7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
гр. София, 09.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1997/2017 г.
С определение № 233 от 28.06.2017 г. по ч. гр. дело № 1996/2017 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 1997/2017 г. и ч. гр. дело № 1996/2017 г. на Върховен касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение, като делото се разглежда под номер 1997/2017 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба вх. № 127770/11.10.2016 г. по регистъра на Софийски градски съд, подадена от П. М. К. –В. и Б. А. В. от [населено място], чрез адвокат Т. Ш. против решение № 5887 от 13.07.2016 г. по гр. дело № 16289/2014 г. на Софийски градски съд.
Ответникът по жалбата [фирма] и третото лице помагач на ищеца [фирма], [населено място] не са депозирали отговори по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение № І-42-139 от 18.02.2013 г. на Софийски районен съд по гр. дело № 3994/2012 г. в частта, с която е уважен иска с правно основание чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 422 ГПК на [фирма] срещу касаторите за установяване на изискуемо парично вземане за топлинна енергия, доставена за периода месец ноември 2008 г. до месец април 2011 г. за главница за разликата над 8 282,22 лв. до 9 332,48 лв., вместо което е постановил отхвърляне на иска в тази му част и е потвърдил решението в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.415, ал.1, във вр. чл.422 ГПК за сумата 8 282,22 лв. – главница за топлинна енергия за периода м.11.2008 г.-м.04.2011 г.; 1277,01 лева – мораторна лихва за периода 31.12.2008 г. до 25.08.2011 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – 12.09.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 12929/2011 г. по описа на Софийски районен съд.
Предмет на разглеждане е въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. Въззивният съд е приел за установено, че П. М. К. –В. и Б. А. В. са собственици, в режим на съпружеска имуществена общност, на апартамент № 23 в [населено място], [улица], бл. ІV, ет. 6, съгласно нотариален акт № 31/88 г. В мотивите на въззивното решение са направени и следните констатации: на проведено на 10.10.2001 г. Общо събрание /ОС/ етажните собственици на блока са взели решение за сключване на договор с [фирма] за извършване на индивидуално измерване на потреблението за топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително и издаването на обща и индивидуални сметки; взето е решение относителният дял на разхода на топлинна енергия, свързан с топлоотдаване от главните линии на общите сградни инсталации да е в размер на 10% от общото количество топлинна енергия за отопление; на 23.10.2001 г. е сключен договор за извършване на индивидуално измерване на потреблението за топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки между етажните собственици на сградата, в която се намира процесния имот и [фирма]; собствениците не са осигурили достъп за измерване, за което са съставени протоколи за неосигурен достъп от 19.05.2009 г. и 26.05.2009 г., от 31.05.2010 г. и 27.05.2010 г. и от 29.05.2011 г. и 28.05.2011 г. Констатирано е още в решението, че през процесния период в имота на ответниците е имало 5 броя отоплителни тела без водомери за топла вода, а поради неосигурен достъп през целия исков период топлинна енергия за отопление е начислявана на база максимален отчет, чрез екстраполация по специфичен разход на сградата по формула съгласно т.6.7 от приложението към чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 06.05.07 г. Въззивният съд е констатирал, че топлата вода е начислявана на база 3 лица по 140 л/ден на човек, поради липса на узаконен водомер за топла вода съгласно чл.69, ал.2 от Наредба № 16-334, както и че топлината, отдадена от сградна инсталация, е изчислявана по формулата по т.6.1.1 от Приложението към наредбата на база пълен отопляем обем 317 м3. СГС е изложил, че общият размер на начислените по фактури суми за топлинна енергия за имота възлиза на 9 279.12 лв., а след съобразяване на изравнителните сметки- 8 920.21 лв. /704.47 лв.-сградна инсталация, 6 301.0 лв.-отопление на имот и 1 914.04 лв.-БГВ/. Въз основа на заключението на приетата по делото счетоводна експертиза СГС е установил, че размерът на неплатените от ответниците суми за процесния период възлиза на 9 332.48 лв., а размерът на законната лихва върху главницата от датата на изискуемост-първо число на втория месец, следващ датата на доставката до 25.08.2011 г. възлиза на 1 422,01 лв. При така установеното от фактическа страна, за да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 153 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Прието е, че съгласно чл. 32, ал. 2 СК съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Изложени са мотиви, че доставчикът на топлинна енергия във всички случаи има право да получи стойността на отчетената от общия топломер топлинна енергия в сградата, поради което възражението на ответниците, че не са обитавали процесния апартамент, е отхвърлено, като неоснователно. Прието е, че неправилно начисляването на топлинна енергия за БГВ / за подгряване на вода/ е било на база 3 лица, посочено е, че по делото не е представена подписана от ответниците молба-декларация за откриване на партида, в която да е посочен броят на обитателите, нито друг документ, от който да е видно, че броят на обитателите в имота е трима. Формиран е решаващ правен извод, че имотът се притежава от ответниците в режим на съпружеска имуществена общност, като те се явяват потребители на топлинна енергия, поради което базата за определяне на доставената топлинна енергия за БГВ е следвало да се изчислява за двама обитатели. Прието е за установено е, че размерът на потребената топлинна енергия за БГВ за процесния период възлиза на 1 276.03 лв., поради което общият размер на сумата за потребена топлинна енергия, изчислен по реда на чл.162 ГПК, възлиза на 8 282.22 лв. Изложени са мотиви, че топлоснабдяването на имота не е преустановено, а и съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 ЗЕ /в редакцията, действала през процесния период/ потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. СГС е направил извод, че не е нарушена и разпоредбата на чл.13 от Директива на ЕС, относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяването на енергийни услуги /2006/32/ЕО/, тъй като крайните сметки съответстват на реално потребеното количество топлинна енергия. Прието е, че клаузите на ОУ не са нищожни на основание чл.35 ЗЗППТ /отм./, респ. чл.143 З., тъй като в ЗЕ е предвидена възможност потребителят да възрази срещу ОУ. Развити са съображения за това, че с разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ е дадена възможност на потребителите, които не са съгласни с разпоредби в ОУ, в 30-дневен срок от влизането им в сила да внесат в топлопреносното предприятие заявление и да предложат специални условия. Изложени са и допълнителни мотиви, че предмет на установяване в производството по делото е размерът на задължението на потребителя, който е ползвал топлинна енергия през процесния период. По тези съображения, установителният иск е уважен до размер на главницата, възлизащ на 8 282.22 лева за топлинна енергия за периода м.11.2008 г.-м.04.2011 г.; за 1277.01 лева – мораторна лихва за периода 31.12.2008 г. до 25.08.2011 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – 12.09.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 12929/2011 г. по описа на Софийски районен съд и са присъдени разноски по делото.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулирайки следните въпроси: „Ако клаузи на „сключения договор“ са норми на закон/подзаконов норм.акт, Наредба на МС или министър/, възможно ли е съдът, тълкувайки „договора“ по правилата на чл. 20 ЗЗД и прилагайки специалния закон /З./ да приеме, че някоя от тях е неравноправна, т.е. нищожна”; „В правото на съда ли е да прецени, че норма от закона е нищожна клауза, защото /напр./ е неравноправна, или утвърждаваща нелоялна, заблуждаваща, агресивна търговска практика? Отделно от това да прецени дали ОУ на доставчика /независимо, че са били приети и одобрени от регулативен орган, че са оповестени, и че даден потребител или съответна потребителска организация не са им се противопоставили/ съдържат неравноправни, нищожни клаузи“; „Дали в случаите на нарушени права на потребители се прилага процесуалното „диспозитивно” начало, вкл. и при касационното обжалване, в смисъл, че въззиваемият изрично е следвало да повдигне въпрос за нарушените му права на потребител /когато се разглежда съдебен спор, свързан с правоотношението му с търговец/, или това следва да бъде служебно забелязано от съда.” ; „Предоставената от Директива 93/13/ защита на потребителите изисква ли от националния съд да се произнася служебно, дори при липса на искане в този смисъл, тоест без да е направено позоваване на неравноправния характер на клаузата – и независимо дали производството е исково или охранително – относно неравноправния характер на договорна клауза, по която трябва са се произнесе, и така да разглежда служебно, в рамките на проверката на собствената си териториална компетентност, включената от продавача или доставчика клауза“.
По така формулираните от касаторите въпроси не е налице произнасяне в мотивите на въззивния съд. За да достигне до правния извод за основателност на иска за установяване на изискуеми парични вземания, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия, като доставчикът на топлинна енергия във всички случаи има право да получи стойността на отчетената от общия топломер топлинна енергия в сградата и е установил дължимия размер на вземането. Приел е, че клаузите на ОУ не са нищожни на основание чл.35 ЗЗППТ /отм./, респ. чл.143 З., тъй като в ЗЕ е предвидена възможност потребителят да възрази срещу ОУ. По тези мотиви не са поставени въпроси, а по поставените въпроси въззивният съд не се произнесъл. Въпроси, които произтичат от становище на страната и които не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд не формират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разрешенията приети в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. В случая цитираните въпроси, както се посочи по – горе не са поставени във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което следва да се приеме, че с въвеждането им не се релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС /, поради което само с оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. За пълнота на мотивите на настоящето определение трябва да се има предвид, че по формулираните въпроси, касаторите не обосновават и необходимост от произнасяне на ВКС с оглед осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото – предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Постановеното от въззивния съд е изцяло в съответствие със задължителните указания на ТР № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по т. дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Решението на въззивния съд не противоречи и на приложената практика на С., съгласно която националният съд е длъжен да направи служебна преценка на неравноправния характер на клаузите, тъй като в конкретния случай такава преценка е направена с мотивите на обжалвания акт и е прието, че не е налице нищожност на клаузите на ОУ.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че касаторите не са обосновали приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба на П. М. К. –В. и Б. А. В. от [населено място] срещу определение от 15.11.2016 г. по в. гр. дело № 16289/2014 г. на Софийския градски съд, с което са оставени без уважение молбите на жалбоподателите за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 5887 от 13.07.2016 г. в частта му за разноските, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, приема следното:
Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че присъждането на разноски по заповедното производство от съда в исковото производство по чл. 422 ГПК е предвидено в т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Установено е, че искане за присъждане на разноски е направено от ищеца както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в исковата молба. Изложени са мотиви, че на основание чл. 78, ал. 8 ГПК /ред., ДВ, бр. 59/2007 г./ в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Прието е, че в конкретния случай правната защита на ищеца е осъществена от юрисконсулт с приложено по делото пълномощно, като размерът на дължимото възнаграждение е изчислен съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК – в редакцията действала към момента на постановяване на обжалвания акт, в полза на юридически лица се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. С оглед задължителните указания на т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В конкретния случай искането за присъждане на разноски за заповедното и исковото производство е направено своевременно- със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и с исковата молба. Възражението на частните жалбоподатели, че искане за разноски не е направено за заповедното производство е необосновано. Направеното искане за присъждане на разноски обхваща разноските и за заповедното производство. Освен това, както правилно е приел СГС присъждането на разноски по заповедното производство от съда в исковото производство по чл. 422 ГПК е предвидено в т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Неправилни са доводите за влошаване положението на въззивниците, поради присъждането на разноски за заповедното производство, тъй като присъждането на разноски е с оглед изхода на делото, чийто предмет са исковете, предявени пред първоинстанционния съд, по които е възстановена изцяло висящността на спора, включително и в частта за въпросните разноски. Дължимото юрисконсултско възнаграждение, което съдът присъжда, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК /ред., ДВ, бр. 59/2007 г./ се равнява на адвокатското възнаграждение, определено на основание чл.7, ал.2, във вр. с чл. 9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. по размер същото е определено от закона – чл. 36, ал 3 ЗА. В конкретния случай неговият размер е правилно определен. Мотивите на СГС за осъществената правна защита на въззиваемия, съобразени с правните разрешения в цитираното решение на Конституционния съд и аргументирани с процесуалните действия на юрисконсулта на дружеството, са обосновани и законосъобразни. С оглед на посочените съображения постановения от въззивния съд правен резултат е правилен. Предвид изложеното определението на въззивния съд, предмет на настоящата частна жалба следва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5887 от 13.07.2016 г. по гр. дело № 16289/2014 г. на Софийски градски съд в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 15.11.2016 г. по гр. дело № 16289/2014 г. на Софийски градски съд.
Определенията не подлежат на обжалване.
Председател:
Членове: