надлежно конституирани страни в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд , поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът И. К. К. поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса : ” компетентно ли е общото събрание на Кооперацията да определя, че дължимото възнаграждение на председателя ще бъде променено, при условие, че в устава на кооперацията компетентният орган за определянето на възнаграждението на председателя е на управителния съвет” в противоречие със задължителната практика на ВКС. Позовава се на Решение №826 от 13.12.2010г. на ВКС, ІV ГО, по гр.д.№1273/2010г., с което е прието, че “ако нито уставът, нито решение на ОС определя в изключителна компетентност на ОС на кооперацията да определя размерът на възнаграждението на председателя, то това може да стори управителния съвет на същата (УС)”, и на решение на ВТОС , което е извън обхвата на задължителната практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С поставянето на този въпрос касаторът не обосновава наличието на обща предпоставка за достъп до касационно обжалване, тъй като този въпрос не е правно разрешаван от въззивния съд в обжалването решение. При анализа на доказателствата единствено въззивният съд е посочил, че Уставът на ответната кооперация предвижда изключителна компетентност на УС да определи възнаграждението на председателя, но такова решение на УС в конкретния случай липсва. Поради отсъствието на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, поддържана от касатора. Последният в изложението си поддържа наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса “ може ли председател на кооперация да договаря сам със себе си , след като представлява кооперацията”. Обосновава наличието на основанието с оплакването, че въззивният съд е обосновал неправилен извод относно доказателствената стойност на сключения от него с кооперацията договор. На първо място съдът не е давал правно разрешение и по този въпрос на касатора, а доколкото косвено е засегнал същия , е сторил това при анализа на доказателствата, като обсъждайки го с останалите доказателства е приел, че с този договор не може да се установи по несъмнен начин размер на уговорено възнаграждение, тъй като с него ищецът цели да установи изгодни за себе си факти. Договорът е цитиран от съда с оглед преценка доколко може да се цени доказателствената му тежест. На следващо място въпросът е привързан към оплакването на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение, които са касационни основания и не подлежат на преценка в стадия на селектиране на касационните жалби. Не е обосновано и наличието на специфичната предпоставка, поддържана от касатора като не са посочени актове от обхвата на задължителната практика, на които въззивното решение да противоречи. И третият въпрос в изложението – “ дължи ли се възнаграждение за реално свършена работа като председател в случай, че няма кой да я изпълнява въпреки извършеното вписване на друг председател” е поставен от касатора в контекста на оплакването му за необоснованост на решението и конкретно на извода на съда, че възнаграждение се дължи за времето на действие на договора. Така поставен въпросът не е правно разрешаван от съда, а по съществото си е касационно основание по чл.281 ГПК. Поради това с поставянето му не се обосновава наличие на обща предпоставка за достъп до касация, поради което и не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е поддържаната специфична такава от касатора – тази по чл.280 т.3 ГПК- поради липса на практика. По-нататък в изложението си касаторът поставя и процесуалноправните въпроси : “следва ли при установена липса на доказателства делото да се върне на първоинстанционния съд и може ли ВКС да се произнесе без наличието на основни доказателства по делото”, “следва ли въззивният съд да приложи писмени доказателства, представени след постановяване на първоинстанционното решение” и “ следва ли въззивният съд да отмени хода по същество на делото след като констатира , че липсват доказателства, които са от съществено значение за делото”. Според касатора във връзка с тези въпроси е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като въззивният съд не е съобразил при постановяване на решението си, че посочени във въззивната жалба протоколи на ОС на Кооперацията не са представени като доказателства по делото , както и поради това, че не се е съобразил с установената практика съдът служебно или по искане на страна по делото да отменя дадения ход по същество и да събира доказателства. И по тези въпроси въззивният съд не е давал правно разрешение в решението си . Отговорът на последните не обуславя решаващите изводи на съда и поради това и във връзка с тях не е налице общата предпоставка по чл.280 ГПК. Следва да се има предвид, че тези въпроси са привързани от касатора към собственото му разбиране за характера на въззивното производство и правомощията на въззивния съд, но последните са относими към процесуалноправната уредба по отменения ГПК, която е неприложима в случая, тъй като производството е при действието на новия ГПК или при така наречения ограничен въззив. Така поставени въпросите са по естеството си касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на решението поради допуснати процесуални нарушения, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК. На следващо място не е налице и специфичната предпоставка, доколкото практиката по въпроса за правомощията на въззивния съд е уеднаквена както с множество съдебни актове , постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК, така и с приетото ТР№ 1/2013 г. от 9 декември 2013 год. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на И. К. К..
Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на Земеделска кооперация “Долни Б.”. Съображенията за това са следните:
В изложението си Земеделска кооперация “Долни Б.” поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК , тъй като съдът за да реши делото се е произнесъл по въпрос от значение за решаването на спора. Счита, че този въпрос е свързан с извода на съда,че единствено за 2007г. на ищеца е било определено възнаграждение в размер на 800лв. Поддържа, че този извод е неправилен, тъй като от анализа на доказателствата се обосновава друг извод, а именно, че това вземане е погасено поради прихващане с насрещно вземане, извършено в рамките на друг съдебен процес.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, който е конкретен, включен в предмета на спора и е от значение за формиране на решаващата воля на съда по конкретния казус, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ГПК – не е формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото всяка от страните следва да понесе разноските си за настоящото производство така, както ги е сторила.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2334 на СГС, постановено на 29.03.2013г. по в.гр.д.№ 1963/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: